да не предизвикат гнева на арабските масови убийци чрез предприемането на открити враждебни действия срещу тях.

В шест часа и пет минути, докато се подготвяше, той чу позвъняване по червения телефон, което означаваше нещо спешно. Така се и оказа — съобщиха му, че има сериозни основания да се смята, че изключително опасен либийски терорист, известен под кодовото име Хиената, в момента се намира в Париж. Това беше поверителна информация, но от изключително значение беше да се засили охраната, като от тяхна страна извънредни мерки за сигурност се взимали още в настоящия момент. Телефонният разговор продължи десет минути, докато помощник-секретарят на Държавния департамент обясняваше в отегчителни подробности какво предстояло да бъде извършено.

Чуйте ме — прекъсна го нетърпеливо посланикът, закъснявам за много важен прием. Не може ли да обсъдим тоя въпрос рано утре сутринта?

Помощник-секретарят се смути, измънка някакво извинение и затвори телефона.

— Господи, тия досадни мижитурки от Държавния департамент са способни да ме извадят от нерви — оппака се той на жена си. — Сега заради тоя ще закъснеем.

— Я настъпи газта, Джофри — каза той на шофьора си, като се качиха в лимузината. — Закъсняваме.

Неколкостотин метра по-нататък по пътя им някакво пътно произшествие ги забави още десет минути. Посланикът погледна ядосано часовника си.

— По дяволите — каза той на жена си, — ще закъснеем почти с половин час. По дяволите, по дяволите!

Посланиците на Финландия, Франция и Холандия се бяха наредили в редица, за да поднесат почитанията си на домакините, когато бомбата избухна. В един момент се разнесе оглушителен трясък, огнен вихър и ослепителна светлина, при което пълната с хора зала блесна като при светкавица и едновременно с това се разтърси. Гърмежът на бомбата беше последван почти незабавно от нечовешки писъци от болка и ужас. Полилеят се озари от сатанински блясък и избухна, при което стотиците му кристални орнаменти се превърнаха в хиляди искрящи кристалчета. Смъртоносните стъклени късчета, изстреляни със страхотна скорост от взривната вълна, полетяха към множеството от хора, намиращи се под полилея. Връхлетяха като убийствена вълна от диамантени шрапнели върху официалните лица в залата. Бледи жени в скъпи официални рокли падаха на пода една върху друга с разкъсани от парченца стъкло и метал лица. Посланици в официални рединготи падаха на колене и загиваха под урагана от проблясващи смъртоносни кристалчета. И в моментната тишина, настъпила непосредствено след взрива и преди да избухне хаотичната паника, полилеят, обрулен и отслабен от взрива, се залюля едва забележимо, в тоя момент тръбата, на която беше закачен, се скъса и той се сгромоляса с трясък долу върху купчината от тела на убити и смъртоносно ранени, а от удара при падането случайно останалите по него стъкълца се разхвърчаха на парченца.

— Боже Г-господи — изкрещя американският посланик, когато завиха от главната улица по алеята, водеща към входа на посолството. Пред тях, в снопа бяла светлина от фаровете на колата им, гости в официално вечерно облекло, окървавени, с невиждащи очи, се измъкваха, олюлявайки се, през съборената стена на залата за приеми направо на улицата.

Сай беше отишъл в малкия парк от другата страна на улицата и си правеше тренировката. Изглеждаше добър, нанасяше светкавични удари с ръце и крака. Хатчър се пресегна през отвореното стъкло на колата и натисна клаксона. Сай дойде при него, без да се бави.

— Търся едно момиче на име Сукхаи, което работи на Падунг Клонг, близо до „Ню Роуд“ — каза му Хатчър.

— Проститутка ли е?

— Да — отвърна Хатчър и повтори пред него описанието на момичето от полицейския доклад. — Пет фута и два инча, шестнайсетгодишна, деветдесет фунта. Направо била принцеса, разправят.

— Естествено, че ще е като принцеса — отвърна Сай, свивайки рамене. — Кой ще тръгне с грозна проститутка.

— Това ми звучи направо философски — каза Хатчър.

