Понякога те се спираха да ме слушат, макар че все още я хулеха. Разправих им колко е нещастна Мари; скоро те престанаха да я ругаят и почнаха да минават мълчаливо край нея. Малко по малко взехме да си приказваме, аз не криех нищо от тях; всичко им разказах. Те ме слушаха с голямо любопитство и скоро почнаха да съжаляват Мари. Някои я поздравяваха любезно, когато я срещнеха; там има обичай, когато срещнеш някого — познат или непознат, — да го поздравиш и да му кажеш: „Добър ден.“ Представям си учудването на Мари. Веднъж две девойчета взели храна, занесли й я, дали й я и дойдоха да ми разправят всичко. Казаха ми, че Мари се разплакала и че сега те много я обичат. Скоро всички почнаха да я обичат, а ведно с това почнаха и мене да обичат. Идваха често при мене и все ме молеха да им разказвам; струва ми се, добре разказвах, защото те много обичаха да ме слушат. След това взех да уча и да чета всичко, само за да им разправям после и цели три години им разправях. Когато по-късно всички — включително и Шнайдер — ме обвиниха, задето говоря с тях като е големи и нищо не крия от тях, аз им отговарях, че е срамота да ги лъже човек, че те и без това всичко знаят, колкото и да криеш от тях, или ще го узнаят може би погрешно, а от мене правилно ще го научат. Достатъчно е само всеки да си спомни детинството. Те не бяха съгласни… Аз бях целунал Мари две седмици преди да умре майка й; а когато пасторът държеше проповедта си, всички деца бяха вече на моя страна. Веднага им разправих и разясних постъпката на пастора; всички се ядосаха, а някои дотолкова, че счупиха с камъни стъклата на прозорците му. Аз ги спрях, защото това беше вече лошо, но начаса цялото село узна всичко и ето че почнаха да ме обвиняват, че съм развалил децата. След това всички узнаха, че децата обичат Мари и ужасно се изплашиха; ала Мари беше вече щастлива. Забраниха на децата дори да я виждат, но те тичаха тайно при нея сред стадото, доста далеч, горе-долу половин верста от селото; занасяха й подаръци, а някои просто изтичваха, за да я прегърнат, да я целунат, да й кажат: „Je vous aime, Marie!“18 — и след това хукваха назад. Мари насмалко не полудя от това неочаквано щастие; дори не бе го сънувала; тя се срамуваше и се радваше, а най-интересното беше, че децата, особено момичетата, искаха да изтичат при нея, за да й кажат, че аз я обичам и им говоря много за нея. Те й казали, че съм им разправил всичко това и че сега я обичат, жалят я и че винаги ще бъде така. После дотърчаваха при мене и е толкова радостни, загрижени личица ми разправяха, че току-що видели Мари, че Мари ме поздравява. Вечер аз отивах на водопада; там имаше едно място, заобиколено от тополи и съвсем скрито откъм селото; тъкмо там те идваха вечер да ме намерят, някои дори скришом. Струва ми се, те изпитваха страшно удоволствие при мисълта, че аз съм влюбен в Мари и през цялото време, докато живях там, това беше едничкото нещо, в което ги излъгах. Аз не ги разубеждавах, че съвсем не обичам Мари, тоест не съм влюбен в нея, и че изпитвам само голямо съжаление към нея; по всичко виждах, че повече им се искаше да бъде така, както те си бяха въобразили и решили помежду си, и затова мълчах и се преструвах, че са познали. Колко деликатни и нежни бяха тези малки сърца: струваше им се например невъзможно, че техният добър Leon обича така много Мари, а Мари ходи тъй лошо облечена и боса. Представете си, те й намериха й обуща, и чорапи, и бельо, и дори някаква рокля; как се бяха издяволили да направят това — не знам; целият орляк се беше разшетал. Когато ги разпитвах, те само весело се смееха, а момичетата пляскаха с ръце и ме целуваха. Понякога и аз отивах скришом да видя Мари. Болестта й се беше вече много влошила и тя едва ходеше; най-после съвсем престана да помага на говедаря, но все пак отиваше всяка заран със стадото. Тя сядаше настрана, върху издатината на една стръмна, почти отвесна скала; сядаше съвсем на края на камъка, скрита от всички погледи, и седеше на камъка почти без да мръдне от сутринта чак до часа, когато стадото се прибираше. Охтиката толкова я беше изтощила, че тя седеше повечето със затворени очи, склонила глава на скалата, дремеше и дишаше тежко; лицето й измършавя като на скелет и пот избиваше по челото и по слепите й очи. Така я намирах винаги. Отивах за минутка и също не ми се искаше да ме видят. Щом отидех, Мари веднага трепваше, отваряше очи и се спускаше да ми целува ръцете. Вече не ги отдръпвах, защото това беше щастие за нея; през цялото време, докато бях там, тя трепереше и плачеше; вярно, че на няколко пъти се опитваше да говори, но мъчно можеха да й се разберат приказките. Беше като безумна, ужасно развълнувана и екзалтирана. Понякога децата идваха с мене. Тогава обикновено те заставаха наблизо и се заемаха да ни пазят от всичко и от всекиго и това им харесваше извънредно много. Когато си отивахме, Мари пак оставаше сама, все така неподвижна, затворила очи и склонила глава на скалата; може би мечтаеше за нещо. Една сутрин тя нема̀ вече