макар и несъзнателно желание и влечение беше да покаже, че не е имало защо да вярва на този сън!) Той приказваше малко, и то се ограничаваше да отговаря на въпросите; най-после съвсем млъкна, просто седеше и непрекъснато слушаше, но явно бе, че се топеше от наслада. Малко по малко в него самия се зараждаше нещо като вдъхновение, готово да избухне при първия случай… Но той взе думата случайно, за да отговори на един въпрос, и, изглежда, без никакви особени намерения…

Докато той съзерцаваше блажено Аглая, заприказвала се весело с княз N. и е Евгений Павлович, възрастният господин-англоман, който занимаваше „сановника“ в другия ъгъл и оживено му разправяше нещо, изведнъж спомена името на Николай Андреевич Павлишчев. Князът бързо се извърна към тях и се вслуша.

Ставаше дума за новите наредби и за някакви безредици в помешчическите имения в -ска губерния. В разказа на англомана сигурно имаше и нещо забавно, защото старчето почна най-после да се смее, като слушаше как разпалено се гневи събеседникът му. Той разправяше плавно и провлачвайки някак сприхаво думите си, като натъртваше меко гласните букви, защо се видял принуден, и то тъкмо при сегашните наредби, да продаде на половин цена едно свое великолепно имение в тази губерния, без дори да има голяма нужда от пари, и в същото време да запази друго разорено имение, което му носи загуби и за което води дело и дори има допълнителни разноски. „За да избягна още един процес за земята, която ми се падаше от Павлишчев, аз се отказах от наследството. Още едно-две такива наследства и току-виж, че съм се разорил. Там ми се падаха впрочем три хиляди десетини чудесна земя!“

Иван Фьодорович бе забелязал с какво голямо внимание князът слуша този разговор и като се намери случайно до него, каза му полугласно:

— Слушай… Иван Петрович е роднина на покойния Николай Андреевич Павлишчев… ти нали търсеше, струва ми се, роднините му. — До този момент той забавляваше своя шеф генерала, но отдавна вече бе забелязал, че Лев Николаевич се е някак особено усамотил и почна да се безпокои; прииска му се да го въвлече донякъде в разговора и така за втори път да го представи и препоръча на „високопоставените личности“.

— Лев Николаич е възпитаник на Николай Андреич Павлишчев след смъртта на своите родители — вметна той, като срещна погледа на Иван Петрович.

— Мно-го ми е при-ят-но — забеляза той — и дори много добре ви помня. Когато преди малко Иван Фьодорич ни запозна, аз веднага ви познах, даже по лицето. Малко сте се изменили наистина, макар че аз съм ви виждал само като дете, десет-единадесетгодишен бяхте. Останало ми е нещо от вашите черти в паметта…

— Вие ме знаете като дете? — попита князът с някакво особено учудване.

— О. от дълго време още — продължи Иван Петрович. — Това беше в Златоверхово, дето живеехте тогава у мои братовчедки. Едно време доста често наминавах там — не си ли спомняте за мене? Нищо чудно, че не ме помните… Вие бяхте тогава… болен от някаква болест, веднъж дори се смаях, като ви видях…

— Нищо не си спомням! — с жар потвърди князът. Иван Петрович прибави много спокойно за обяснение още няколко думи, които изненадаха и развълнуваха княза: двете стари моми, роднини на покойния Павлишчев, които живеели в имението му в Златоверхово и на които бил поверен князът за възпитание, били в същото време братовчедки на Иван Петрович. Както всички, така и Иван Петрович не можа да даде почти никакви обяснения защо Павлишчев се е грижил толкова много за своя питомец малкия княз. „Пък и не ми е идвало на ум тогава да се заинтересувам за това“; ала все пак излезе, че той има чудесна памет, защото си припомни дори колко строга е била към малкия си възпитаник по-възрастната братовчедка Марфа Никитишна: „Дотам, че веднъж се поскарах с нея заради вас за нейната система на възпитание, защото да биеш постоянно едно болно момче — това е… съгласете се сам…“ — и, напротив, колко нежна била към него по-младата братовчедка Наталия Никитишна… „И двете са сега — обясни той по-нататък — в -ска губерния, дето наследиха от Павлишчев едно много хубаво малко имение (не знам само живи ли са още). Марфа Никитишна искаше, струва ми се, да постъпи в манастир; впрочем не твърдя; може би съм чул за някого другиго… да, чух такова нещо напоследък за жената на един доктор…“

