казваха тогава…

Князът беше извън себе си.

— Павлишчев… Павлишчев приел католицизма? Това е невъзможно! — извика той ужасен.

— Как „невъзможно“! — изфъфли важно Иван Петрович. — Това е вече силно казано, скъпи княже, и вие ще се съгласите… Впрочем вие цените толкова много покойния… наистина той беше много добър човек и тъкмо на това аз отдавам най-вече успеха на тази хитра лисица Гуро. Но мене попитайте, мене, какви грижи и неприятности имах после във връзка с тая работа… и то точно с този същия Гуро! Представете си — обърна се той изведнъж към старчето, — те искаха дори да предявят претенции по завещанието и аз трябваше да прибягна към най-енергични мерки… за да ги поставя на мястото им… защото те знаят какво правят! У-ди-ви-тел-ни хора! Но, слава Богу, това ставаше в Москва, аз веднага се обърнах към графа и ние веднага ги… турихме на мястото…

— Няма да повярвате колко ме огорчихте и смаяхте! — извика пак князът.

— Съжалявам; но всъщност всичко това не беше сериозно и щеше да свърши както винаги с нищо. Миналото лято — обърна се той пак към старчето — графиня К, също се оттеглила, казват, в някакъв католически манастир, в чужбина; нашите хора, изглежда, не могат да устоят, щом попаднат под влиянието на тези… хитреци… особено в чужбина.

— Всичко това иде, мисля аз, от нашата… умора — важно изфъфли старчето — и после тези хора имат един начин на проповядване толкова… изящен, особен… и знаят да плашат. И мене ме уплашиха в тридесет и втора година във Виена, уверявам ви; само че аз не се поддадох и им избягах, ха-ха!

— Чувала съм, драги, че ти тогава си избягал от Виена в Париж с хубавата графиня Левицкая, напуснал си не йезуита, службата си — намеси се неочаквано Белоконская.

— Добре де, нали и йезуита, все пак причината беше йезуитът! — възрази старчето, като се засмя при приятния спомен. — Вие май сте много религиозен, нещо, което рядко се среща сега у младите хора — обърна се той любезно към княз Лев Николаевич, който слушаше със зяпнала уста и все още смаян; ясно бе, че старчето искаше да опознае повече княза; по известни причини беше почнал да се интересува много за него.

— Павлишчев беше светъл ум и християнин, истински християнин — каза изведнъж князът, — как е могъл тогава да приеме една вяра… нехристиянска? Защото католицизмът не е християнска вяра! — прибави той с блеснали очи и гледайки пред себе си, сякаш искаше да обгърне с погледа си всички вкупом.

— О, това е вече много — измърмори старчето и погледна учудено Иван Фьодорович.

— Но как така католицизмът не е християнска вяра? — попита Иван Петрович, като се извърна на стола. — Ами каква е?

— Преди всичко не е християнска вяра! — повтори князът извънредно развълнуван и съвсем рязко. — Това първо, а, второ, римският католицизъм според мене е дори по-лош от самия атеизъм! Да, това е моето мнение! Атеизмът само проповядва нищото, а католицизмът отива по-далеч: проповядва един Христос, който той е обезобразил, оклеветил и поругал, един Христос, неотговарящ на истината! Той проповядва антихриста, кълна ви се, уверявам ви! От дълго време това е моето лично убеждение и то ме кара да страдам… Римският католицизъм вярва, че църквата не може да се задържи на земята, без да упражнява световна политическа власт, и крещи: Non possumus!126 Според мене римският католицизъм дори не е вяра, а истинско продължение на Западната Римска империя и в него всичко е подчинено на тази мисъл, като се почне от вярата. Папата си е присвоил една територия, един земен престол и е хванал меча; и оттогава все така си върви, само дето към меча са прибавили лъжата, лукавството, измамата, фанатизма, суеверието, злодейството, играли са си с най-светите, най-чистите, най-наивните, най-пламенните чувства на народа, всичко, всичко са разменяли срещу пари, срещу мизерната земна власт. А това не е ли антихристово учение? И как да не произлезе от тях атеизмът? Атеизмът е произлязъл от тях, от самия римски католицизъм! Атеизмът е започнал преди всичко от тях самите: можеха ли те да вярват в самите себе си? Той се е укрепил от отвращение към тях; той е рожба на техните лъжи и на духовното им безсилие! Атеизмът! У и ас безверието се среща още само сред отделни съсловия, загубили корена си, както великолепно се изрази неотдавна Евгений Павлович; а там, в Европа, грамадни маси от самия народ започват вече да не вярват — по-рано от невежество и лъжа, а сега вече от фанатизъм, от омраза към църквата и християнството!

