Аглая, разбира се, беше на път да се разсърди, но изведнъж някакво чувство, на което тя самата не се надяваше, нахлу за един миг в душата й.

— А нали вие няма да ме укорите един ден… по-късно… за грубите думи, които ви казах преди малко? — попита внезапно тя.

— Хайде де, какво говорите! И защо пак се изчервихте? Ето пак гледате мрачно! Много мрачно почнахте да гледате понякога, Аглая, както не сте гледали никога по-рано. Аз знам отде иде това…

— Мълчете, мълчете!

— Не, по-добре да го кажа. Отдавна исках да ви го кажа; аз го казах вече, но… това не стига, защото вие не ми повярвахте. Все пак помежду ни има едно същество…

— Мълчете, мълчете, мълчете, мълчете! — прекъсна го живо Аглая, като го хвана здраво за ръката и го погледна едва ли не ужасена. В този момент я извикаха; зарадвана сякаш от това, тя го остави и отърча.

Князът беше през цялата нощ в треска. Чудно нещо, няколко нощи вече поред той беше в треска. Но този път, в състояние почти на бълнуване, му хрумна една мисъл: ами ако утре пред всички му дойде припадък? Нали бяха му идвали припадъци в будно състояние? Тази мисъл го вледеняваше; цялата нощ се виждаше в някакво небивало и невиждано общество, сред някакви странни хора. Най-важното беше, че той „заприказва“; знаеше, че не трябва Да говори, но през цялото време говореше и за нещо убеждаваше слушателите си. Евгений Павлович и Иполит бяха също между гостите и си приказваха като най-добри приятели.

Минаваше осем часът, когато князът се събуди с главоболие, е объркани мисли, със странни впечатления. Кой знае защо, ужасно му се прииска да види Рогожин; да го види и да приказва дълго с него — за какво точно, сам не знаеше; после без никакъв повод реши да отиде у Иполит. Чувствуваше нещо толкова смътно в сърцето си, че приключенията, които му се случиха тази сутрин, макар и да му направиха силно впечатление, все пак не го завладяха напълно. Едно от тези приключения беше посещението на Лебедев.

Той дойде доста рано, малко след девет, и почти съвсем пиян. И въпреки че напоследък князът не беше много наблюдателен, хвърлило му се беше някак в очи, че откак генерал Иволгин не живееше у тях, ето вече три дни, Лебедев имаше много лош вид. Изведнъж почна да ходи някак извънредно мръсен и изцапан, връзката му стоеше накриво, а яката на жакета му бе изпокъсана. Той буйствуваше в къщата си и това се чуваше през дворчето; Вера идва веднъж разплакана и разправи някои неща. Щом дойде сега, той заприказва някак много особено, като се удряше в гърдите и се обвиняваше в нещо…

— Получих… получих възмездие за предателството и подлостта си… Получих плесница! — заключи най- после той трагично.

— Плесница! От кого?… И в такъв ранен час?

— В ранен час? — усмихна се саркастично Лебедев. — Времето не играе тук никаква роля… дори и за физическото възмездие… аз получих морална… морална плесница, а не физическа!

Изведнъж той седна без много церемонии и почна да разказва. Разказът му беше много несвързан; князът се намръщи и помери да излезе, но изведнъж няколко думи го смаяха. Той се вдърви от учудване… Странни неща разправяше господин Лебедев.

Отначало говореше, изглежда, за някакво писмо, във връзка с което произнесе името на Аглая Ивановна. След това Лебедев почна да обвинява разпалено самия княз; личеше, че е обиден от него. Според думите му князът го зачел отначало с доверието си относно връзките си с една известна „персона“ (Настасия Филиповна); след това скъсал напълно с него и го изпъдил позорно, и то дори по такъв обиден начин, че последния път уж грубо отклонил „невинния въпрос за скорошни промени в къщи“. С пиянски сълзи Лебедев призна, че „след тази обида аз вече никак не можех да се помиря, толкоз повече, че знаех много неща… твърде много… и от Рогожин, и от Настасия Филиповна, и от приятелката на Настасия Филиповна, и от Варвара Ардалионовна… от нея самата… и от… и от самата дори Аглая Ивановна, можете ли да си представите, чрез посредничеството на Вера, чрез моята любима дъщеря Вера, единствената ми дъщеря… да… впрочем тя не е единствена, защото имам три. А кой пишеше на Лисавета Прокофиевна, за да я осведомява, и то под най-дълбок секрет, хе-хе! Кой й донасяше за всички връзки и… за движенията на персоната Настасия Филиповна, хе-хе-хе! Позволете да ви попитам кой, кой беше този анонимен кореспондент?“

— Нима вие? — извика князът.

