военен човек, хайде да вървим!

— Бог да те благослови, мило момче, задето си запазил почитанието си към опозорения, да, към опозорения старец, твоя баща… дано и ти имаш такова момче… le roi de Rome… О, „да бъде проклет, да бъде проклет тоя дом!“

— Но какво става наистина тук! — кипна изведнъж Коля. — Какво се е случило? Защо не искате да се върнете сега в къщи? Да не сте си загубили ума?

— Ще ти обясня, ще ти обясня… всичко ще ти кажа; не крещи, ще ни чуят… le roi de Rome… О, тежко ми е, тъжно ми е!

Кой е казал това, Коля?

— Не знам, не знам кой го е казал! Да вървим веднага в къщи, веднага! Ще пребия от бой Ганка, ако потрябва… но къде пак отивате?

Ала генералът го дърпаше към входа на една близка къща.

— Къде отивате? Това не е нашата къща!

Генералът седна на външното стълбище и все дърпаше Коля за ръката.

— Наведи се, наведи се! — брътвеше той. — Всичко ще ти кажа… позорът… наведи се… дай си ухото, ухото; на ухото ще ти кажа…

— Но какво става с вас! — уплаши се ужасно Коля, но все пак подаде ухото си.

— Le roi de Rome… — пошепна генералът, който като че ли цял трепереше.

— Какво?… Но отде ви е дошъл на ума все тоя le roi de Rome?… Какво значи това?

— Аз… аз… — зашепна пак генералът, все по-силно и по-силно впивайки ръце в рамото на „своето момче“ — аз… искам… всичко да ти… Мария, Мария… Петровна Су-су-су…

Коля се изтръгна, хвана генерала за раменете и го загледа като побъркан. Старецът почервеня, устните му посиняха, ситни тръпки още гърчеха лицето му. Изведнъж той се наклони и почна бавно да пада в ръцете на Коля.

— Удар! — извика Коля така силно, че се чу по цялата улица. Най-после се беше сетил какво става.

Вярно, че Варвара Ардалионовна, приказвайки с брат си, малко бе преувеличила точността на своите сведения за годежа на княза с Аглая Епанчина. Може би като прозорлива жена тя бе отгатнала онова, което трябваше да стане в близко бъдеще; може би ядосана, дето вижда, че се изпарява като дим една мечта (в която самата всъщност никога не бе вярвала), тя не можеше да си откаже човешкото удоволствие да преувеличи нещастието и да влее още една капка отрова в сърцето на брат си, въпреки че го обичаше и му съчувствуваше искрено. Във всеки случай тя не можеше да получи от своите приятелки Епанчини такива точни сведения; имаше само намеци, недомлъвки, премълчавания, загадки. А може би пък сестрите на Аглая нарочно се бяха разбъбрили, за да могат и те самите да научат нещо от Варвара Ардалионовна; най-после възможно бе, че и те не искаха да се откажат от женското удоволствие да подразнят малко приятелката си, макар и да им беше другарка от детинство; не можеше, след като се беше минало толкова време, да не са прозрели поне отмалко нейните намерения.

От друга страна и князът може би също се лъжеше, макар и да казваше самата истина, когато уверяваше Лебедев, че няма какво да му съобщи и че нищо особено не се е случило в живота му. Наистина всеки бе изправен като че ли пред някакво чудо: нищо не беше се случило и все пак в същото време като че ли много нещо се бе случило. Тъкмо това бе отгатнала и Варвара Ардалионовна със своя верен женски инстинкт.

