зарадвал; намерил е бряг, земя и се спуснал да я целува! Не само от суета, не само от долното чувство на суета русите стават атеисти и йезуити, а от душевна мъка, от душевна жажда, от тъга по нещо по- възвишено, по здрав бряг, по родина, в която са престанали да вярват, защото никога не са я познавали! Русите стават много лесно атеисти, по-лесно от всички други на света! И те не стават просто атеисти, а непременно ще повярват в атеизма, сякаш това е нова вяра, без дори да забележат, че са повярвали в нищото. Толкова е силна жаждата ни да вярваме! „Който няма почва под краката си, той няма вече и бог.“ Тази мисъл не е моя. Каза ми я един търговец-старообрядец, с когото се срещнах през време на пътуването си. Наистина това не е точно неговият израз, той каза: „Който се е отрекъл от родната си земя, той се е отрекъл и от Бога.“ Като помислиш само, че у нас са се намирали много образовани хора, които са се увличали дори по хлистовството… А всъщност защо хлистовците128 да са по-лоши от нихилистите, йезуитите, атеистите? Възможно е даже учението им да е по-дълбоко! Но ето докъде е стигала мъката!… Покажете на жадните и запалени спътници на Колумб бреговете на „Новия свят“, открийте на русина руския „Свят“, позволете му да намери това злато, това съкровище, което стои скрито от него в земята! Покажете му бъдещото обновяване на цялото човечество и неговото възкресение, което може би ще дойде само от руската мисъл, от руския Бог и от руския Христос, и ще видите какъв исполин могъщ и справедлив, мъдър и кротък, ще израсне пред смаяния свят, смаян и изплашен, защото те чакат от нас само меч, меч и насилие, защото, съдейки по себе си, те не могат да ни видят в мисълта си другояче освен като варвари. Така е било до днес и така ще бъде все повече занапред! И…
Но в този момент стана нещо, което прекъсна речта на оратора по най-неочакван начин.
Цялата тази трескава тирада, целият този поток от страстни и неспокойни думи и възторжени мисли, които сякаш се блъскаха в някакво безредие и се надпреварваха една друга, всичко това беше признак за едно особено опасно душевно състояние у младия човек, който се беше разгорещил така внезапно и без никакъв повод. Всички присъствуващи, които познаваха княза, се чудеха боязливо (а някои дори засрамено) на неговото избухване, което така малко хармонираше с постоянната му и даже плаха сдържаност, с редкия му и особен такт в някои случаи и с инстинктивния му усет към най-голямо благоприличие. Не можеха да разберат защо стана така: причината не можеше да бъде това, което научи за Павлишчев. В дамския ъгъл го смятаха за полудял, а Белоконская призна по-късно, че „още една минута да траела тази сцена, тя щяла да побегне“. „Старчетата“ почти се сащисаха от първия миг на смайването си; генералът-началник гледаше недоволно и строго от стола си. Полковникът-инженер седеше като закован. Немчето дори побледня, но все още се усмихваше с фалшивата си усмивка, като поглеждаше другите, за да види как те ще реагират. Впрочем всичко това и целият този „скандал“ можеше да свърши по най-обикновен и естествен начин, може би дори в една минута; Иван Фьодорович, който бе извънредно учуден, но се съвзе по-рано от другите, няколко пъти вече бе опитал да спре княза; но тъй като не успя, сега тръгна към него, твърдо решен да стори това. Още една минута и ако станеше необходимо, той щеше може би да се реши да изведе приятелски княза под предлог, че е болен, което може би беше наистина вярно и в което впрочем той беше напълно убеден… Но нещата се извъртяха другояче.
Още с влизането си в салона князът седна колкото се може по-далеч от китайската ваза, с която Аглая го беше толкова много наплашила. Кой можеше да повярва, че след вчерашните думи на Аглая в него се беше загнездило някакво непреодолимо убеждение, някакво странно и невероятно предчувствие, че непременно ще счупи още на другия ден тази ваза, колкото и да гледа да бъде настрана от нея и да се мъчи да избегне нещастието? Но ето какво се случи. През цялата вечер други силни и радостни впечатления постепенно почнаха да нахлуват в душата му; ние говорихме вече за тях. Той забрави предчувствието си. Когато чу да споменават името на Павлишчев и Иван Фьодорович го заведе при Иван Петрович, за да му го представи отново, той се приближи до масата и седна в едно кресло тъкмо до грамадната прекрасна китайска ваза, сложена върху един пиедестал на височина почти с лакътя му и малко зад него.
