В градината се върна две седмици по-късно. Почука на много врати с молба за помощ, но в отговор все едни и същи думи — вече нищо не може да се направи, паметта е изгубена завинаги.

Ситният дъждец съживи зеленината на ливадите и последните цветя с окапали листенца. Той вдигна яката на плаща си, за да се прикрие от вятъра, и си рече, че е луд — есента свърши, тя повече няма да се върне. Доста хладно е да се седи на пейка навън. Затова за миг се обърка, когато я видя по напречната алея; спря се уж да издълбае инициалите си върху кората на дърво, за да й даде възможност да седне и да извади книгата си. После седна до нея и отново изигра първата им среща.

Търпеливо, повтаряйки по няколко пъти фразите, той й разказа всичко. Тя слушаше с растяща изненада този непознат, който толкова много й разказваше за самата нея и Бог знае защо разказът му я вълнуваше.

Изречението за окончателното изчезване на спомените й тя прие с пълно равнодушие.

— Това не би било решение, разбери. Изведнъж ще се върна три години назад и тогава ти ще ме изгубиш. А така ние можем да живеем заедно и да започваме всяка сутрин всичко отначало…

— Мислех за това, но не… Не мога да живея в тоя ритъм. Ти вече нямаш минало, почти нямаш бъдеще, ти си отшелница на мъничък остров, до който никой никога няма да доплува. А аз плувам по течението, аз помня миналото, аз мечтая за бъдещето, имам планове и незабележимо се отдалечавам от теб. Ние не можем да стареем заедно, тъй като ти си забравила какво е да старееш. И аз нямам сили всяка сутрин да ти разказвам за това.

Тя мълчаливо се притисна до него.

— Аз вече реших — също ще продам своите спомени и ще се върна при теб…

Без да й даде да се опомни, той грабна книгата и я разгърна, след това започна да пише върху титулната страница, на празните листове и полета; пишеше налудничави фрази и обещания. Тя му помагаше да намери нужните думи и тъй съчиняваше писмо за идеалната любов до самата себе си. Когато не остана никакво свободно място, той се наведе над нея и прошепна:

— Сега ме погледни, разгледай ме внимателно. Запомни лицето ми. Ще бъде лошо, ако ме забравиш, но може би ще останат някакви следи и ще си спомниш…

Дървото над тях разгърна своя чадър и те до залез седяха притиснати един до друг като две претърпели корабс крушение тъжни същества.

Рано на следващия ден той отиде при търговците на памет и изчака до отварянето на кантората. Не му беше трудно да продаде своята история и дори си позволи да се пазари с изненадваща за самия него упоритост. Преди да постави подписа си, той няколко пъти прочете договора, но не можа да запомни нито една дума.

След два часа той излезе от сградата. Мозъкът му внимателно опипа гънките на кратера в паметта — тъй, излизайки от зъболекар, се опипва с език мястото на изтръгнатия зъб. Сега неговата мисъл летеше над бездна от липсващи спомени. Дълго стоя объркан на тротоара, без да знае накъде да поеме.

Направи няколко крачки и седна на каменния бордюр, за да събере мислите си. Постепенно го обхвана чувството за някаква непоправима загуба. Замъгленият му мозък се насилваше да намери опори, за да се ориентира, но липсваха всякакви важни детайли.

От джоба му стърчеше плик. Отвори го, намери чек за много голяма сума — подписът под него почти повтаряше очертанията на белега върху слепоочието му. Мушна го обратно и почти машинално тръгна към градината на Медичите.

Послушните алеи го доведоха до скамейката и дърветата го поздравяваха с голите си клони, зарадвани от завръщането му. Вървеше в пълна тишина — шумът на крачките отекваше в празния му мозък като ехо.

Някаква непозната затвори книгата си, когато той приближи, после нерешително се наведе напред, но срещайки погледа му, наведе очи — сигурно се беше припознала. Той продължи нататък, без да се обърне дори, и излезе от градината. С мъничко тъга и съжаление градината го изтри завинаги от своята памет.

Момичето отново наведе очи над романа, страниците на който бяха изписани — безпокоеше я чувството, че е пропуснала нещо важно, за което обаче нищо не помнеше. Съвсем по навик тя се дръпна встрани и освободи място на пейката. Все някога някой трябва да дойде…

© Жан-Клод Дюнак

© Людмила Георгиева, превод от френски