може и да се очаква.

Така беше и в моя случай, макар доброто възпитание и чувството за справедливост да не позволиха на моя приятел да отиде до крайност. Ето какво, описано накратко, направи той: като разбрал от последното ми писмо, както и от другите, които след това отишъл да прибере, че не съм заминала за Бат и че първото му писмо не е стигнало до мен, той ми написал следното:

Не е нужно да Ви разказвам в какво състояние се намирах през последните месеци и как, бидейки пред прага на смъртта, бях възвърнат към живота по неочаквано и незаслужено божие благоволение. Няма да Ви се види странно, че в състоянието, в което се намирах, нашата нещастна връзка не беше най-малкото бреме, което тежеше на съвестта ми. Не е нужно да казвам повече: това, за което се разкайваме, трябва да бъде променено.

Бих желал да помислите за възможността да се върнете обратно в Бат. Прилагам към настоящото петдесет лири, за да уредите наема си и да можете да заминете. Надявам се, че няма да бъдете изненадана, ако добавя, че само поради тази причина, а не заради някакво Ваше провинение, не желая да Ви срещам повече. За детето ще се погрижа. Можете да го оставите в квартирата или да го вземете със себе си, ако предпочитате. Бих се радвал, ако и Вие се отдадете на мисли за разкаяние и желая те да Ви донесат само добро. Оставам и пр.

Писмото му сякаш ми нанесе хиляди рани. Аз съзнавах собствения си грях и просто нямам думи да опиша как ме гризеше съвестта. Казвах си, че ако не знаех, че съм женена за брат си, по-малък грях щеше да бъде да живея с него.

Никога дотогава не бях помислила, че съм женена, че съм съпруга на търговеца***, който макар да ме бе напуснал по силата на обстоятелствата, не можеше да ме освободи от брачните ни връзки и да ми даде законно право да се оженя повторно, и че през всичкото това време не съм била нищо друго освен к… и прелюбодейка. Правех си упреци за волностите, които си бях позволила, и за това, че съм съблазнила този джентълмен, и ясно съзнавах, че всъщност аз бях главната виновница в това престъпление. Сега по божия милост той бе претърпял дълбока душевна промяна, която го измъкна от пропастта, а аз, сякаш изоставена от бога, продължавах да тъна в блатото на порока.

Отдадена на тези мисли, цял месец бях тъжна и мълчалива. Не се върнах в Бат, защото не исках да живея вече с предишната си хазайка, за да не би тя пак да ме подтикне към порочен живот, както по-рано; при това не ми се искаше тя да знае, че съм била изоставена от любовника си.

От друга страна, бях много загрижена за момченцето си. Мисълта да се разделя с детето ми бе непоносима и все пак, когато си представих опасността един ден да остана без средства и да не бъда в състояние да го издържам, реших да го оставя. Смятах обаче да живея някъде наблизо; така щях да имам удоволствието да го виждам, без да ми тежи грижата да го издържам. Изпратих на приятеля си кратко писмо, с което го уведомих, че съм изпълнила всичките му нареждания, освен това да се върна в Бат. Споменах също, че раздялата ми е нанесла рана, която нищо не може да излекува, но въпреки това съм убедена, че неговите разсъждения са правилни и ни най-малко не желая да ставам пречка за неговото душевно спасение.

След това му изложих с най-трогателни думи положението, в което се намирах. Казах му, че моите парични затруднения, които някога събудиха у него благородни приятелски чувства към мен, ще го накарат, надявам се, да не остане равнодушен към моята съдба особено сега, когато сме турили край на нашата греховна връзка, която нито той, нито аз сме имали намерения да установим. Уверих го, че и аз като него искрено желая да изкупя прегрешенията си, но го моля да не ме поставя в положение, в което, от страх пред глада и мизерията, мога да бъда изложена на изкушения.

Ако има и най-малките опасения, че мога да му досаждам в бъдеще, нека ми даде възможност да се върна във Вирджиния при майка си, откъдето съм дошла, както той много добре знае, и по този начин ще тури край на страховете си в това отношение. В заключение му казах, че ако ми прати още петдесет лири, за да ме улесни да замина, аз ще му подпиша декларация, че нямам никакви претенции към него и му обещавам да не го безпокоя вече с молбите си; бих му писала единствено, за да питам за детето. Добавих накрая, че ако заваря майка си жива и имам достатъчно средства, ще си прибера детето и ще го освободя от тази грижа.