В момента, когато произнесе последните си думи, той стана изведнъж от мястото си, махна непредпазливо с ръка, мръдна някак рамото си и… избухна общ вик! Вазата се разклати, отначало като че се колебаеше дали да падне върху главата на едно от старчетата, но изведнъж се наклони на обратната страна, дето се намираше немчето, което бе отскочило ужасено, и се строполи на пода. Трясък, вик, скъпоценни парченца, разпилени по килима, уплаха, смайване! А какво ставаше с княза, е мъчно и почти излишно да описваме! Ала не можем да не споменем за едно странно чувство, което го порази тъкмо в този миг и начаса се избистри за него сред всички други смътни и странни чувства: това, което го порази най- вече, не беше срамът, скандалът, страхът или внезапността на случилото се, а сбъдналото се пророчество! Той не можеше да си обясни какво толкова поразително имаше в тази мисъл; чувствуваше само, че тя го беше поразила в сърцето и го изпълваше с почти мистически страх. Още един миг и сякаш всичко пред него се разшири, ужасът отстъпи място на светлина и радост, на възторг; той губеше вече дъх и… Но мигът отлетя. Слава Богу, не беше това! Той си пое дъх и се огледа наоколо.
Дълго време той като че ли нямаше съзнание за бъркотията, която кипеше около него, или по-скоро разбираше и виждаше много добре всичко, но стоеше някак съвсем настрана, без да взема участие в нищо, точно като невидимото лице в приказката, което се е вмъкнало в стаята и наблюдава непознати, но интересни за него хора. Той виждаше как събират парченцата, чуваше припрените разговори, забеляза Аглая, която беше бледа и го гледаше странно, много странно: в очите й не личеше никаква омраза, никакъв гняв; тя го гледаше уплашено, но така съчувствено, докато към другите мяташе святкащи погледи… сладка болка изведнъж изпълни сърцето му. Най-после той забеляза учудено, че всички са седнали и дори се смеят, сякаш нищо не беше се случило! Мина още един миг и смехът се засили: смееха се вече на него, задето беше като онемял, ала смееха се приятелски, весело; мнозина му заговаряха и му казваха много любезни думи, най-вече Лисавета Прокофиевна, която засмяно му казваше нещо много, много хубаво. Изведнъж той усети, че Иван Фьодорович го тупа приятелски по рамото; Иван Петрович също се смееше; ала още по- добро, още по-приятно и симпатично беше старчето; то хвана княза за ръката и като я стискаше нежно и леко я потупваше с дланта на другата си ръка, увещаваше го да се съвземе, сякаш той беше малко, изплашено момче — жест, който се хареса много на княза; най-после то го настани до себе си. Князът го гледаше радостно в лицето и то толкова много му харесваше, че той едва си поемаше дъха и все още нямаше сили да каже нито дума.
— Как? — избъбри той най-после. — Вие наистина ми прощавате? И… вие ли, Лисавета Прокофиевна?
Смехът се засили; в очите на княза се появиха сълзи; той не вярваше на себе си и беше възхитен.
— Разбира се, вазата беше прекрасна. Зная я тук от петнадесетина години, да… от петнадесет… — започна Иван Петрович.
— Това да е бедата! И на човека му идва краят, а ние за едно глинено гърне ли ще се ядосваме! — каза високо Лисавета Прокофиевна. — Наистина ли толкова много се уплаши, Лев Николаич? — прибави тя дори със страх. — Стига, миличък, стига; ти наистина ме плашиш.
— И вие ми прощавате всичко? Не само за вазата, а
— C'est tres curieux et c'est tres serieux!129 — пошепна той през масата на Иван Петрович, впрочем доста високо; князът може би чу.
— Значи, не оскърбих никого от вас? Няма да повярвате колко щастлив ме прави тази мисъл; впрочем не може да бъде другояче! Нима бих могъл да оскърбя тук когото и да било? Аз бих ви оскърбил, просто ако помисля за такова нещо.
— Успокойте се, приятелю, вие преувеличавате. Съвсем няма защо да благодарите толкова; това чувство е прекрасно, но е пресилено.
— Аз не ви благодаря, аз само… ви се възхищавам, щастлив съм, като ви гледам; може би се изразявам глупаво, но аз трябва да говоря, трябва да се обясня… ако щете дори от уважение към самия себе си.
Всичките му движения бяха резки и издаваха смущение и треска; твърде възможно, бе, че думите му не изразяваха винаги това, което искаше да каже. Питаше сякаш с погледа си може ли да говори. Очите му се спряха върху Белоконская.
— Нищо, драги, продължавай, продължавай, само не се запъхтявай — забеляза тя, — ти и преди малко почна да се запъхтяваш и ето докъде стигна; а говори си, без да се боиш: тези господа са виждали и по- големи оригинали от тебе, няма да ги учудиш, пък и ти не говориш бог знае какви мъдрости, само дето счупи вазата и ни изплаши.