Все пак много мъчно е да се изложи поред как стана така, та у Епанчини всички отведнъж бяха обзети от една и съща мисъл, че нещо много важно се е случило в живота на Аглая и че се решава съдбата й. Но щом блесна тази мисъл едновременно в главите на всички, те веднага се съгласиха, че отдавна вече всичко са забелязали и всичко това ясно са предвидили; че всичко е било ясно още от четенето на „бедния рицар“, дори от по-рано, само че тогава още не са искали да вярват в подобна глупост. Така твърдяха сестрите на Аглая; разбира се, и Лисавета Прокофиевна беше всичко предвидила и разбрала преди другите, отдавна вече „я болеше сърцето“, но — отдавна или не — сега тази мисъл за княза изведнъж й стана твърде неприятна, главно защото я объркваше. Изникнал бе един въпрос, който трябваше да се разреши незабавно; ала бедната Лисавета Прокофиевна не само не можеше да разреши този въпрос, но дори — колкото и да се мъчеше — не беше в състояние да го постави пред себе си в пълната му яснота. Случаят беше тежък. „Добра партия ли е князът, или не е? За добро ли е всичко това, или за лошо? Ако е за лошо (което е несъмнено), какво точно му е лошото? Ако е за добро (което е също възможно), какво пък му е доброто?“ Бащата на семейството Иван Фьодорович най-напред се учуди, разбира се, но след това изведнъж призна, че „и нему му се мяркало през всичкото време нещо подобно в ума, попрестане- попрестане, пък току изведнъж пак му се мерне!“ Той млъкна веднага пред заплашителния поглед на съпругата си, но това беше сутринта, а когато вечерта остана насаме с нея и трябваше пак да говори, изведнъж и някак особено смело изказа няколко неочаквани мисли: „Всъщност какво има?…“ (Мълчание.) „Разбира се, всичко това е много чудно, ако само е истина, аз не искам да споря, но…“ (Пак мълчание.) „А от друга страна, ако се погледне на нещата както трябва, князът е чудесен момък, Бога ми, и… и — най-после той носи нашето семейно име, всичко това ще изглежда, така да се каже, като укрепване на семейното ни име, загубило уважението на обществото, тоест, ако застанем на това гледище, тоест, защото… разбира се, обществото; обществото си е общество; а все пак и князът не е без състояние, макар и не толкова значително. Той има… и… и… и…“ (Иван Фьодорович млъкна и повече не отвори уста.)

Лисавета Прокофиевна едва има търпение да изслуша съпруга си. Според нея всичко станало беше „непростима и дори престъпна глупост, безсмислена и глупава фантасмагория!“ Преди всичко „това князче е болно, идиот, след това е глупак, който не познава нито обществото, нито има някакво място в него: кому да го представиш, къде да го мушнеш? Някакъв невъзможен демократ, дори няма някаква службица и… и… какво ще каже Белоконская? А и за такъв ли мечтаехме и такъв ли мъж тъкмяхме за Аглая?“ Последният довод беше, разбира се, най-важният. Майчиното сърце трепереше при тази мисъл, обливаше се в кръв и сълзи, макар че в същото време от същото сърце се надигаше един глас, който й казваше: „Че защо князът да не е такъв, какъвто ви трябва?“ Тъкмо тези възражения на собственото й сърце задаваха най-много грижи на Лисавета Прокофиевна.

Сестрите на Аглая, кой знае защо, харесаха мисълта за женитба с княза, тя дори не им се видя много странна; накъсо, те можеха да застанат изведнъж напълно на негова страна. Но и двете бяха решили да мълчат. Веднъж завинаги близките на Лисавета Прокофиевна забелязаха, че колкото по-упорито и ожесточено тя възразяваше и се противеше понякога по някой общ и спорен семеен проект, толкова повече те имаха основание да вярват, че може би тя вече се съгласява с този проект. Ала невъзможно беше Александра Ивановна да не си каже никак думата. Майка й, която отдавна вече я бе признала за своя съветница, сега час по час я викаше и я караше да си каже мнението, а най-вече какво си спомня, тоест: „Как е станало всичко това? Защо никой не е забелязал? Защо са мълчали тогава? Какво е означавала тогава тази мръсна шега с „бедния рицар“? Защо само тя, Лисавета Прокофиевна, е осъдена да се грижи за всички, всичко да забелязва и да отгатва, а другите да лапат мухи?“ и прочее, и прочее. Александра Ивановна беше отначало предпазлива и се задоволи да забележи, че й се вижда доста правилна мисълта на баща й, че обществото може да погледне с добро око на една женитба на княз Мишкин с някоя от дъщерите Епанчини. Малко по малко тя се разгорещи и даже прибави, че князът съвсем не е „глупчо“ и никога не е бил такъв, а колкото до общественото му положение — никой още не знае по какво ще преценяват след няколко години значението на един порядъчен човек в Русия: по предишните му безусловни успехи в службата ли, или по нещо друго? На всичко това майка й веднага отговори рязко, че Александра е „свободомислеща и че за всичко това е виновен техният проклет женски въпрос“. Половин час след това тя отиде в града, а оттам на Каменния остров, за да види Белоконская, която като че ли за проклетия се намираше по това време в Петербург, но се канеше скоро да си замине. Белоконская беше кръстница на Аглая.