Князът изслуша тези думи с блеснали от възторг и умиление очи. На свой ред той заяви с необикновен жар, че никога няма да си прости, дето шест месеца е пътувал във вътрешността на страната и не е намерил случай да отиде да навести бившите си възпитателки. „Всеки ден исках да го направя и все нещо ми попречваше… Но сега се заричам… на всяка цена… да отида поне в -ска губерния… Значи, вие познавате Наталия Никитишна? Каква прекрасна, каква праведна душа! Но и Марфа Никитишна… извинете, но вие, струва ми се, грешите за Марфа Никитишна! Тя беше строга, ала… как да не загубиш търпение… с такъв идиот, какъвто бях тогава (хи-хи!). Та аз бях тогава пълен идиот, вие няма да повярвате (ха-ха!). Впрочем… впрочем вие сте ме виждали тогава и… Но как аз не ви помня, кажете, моля ви се? Значи, вие… ах, Боже мой, нима наистина сте роднина на Николай Андреич Павлишчев?“

— Уве-ря-вам ви — усмихна се Иван Петрович, като разглеждаше княза.

— О, аз съвсем не исках да кажа, че… се съмнявам… и най-после може ли човек да се съмнява в това (хе-хе!)… ако ще би и най-малко?… Тоест даже ако ще би и най-малко! (Хе-хе!) Исках да кажа само, че покойният Николай Андреич Павлишчев беше толкова великолепен човек! Страшно великодушен човек наистина, уверявам ви!

„Прекрасното сърце“ на княза го караше не да се задъхва, а просто, така да се каже, „да се задавя“, както се изрази на другия лен сутринта Аделаида в разговор е годеника си княз Шч.

— Ах, Боже мой! — разсмя се Иван Петрович. — Защо аз да не мога да бъда роднина дори на един толкова ве-ли-кодушен човек?

— Ах, Боже мой! — извика князът, като все повече и повече се смущаваше, бързаше и се въодушевяваше. — Аз… пак казах една глупост, но… това трябваше да стане, защото аз… аз… аз пак не казах това, което трябваше! Пък и какво представлявам аз сега, питам ви, в сравнение с такива интереси… с такива огромни интереси! И в сравнение с един толкова великодушен човек — защото, Бога ми, той беше най-великодушният човек, нали? Нали?

Князът цял трепереше. Защо той изведнъж толкова се разтревожи, защо съвсем ни в клин, ни в ръкав изпадна в такъв мил възторг, явно несъразмерен с предмета на разговора — мъчно би било да се обясни. Но той беше в този момент в такова душевно състояние, че едва ли не изпитваше чувството на най-гореща и сантиментална благодарност, без да знае нито за какво, нито към кого — може би към Иван Петрович, а може би изобщо към всички гости. Той „плуваше в щастие“. Най-после Иван Петрович почна да втренчва погледа си в него; гледаше го втренчено също и „сановникът“. Белоконская впери гневен поглед в княза и стисна устни. Княз N., Евгений Павлович, княз Шч., девойките — всички бяха спрели да приказват и слушаха. Аглая изглеждаше уплашена, а Лисавета Прокофиевна просто си беше глътнала езика. Чудни хора бяха майката и дъщерите й: нали те се съвещаваха и решиха, че най-добре е князът да мълчи през цялата вечер, а веднага се разтревожиха, щом го видяха седнал в един ъгъл съвсем сам и напълно доволен от съдбата си. Александра вече мислеше да прекоси цялата стая, за да отиде предпазливо при него и да се присъедини към тяхната компания, тоест дето беше и княз N., близо до Белоконская. А ето, щом князът се разприказва, те още повече се разтревожиха.

— Имате право, той беше великолепен човек — каза многозначително Иван Петрович, вече без да се смее, — да, да… прекрасен човек! Прекрасен и достоен — прибави той след кратко мълчание. — Може да се каже, дори достоен за всяко уважение — додаде той още по-многозначително след една нова пауза — и… и много приятно ми е да констатирам, че от ваша страна…

— Не беше ли същият този Павлишчев, с когото се случи някаква странна… история… с абата… с абата… забравих с кой абат, само че тогава се вдигна голям шум — каза „сановникът“, като се мъчеше да си припомни.

— С абата Гуро, един йезуит — припомни Иван Петрович, — да, това са то нашите великолепни и достойни хора! Защото все пак той беше от добър род, състоятелен, камерхер и ако… беше останал на служба… Но ето напуска изведнъж службата си и скъсва с всичко, за да приеме католицизма и да стане йезуит, и то едва ли не открито, е някакъв възторг. Право да си кажем, навреме умря… да; всички го