Хюстън Чандлър вървеше колкото се може по-непринудено надолу по улицата към тяхната къща. Спря пред едно триетажно тухлено здание във викториански стил, известно на всеки в града под името Вила Чандлър. Приглади косите си, опита се да овладее лицето си и изкачи стълбите към входа.

Когато оставяше чадърчето си в порцелановата стойка в малкото преддверие, чу втория си баща да се кара със сестра й:

— Няма да търпя такива неща в моя дом! Сигурно смяташ, че имаш право да употребяваш подобни изрази, защото се наричаш доктор! Но не и в моята къща!

Блеър Чандлър, която приличаше на сестра си така, както само близнаците могат да си приличат, стрелна с очи мъжа. Той беше половин глава по-нисък от нея и солиден като същинска крепост.

— Откога това е твоята къща? Баща ми…

Хюстън влезе в салона и бързо застана между сестра си и втория си баща.

— Не е ли време за вечеря? Да влезем в столовата. — Тя обърна гръб на втория си баща и погледна умолително сестра си.

Блеър се извърна настрани. Лицето й пламтеше от гняв.

Дънкан хвана Хюстън под ръка и я поведе покрай стълбището към трапезарията.

— За щастие аз имам още една дъщеря, която спазва правилата на благоприличието.

Хюстън трепна, когато чу този израз, който прекалено често беше е устата му. Мразеше да я сравняват с Блеър, особено когато сравнението беше във вреда на сестра й.

Едва бяха заели местата си край голямата махагонова маса, всеки пред своите прибори от порцелан, кристал и тежко сребро — Дънкан начело на масата, Оупъл Гейтс на другия край, а близначките вляво и вдясно, — когато препирнята избухна отново.

— Би могло да се очаква, че поне с майка си ще се съобразяваш — заговори Дънкан, гледайки възмутено към Блеър, докато поставяха пред него петкилограмовото печено. Той посегна към ножа за разрязване и продължи: — Може ли да си такава егоистка? Нима всички останали хора са ти безразлични? Майка ти нищо ли не представлява за теб?

Блеър погледна със стиснати зъби към майка си. Оупъл изглеждаше като избеляло копие на своите хубави дъщери. Ако някога беше притежавала нещо като темперамент, той или беше изчезнал, или беше вкопан някъде много дълбоко.

— Майко — обърна се към нея момичето, — ти искаш ли от мен да закача медицината на пирона, да се върна в Чандлър, да се омъжа за някой дебел банкер и да народя дузина деца?

Оупъл се усмихна с любов на дъщеря си, докато си вземаше от подноса, подаван от прислужницата, микроскопична порция патладжани.

— Искам да бъдеш щастлива, мила моя, и смятам, че вършиш нещо много благородно, като спасяваш живота на другите хора.

Блеър хвърли тържествуващ поглед към втория си баща:

— Заради тебе Хюстън се отказа от собствен живот. Това не ти ли е достатъчно? И моя живот ли искаш да разрушиш?

— Хюстън — изрева Дънкан и така силно стисна дръжката на ножа, че кокалчетата му побеляха, — ще позволиш ли на сестра си да твърди такива нечувани неща за теб?

Хюстън премести поглед от сестра си към втория си баща. В никакъв случай не искаше да взема страната на един от двамата. След сватбата Блеър щеше да се върне в Пенсилвания, но тя щеше да остане да живее в един и същ град с втория си баща. Затова усети облекчение, когато в този момент слугинята съобщи за идването на доктор Леандър Уестфийлд. Хюстън стана бързо от стола си.

— Сюзън — каза тя на прислужницата, — поставете още един прибор.

Леандър вече влизате с дълги самоуверени крачки в столовата.

Беше висок, строен, тъмнокос и представителен мъж със зелени очи, на които никоя жена не можеше да устои, както една приятелка на Хюстън веднъж й беше доверила. При това той излъчваше такова достойнство, че жените по улицата се спираха и дълго гледаха след него. Леандър поздрави мистър и мисис Гейтс, после се наведе през масата и бързо целуна Хюстън по бузата. Да се целува публично жена, дори когато е собствената, беше нарушение на всички добри нрави, но Леандър се държеше така, че към него проявяваха снизхождение за неща, които бяха непростими за останалите мъже.

— Желаеш ли да вечеряш с нас? — попита учтиво Хюстън и му посочи мястото до себе си.

— Благодаря, вече съм вечерял, но може би след това ще изпия чаша кафе. Добър вечер, Блеър — каза той, докато се настаняваше срещу нея.

Вместо отговор Блеър само го погледна и започна да човърка зеленчуците, които беше натрупала в чинията си.

— Блеър, не можеш ли да кажеш на Леандър добър ден, когато те поздравява? — изфуча Дънкан от другия край на масата.

— Но тя не може да говори с пълна уста, мистър Гейтс — каза весело Леандър и с известно учудване се взря в Блеър. После се обърна към Хюстън и усмихнато продължи: — Днес си хубава като истинска годеница.

— Годеница! — изсъска Блеър, скочи от стола си, така че той за малко не се преобърна, и бързо напусна стаята.

— Това вече на нищо… — извика Дънкан, остави вилицата си и понечи да стане от масата.

Но Хюстън предотврати това с думите:

— Моля те, недей. Сигурно нещо много я е развълнувало. Може би й липсват приятелите от Пенсилвания. Леандър, ти нали искаше да говориш с мен за сватбата? Не може ли да го направим веднага?

— Но разбира се.

Леандър мълчаливо я придружи до кабриолета си, който чакаше пред вратата. Подкара коня нагоре по Секънд стрийт и спря в една от многото задънени улички на Чандлър. Вече се свечеряваше и надолу от планината се спускаше студен вятър. Хюстън се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на файтона.

— А сега ми разкажи какво става — каза Леандър, намота юздите около ръчката, затегна спирачките и се обърна към нея: — Изглеждаш ми толкова разстроена, колкото и Блеър.

Хюстън с мъка сдържаше сълзите си. Почувства се по-добре, като остана сама с Лий. Беше свикнала с него и се чувстваше на сигурно място. Той беше единственият оазис на разума в нейния живот.

— Пак мистър Гейтс. Държи се лошо с Блеър, постоянно й натяква, че от нея няма никаква полза, че я е смятал за безнадежден случай още когато е била малко дете, и непрекъснато изисква да се откаже от медицината и да остане в Чандлър. Освен това никога не пропуска да посочи за пример мен. О, Лий…

— Да, сладката ми — каза Лий и я притегли в обятията си. — Ти си просто съвършена. Толкова добра и сладка, и гальовна, и…

Тя се отдръпна от него.

— Мека? Да не би да ме сравняваш със сметанов сладкиш?

— Не — отговори с усмивка Лий. — Исках само да изразя колко си красива и сладка и колко трогателно се грижиш за сестра си; но смятам, че Блеър трябваше да е подготвена за критика, щом е решила да става лекарка.

— Ти не би поискал тя да се откаже от медицината, нали?

— Нямам понятие какво би трябвало да прави сестра ти. Не съм отговорен за нея. — Той отново я притегли към себе си. — Всъщност защо говорим за Блеър? Трябва да мислим за нас, за нашето общо