— Ще ни трябва малко време да я намерим — каза Сай. — Момичетата от реката не се завъртат дълго на едно и също място по канала.

— Докато я търсим, имай предвид, че търся и тия двамата — предупреди го Хатчър и му показа снимката на Коуди и Пай отпреди петнайсет години във Виетнам.

— Това стара снимка ли е? — попита Сай. Хатчър кимна.

— Отпреди петнайсет години.

— Сигурно са доста променени — отбеляза Сай.

— Определено — кимна Хатчър.

— Това са американец и тайландско момиче? — по-пита Сай.

— Не. Мъжът е американец, но момичето е виетнамка.

— А-ха — отвърна Сай. Погледа снимката около минута, после кимна и я върна на Хатчър.

Докато пътуваха по многолюдните улици, Хатчър отново премисли плана си. Първо трябваше да се опита да намери момичето, защото тя беше единствената, която беше видяла и Уол Пот, и убийците на Уинди Портър. После щеше да започне да обхожда местата, където Портър беше осъществявал наблюденията си, за да види дали от това нямаше да излезе нещо ново. Почти в началото на списъка му беше кварталът „Томбстоун“ и бар „Лонгхорн“. Проблемът за Тай Хорс беше по-особен, защото за решаването му можеше да разчита само на слухове и недомлъвки. Съществуваше ли наистина Тай Хорс? Ако да, то дали това беше някаква банда? Или човек? Уол Пот или Коуди? Или някой друг? Хатчър все още не можеше да свърже пряко Тай Хорс с Коуди и смяташе да импровизира по тоя въпрос.

Пътуването до Падунг Клонг трая само няколко минути. Пресечката, която търсеха, се оказа на неколкостотин метра, непосредствено след обширния пазар за зеленчуци и плодове, сега, в края на деня. После минаха по едно късо дъгообразно мостче над канала. Наложи се Сай да спре на три пъти, при което разговаря близо час с различни хора, работещи по канала, за да получат някакви сведения за момичето.

— Казват, че работела близо до „Рама Фор Роуд“ — каза той, като се върна при колата. — Ще я намерим, май пен рай.

Потеглиха надолу по пътя, успореден на реката, от която ги деляха само непрекъснатият ред смокинови дървета, разцъфнали орхидеи и срещащите се тук-там наколни колибки, стъпили с подпорите си на наклонения бряг и в самата река. Като стигнаха шосето „Рама Фор“, Сай паркира колата и изчезна в здрача към брега на канала за около петнайсет минути.

— Преместила се е с лодката си на Клонг Махачаи — каза той, като се върна. — Но ще бъде трудно да я намерим там още тая нощ. Сигурно ще можем да я намерим някъде около мястото, където „Махарай Роуд“ пресича канала, до Пазара на крадците в Китайския град.

Вече беше почти съвсем тъмно, когато пристигнаха на „Махарай Роуд“ и Сай отново се отправи на разузнаване. Този път се върна само след четири-пет минути.

— Имаме късмет — каза той гордо. — Ела.

Той поведе Хатчър по брега на канала, покрай привързаните там лодки.

— Ще бъдеш внимателен, нали, феуан! — каза му Сай. — Понякога тия, сводниците на момичетата, гледат да ти оберат парите, внимавай, нали знаеш? Но аз ще бъда зад теб — каза той и посочи редицата от платноходки и лодки за живеене, привързани към брега и една в друга. Имаше много момичета, насядали в предната част на лодките, усмихващи се, преценяващи, отправящи предложения към тълпата от минувачи по брега на канала. Хатчър последва Сай и те се запровираха през тълпата от туристи зяпачи, които вече започваха да се събират по брега на канала. След като преминаха покрай десетина лодки, дребничкият тайландец спря някакъв възрастен мъж с въдица в ръка, тръгнал нагоре по течението.

— Сукхаи? — запита Сай. — Знаеш ли коя е нейната лодка?

Старецът се усмихна, закима енергично и посочи над рамото на Сай към една дълга лодка, непосредствено зад тях.