— Именно — с достойнство отговори пияницата, — и днес дори, в осем и половина, само преди половин час… не, преди три четвърти, аз съобщих на тази много благородна майка, че имам да й разправям за едно значително… приключение. Съобщих й с една бележка, пратена по слугинята, през задния вход. Тя я получила.

— Вие сте видели преди малко Лисавета Прокофиевна? — попита князът, като едва вярваше на ушите си.

— Видях я преди малко и получих плесница… морална. Върна ми писмото, хвърли ми го дори неразтворено… а мене с ритници ме изгони… впрочем само морално, а не физически… впрочем малко оставаше да бъде физически!

— Какво е това писмо, което ви е хвърлила, без да го отвори?

— Но нима… хе-хе-хе! Нима още не съм ви казал! А аз мислех, че вече съм ви казал… Бях получил едно такова писъмце за предаване…

— От кого? Кому?

Извънредно мъчно беше обаче да се разберат някои „обяснения“ на Лебедев и да се схване поне нещичко от тях. Князът можа само да се досети, че писмото е било предадено рано заранта чрез една слугиня на Вера Лебедева, за да го препрати по предназначение… „както и по-рано… както и по-рано на една известна персона и от същото лице… (Защото едната от тях аз наричам „лице“, а другата просто „персона“, за да унизя последната и да подчертая разликата; тъй като има голяма разлика между невинната и високоблагородна генералска дъщеря и… камелията.) Както и да е, писмото беше от едно „лице“, чието име започва с буквата А.“

— Как е възможно това? Тя да пише на Настасия Филиповна? Глупости! — извика князът.

— Пишеше, пишеше, ако не на нея, то на Рогожин, все едно, на Рогожин… и дори веднъж имаше писмо за предаване на господин Терентиев от лицето, чието име започва с буква А — смигна и се усмихна Лебедев.

Тъй като той често скачаше от едно на друго и забравяше за какво бе почнал да говори, князът млъкна, за да го остави да се доизкаже. Но все пак беше много неясно: през неговите ръце ли са минавали писмата, или през ръцете на Вера? Щом той твърдеше, че е все едно дали се пише на Рогожин, или на Настасия Филиповна, по-правдоподобно беше да се смята, че ако е имало писма, те не са минавали през него. А как е попаднало сега у него това писмо — оставаше съвсем необяснимо; най-вероятното беше, че го е откраднал по някакъв начин от Вера… задигнал го е тайничката и го е занесъл с някаква цел на Лисавета Прокофиевна. На това предположение най-сетне се спря князът.

— Вие сте полудял! — извика той извънредно смутен.

— Не съвсем, многоуважаеми княже — не без злоба отговори Лебедев, — наистина първата ми мисъл беше да го дам на вас, в собствените ви ръце, за да ви услужа… но размислих, че е по-добре да услужа там и да съобщя всичко на най-благородната майка… тъй като и по-рано веднъж я бях осведомил е анонимно писмо: и когато й написах преди малко бележката, с която я молех да ме приеме в осем и двадесет, също така се подписах в нея: „Ваш таен кореспондент“; пуснаха ме веднага, начаса, дори с голяма бързина, през задния вход… при най-благородната майка.

— И после?…

— Знаете вече, насмалко не ме наби; тоест толкова малко оставаше, та дори може да се смята, че ме наби. А писмото го хвърли в лицето ми. Вярно, че за момент й се искаше да го задържи — видях това, забелязах го, — но размисли и го хвърли в лицето ми с думите: „Щом на такъв като тебе са се доверили да го предадат, тогава предай го…“ Обидена беше дори. Щом не се засрами да каже подобно нещо пред мене, значи, се е обидила. Сприхава жена!

— А къде е сега писмото?

— Ами все още е у мене, ето го.