Князът се спря да си поеме дъх. Той говореше ужасно бързо. Беше бледен и се задъхваше. Всички се споглеждаха; ала най-после старчето искрено се разсмя. Княз N. извади лорнета си и втренчено го разглеждаше. Немският поет изпълзя от ъгъла и се приближи до масата, като се усмихваше зловещо.

— Вие много пре-уве-ли-ча-вате — каза провлечено Иван Петрович с вид на малко отегчен и дори срамуващ се човек. — тамошната църква също има представители, достойни за всяко уважение и до-бро- де-телни…

— Никога не съм говорил за отделни представители на църквата. Говорих за римския католицизъм в неговата същност, за Рим. Нима може църквата да изчезне напълно? Никога не съм казвал това!

— Съгласен съм, но всичко това е известно и дори е излишно да се приказва на тая тема… Освен това то е от областта на богословието…

— О не, о не! Не е само от областта на богословието, уверявам ви, че не е! Това ни засяга много по- отблизо, отколкото мислите. Тъкмо там е и цялата наша грешка; не можем да видим още, че този въпрос не е изключително само богословски! Ами ето и социализмът е рожба на католицизма и неговата същност. Като брат му атеизма и той е произлязъл от отчаянието и представлява морална реакция срещу католицизма; има за цел да замести моралната власт, която религията е загубила, за да утоли духовната жажда на изжаднялото човечество и да го спаси, но не с Христа, а пак с насилието! Както при католицизма това е също свобода чрез насилие, обединение чрез меч и кръв! „Не смей да вярваш в Бога, не смей да имаш собственост, не смей да имаш личност, fraternite ou la mort127, c цената на два милиона глави!“ Казано е: ще ги познаете по делата им! И недейте мисли, че това е било все така невинно и без опасност за нас: о, ние трябва да противодействуваме, и то по-скоро, по-скоро! Трябва нашият Христос, който ние сме запазили и когото те дори не са познали, да възсияе и да даде отпор на Запада! Ние трябва сега да се изправим срещу тях, но не за да захапем робски въдицата на йезуитите, а за да им занесем нашата руска цивилизация. И нека не разправят у нас, че те знаели да проповядват изящно, както каза преди малко някой…

— Но позволете, позволете — възрази много неспокойно Иван Петрович, като се озърташе наоколо и дори почваше да се плаши, — всичките ваши мисли са, разбира се, похвални и пълни с патриотизъм, но всичко това е до немай-къде преувеличено и… по-добре е дори да не говорим за това…

— Не, не е преувеличено, по-скоро е умалено; именно умалено, защото аз съм немощен да изразя цялата си мисъл, но…

— Ах, по-зво-ле-те!

Князът млъкна. Неподвижен върху стола, с вдигната глава, той гледаше Иван Петрович с пламнал поглед.

— Струва ми се, че вие взехте много трагично случая с вашия благодетел — забеляза любезно старчето, без да губи спокойствие, — вие сте крайно възбуден… може би, защото сте се усамотили. Ако поживеете повечко с хората, а обществото, надявам се, ще ви приеме с радост като забележителен млад човек, вашето въодушевление, разбира се, ще стихне и вие ще видите, че всичко това е много по-просто… Освен това тези случаи са толкова редки… и са последица според мене донякъде от нашето пресищане, а донякъде от… отегчение.

— Да, тъкмо така е — извика князът, — великолепна мисъл! Тъкмо „от отегчение, от нашето отегчение“ не от пресищане, а, напротив, от жажда… не от пресищане, тук вие се лъжете! Не само от жажда, а дори от възпаление, от трескава жажда! И… и не мислете, че то се среща толкова рядко, че можем просто да се смеем; извинете, трябва да знаем да предчувствуваме! Нашите хора, щом се доберат или смятат, че са се добрали до брега, толкова много се зарадват, че веднага стигат до крайности; защо е това? Ето вие се чудите на Павлишчев, всичко приписвате на неговата лудост или доброта, но това не е така! И не само нас, а цяла Европа учудва при подобни случаи пламенната руска душа: мине ли някой русин в католицизма, непременно ще стане йезуит, и то от най-потайните; стане ли атеист, непременно ще почне да иска да се изкорени вярата в Бога чрез насилие, тоест и чрез меч! Отде иде това, отде е това ненадейно изстъпление? Нима не знаете? От това, че той е намерил ново отечество, каквото тук е пропуснал да види, и се е