Това, разбира се, беше чиста измама, тъй като нямах никакво намерение да замина за Вирджиния, както читателят вече е разбрал от моя разказ; просто исках да изкопча от бившия си приятел още петдесет лири, като знаех много добре, че след това няма да видя от него нито пени повече.

Във всеки случай обещанието, че ще му дам декларация, с която се отказвам от всякакви други претенции спрямо него и няма да го безпокоя повече, подействува и той ми изпрати по човек полица за тази сума, както и съставената от него декларация, която аз най-почтено подписах. Така, макар и с болка на душата, турих край на тази връзка.

Не мога да не се отдам пак на разсъждения върху нещастните последици от прекалената свобода, която си позволяват някои мъже и жени, като лъжат сами себе си, че намеренията им са невинни, че изпитват само приятелски чувства един към друг и пр. Плътта винаги играе толкова значителна роля в тези приятелски отношения, че има голяма вероятност естественото влечение да надделее в края на краищата над най-тържествените обещания, защото, когато благоприличието, над което истинското приятелство трябва да бди най-строго, бъде нарушено, порокът лесно взема връх. Но нека оставя читателите сами да разсъждават върху тези съвети, тъй като те сигурно ще съумеят да ги приложат по-добре от мен; аз самата се показах толкова слаба, че не ми прилича много да давам съвети.

Сега бях отново свободна. Нямах никакви задължения нито като съпруга, нито като любовница. Вярно е, че формално бях все още омъжена за търговеца на платове, но понеже в течение на почти петнадесет години не бях получила никакво известие от него, никой не би ме упрекнал, че се считам напълно свободна жена. При това, когато се разделихме, той сам ми беше казал, че ако престане да ми пише, това ще значи, че не е вече между живите и аз мога да се оженя за когото искам.

Сега първото нещо беше да направя сметките си. След много писма и молби по настояване на майка ми бях получила втора пратка стоки от брат си, за да компенсирам загубата, претърпяна от повредата на стоките, които бях взела със себе си при заминаването ми от Вирджиния. Брат ми обаче се съгласи да ми изпрати стоките, ако му подпиша документ, с който се отказвам от всякакви други претенции към него. Колкото и да ми беше тежко, трябваше да заявя, че приемам условието. Аз обаче действувах така умело, че той изпрати стоките, преди да подпиша документа. След това постоянно намирах претексти да отлагам подписването, докато най-после казах на търговеца в Бристол, чрез когото получих пратката, че преди да сложа подписа си, трябва да пиша на брат си. С тази помощ, преди още да получа последните петдесет лири, аз имах около четиристотин лири, така че с получената сума ми се събираха всичко четиристотин и петдесет лири. Бях спестила и друга сума от сто лири, обаче за мое нещастие златарят, у кого бях вложила парите, фалира и не можеше да плати повече от 30% от дълговете си; по този начин загубих седемдесет лири. Имах и някои сребърни съдове и прибори; всъщност те бяха доста малко, но затова пък бях добре запасена с дрехи и домашно бельо.

С това състояние трябваше да започна нов живот. Преди всичко трябва да кажа, че вече не бях същата жена, както в Родърхайд. Бях двадесет години по-стара и това се бе отразило на външността ми. Не пропущах нищо, което може да ме разхубави (без обаче да се червя, защото смятах това за унизително), но все пак разликата между една двадесет и пет годишна и една четиридесет и две годишна жена е била винаги доста осезателна. Прехвърлях през ума си безброй планове относно бъдещия си живот и най- сериозно обмислях какво да правя, но никаква благоприятна възможност не ми се представяше.

Правех усилия да мина за нещо повече, отколкото бях, и дори пуснах слух, че имам голямо богатство, с което сама разполагам; последното беше вярно — сама разполагах с парите си, но колкото до богатството, то беше такова, каквото го описах по-горе. За мое голямо нещастие нямах никакви познати и следователно нямаше с кого да се посъветвам и главно, нямаше кому да доверя какво е положението ми. От собствен опит разбрах, че — като изключим безпаричието — най-тежкото положение, в което може да изпадне една жена,