сили да излезе със стадото и остана в запустялата си къща. Децата веднага се научиха и почти всички на няколко пъти ходиха този ден при нея да я навестят; тя лежеше на одъра си сам-саминка. Два дни се грижиха за нея само децата, като се редуваха, но след това, когато в селото се разчу, че Мари отива вече към своя край, почнаха да идват бабичките от селото да седят при нея и да дежурят. В селото, изглежда, се събуждаше съжаление към Мари, поне вече не възпираха децата и не им се караха както по-рано. През цялото време тя дремеше, сънят й беше неспокоен: ужасно кашляше. Бабичките пъдеха децата, ала те дотичваха под прозореца, понякога само за минутка, само за да й кажат: „Bonjour, notre bonne Marie“.19 А тя, щом ги зърнеше или чуеше гласа им, цяла се оживяваше и веднага, без да слуша бабите, мъчеше се да се надигне на лакътя, кимаше им с глава, благодареше им. Както по-рано те й носеха храна, но тя почти нищо не ядеше. Уверявам ви, благодарение на тях тя умря почти щастлива. Благодарение на тях тя забрави тежкото си нещастие, сякаш получи прошка от тях, защото чак до края си се смяташе за голяма престъпница. Като птички те удряха с крилца по нейните прозорци и всяка заран й викаха: „Nous t'aimons, Marie.“20 Тя умря много скоро. Мислех, че ще живее доста повече. Един ден преди да умре, преди заник слънце, аз отидох да я видя; изглежда, тя ме позна и аз стиснах ръката й за сетен път; колко съсухрена бе ръката й! А изведнъж на другата сутрин идват и ми казват, че Мари умряла. Сега вече бе невъзможно да се удържат децата: те окичиха целия й ковчег е цветя и сложиха венец на главата й. В черквата пасторът вече не хули мъртвата, а и на погребението имаше много малко хора, ей тъй просто от любопитство бяха дошли някои; но когато дойде време да се изнесе ковчегът, децата се спуснаха вкупом сами да го носят. Но тъй като не им стигнаха силите за това, те помагаха, всички тичаха подир ковчега и всички плачеха. Оттогава гробът на Мари се поддържа благочестиво от децата: всяка година те го украсяват с цветя и насадиха рози наоколо. Но тъкмо след погребението започна цялото село да ме преследва много силно заради децата. Главните подстрекатели бяха пасторът и учителят. Решително забраниха на децата дори да идват при мене, а Шнайдер взе върху себе си грижата да следи за тази забрана. Но все пак ние се виждахме, разбирахме се отдалеч със знаци. Те ми пращаха малки записчици. По-късно всичко това се углади, но тогава беше много хубаво: това преследване дори ме сближи още повече с децата. През последната година даже почти се помирих с Тибо и с пастора. А Шнайдер дълго ми говореше и се препираше с мене за моята вредна „система“ по отношение на децата. Каква ти система! Най-после — току преди да си замина — той ми призна една своя много странна мисъл: каза ми, че напълно се е убедил, че съм същинско дете, тоест съвсем дете, че само по ръст и по лице приличам на възрастен, но че по развитие, душа, характер и може би дори по ум не съм възмъжал и никога няма да възмъжея, ако ще и до шестдесет години да живея. Много се смях: той, разбира се, няма право, защото как мога да бъда аз дете? Едно е само вярно, аз наистина не обичам да бъда с възрастни, с хора, е големи и — това отдавна съм забелязала — не обичам, защото не знам как да се държа. Каквото и да приказват с мене, колкото и да са добри към мене, все пак, кой знае защо, винаги ми е мъчително да бъда между тях и ужасно се радвам, когато мога да отида по-скоро при другарите си, а моите другари бяха винаги децата, но не защото сам съм дете, а защото просто нещо ме теглеше към тях. Когато аз, още в началото на пребиваването ми в селото — тъкмо когато отивах да се разхождам самотен и тъжен в планината, — когато, скитайки се сам, почнах да срещам понякога, най-вече по пладне, времето, когато ги пускат от училище, целия този орляк шумни деца, затичали се със своите торбички и плочи, сред викове, смях и игри — цялата ми душа изведнъж се устремяваше към тях. Не знам как да изразя това, но изпитвах някакво необикновено силно чувство на щастие при всяка среща с тях. Спирах се и се смеех от щастие, когато гледах техните малки, бързи и вечно тичащи крачка, когато наблюдавах момченцата и момиченцата, които тичаха заедно, техния смях и сълзи (защото, докато стигнат от училището до къщите си, мнозина от тях намираха време да се сбият, да се разплачат, пак да се помирят и поиграят), и забравях тогава всичката си тъга. А по-късно, през целите тези три години, аз не можах да разбера нито как, нито защо тъгуват хората. Цялата ми съдба се насочи към децата. Никога не смятах да напусна селото и на ум не ми идваше, че ще тръгна един ден за насам, за Русия. Струваше ми се, че ще живея винаги там, но най-после разбрах, че Шнайдер не можеше повече да ме издържа, а освен това се случи едно събитие от такова важно значение, струва ми се, че Шнайдер сам ме подкани да замина и писа тук от мое име. Ще видя сега каква е тази работа и ще се посъветвам с някого. Може би съдбата ми ще се