Само преди обед късах пет пъти корда, но и Фин не падна по-долу. И то корда за десет кила. Имаше страхотни парчета, Фин каза, че рядко се хващали толкова едри, освен ако не влезеш навътре с лодка. Щом слънцето изгря, небето на север почти мигновено помрачня и над нас се понесоха гъсти облаци. Въздухът беше гъчкан с електричество, а океанът бе сив и твърд като мрамор. По някое време въпреки загряващите упражнения от залепналата за плещите ми мокра фланелка ми стана студено, но не продължи дълго — попаднах на звяр, който за няколко минути ме стопли и накрая ме събори във водата, отмъквайки кордата ми. Вълните също ни затрудняваха. Понякога, и то най-често когато на кукичката се закачаше някое голямо парче, изискващо всичките ни налични сили и запазването поне на относително равновесие, те безмилостно ни шамаросваха по лицето, следваха се начесто, бяха напористи и направо ни зашеметяваха.

По-късно се оттеглихме към брега, Фин беше прав. Подгонени от лефера, дребните рибки отстъпваха към плиткото, промушвайки се между краката ни, изскачаха над повърхността и падаха обратно ведно с разкъсаните телца на приятелчетата си, които миришеха вече доста силно. Леферите ги кълцаха на парчета, на кайма, унищожаваха ги без остатък, бяха мощни, бързи и въоръжени с яка челюст, която принуждаваше рибаря да подсилва края на кордата с парче стоманена тел. И да носи ръкавици, когато се казва Анри-Джон и не е сигурен никога в нищо.

Биха могли преспокойно да ви отхапят пръста като кренвирш. Да ги ловиш от време на време беше едно, но да попаднеш на прегладнял пасаж — съвсем друго. След час ръцете ви се изморяват, вниманието ви отслабва и можете да бъдете сигурни, че без ръкавиците от метална мрежа едва ли ще ви се удаде повече да преброите десетте Божи заповеди на пръсти. Освен това беше по-удобно да ги хващаш с ръкавици, отколкото с голи ръце. Откачах ги от кукичката по-бързо от Фин. Когато забеляза това, аз му ги заех за малко. Реши, че не е лошо. Казах му, че в къщата има още един чифт, но той се направи, че не ме чува.

Изтласквайки плячката си все по-близо до брега, леферите буквално побесняха. Не толкова ги виждахме, колкото се досещахме за присъствието им по някои плясъци и завихряния на водата, които нямаха нищо общо с вълните. Обезумели, дребните рибки изскачаха на пясъка и се гърчеха в краката ни. Фин държеше въдицата си с протегната ръка, докато аз бях принуден да запъна моята в бедрото, тъй като от началото на лова бяха изминали повече от два часа. Изпитвах известно удовлетворение, когато понякога го виждах да се мръщи или да ругае през зъби. Нямах възможност да го наблюдавам постоянно, но все пак от време на време му хвърлях едно око. Гледаше право пред себе си и като че ли изобщо не се интересуваше от това, което прави. Имах чувството, че не наблюдава нищо конкретно и че със същия ефект би могъл да бъде и сляп. Отначало помислих, че се отегчава, тъй като сигурно лови риба, откакто е проходил, но после си спомних какво бе казал рано сутринта и разбрах, че не е така.

Накрая все пак седнахме. При малко повече желание можехме да ги ловим с голи ръце. Някои бяха излезли почти наполовина от водата и се мятаха в хаотични подскоци, продължавайки обаче да налитат на жертвите си, като същевременно търсеха изход от капана, в който бяха попаднали. Блъскаха се в нещо като басейн, изровен от вълните в пясъка, и връщането назад очевидно им създаваше сериозни проблеми. Никога през живота си не бях виждал такова гъмжило — имаше ги навсякъде, без да се смята дребосъкът, и знаех, че утре сутринта по протежение на плажа ще се вие гъста ивица леш.

Известно време ги наблюдавахме, после, докато пушехме и се чудехме дали ще вали, изкормихме и измихме уловените. Предишния ден ми бяха докарали дървен материал за стълбата и Фин ме посъветва да го покрия. Ръката ми беше изтръпнала. Докато разстилахме брезентови парчета върху струпаните пред къщата дъски и греди, ушите ми все още пищяха от свистенето на кордата, а миризмата на риба щеше да ме преследва дни наред.

Взех няколко и ги сложих във фризера, но три четвърти от улова оставих на Фин — той знаеше на кого да ги даде. Бурята се разрази точно в момента, в който се канеше да си тръгва. При това с такава сила, че всеки нормален човек моментално би потърсил убежище, но той се задоволи просто да закопчае ризата си. Когато човек видеше могъщите му плещи, с основание се питаше как ли ще излезе през вратата.

— Защо не поседнеш за пет минути?

Бях загубил представа за времето, но да речем, че от запознанството ни бе минала една седмица, а може би и малко повече. Бяхме се виждали всеки ден, но винаги по конкретен повод: да ловим омари, да отидем на местния фермерски събор, да отнесем в блатото една закъсала костенурка, която беше намерил на пътя, да поправим нещо по колата, да идем за миди, да си играем на пожарникари, по-точно да разберем дали пожарникарите нямат нужда от помощ при гасенето на пожара, пламнал в един хамбар от другата страна на пътя, да излезем с лодката, да поръчаме дървен материал за стълбата, да потегнем някаква ограда или да се позанимаем с леферите. Доколкото бях разбрал, Фин бе помощник-шериф, което не означаваше нищо особено, освен може би че в зависимост от обстоятелствата или по-точно от желанието си играеше ролята на нещо като пъдар, но според мен целта му бе просто да опази мястото, където живееше, затова постоянно поправяше, подреждаше и майстореше нещо, без да пита когото и да било. Ала никога не беше идвал просто ей тъй, да пийнем по чашка или да поседнем на приказка. Свършехме ли онова, което имахме да вършим, си тръгваше, без да каже нито дума повече.

А и аз никога не се опитвах да го задържа. Нямах желание някой да ми висне над главата, бил той или друг, нито възнамерявах да задълбочавам отношенията ни, още повече че установилата се помежду ни дистанция не беше от най-неприятните. Като се изключат няколкото крайно оскъдни информации, които доста неохотно вмъквахме в разменяните две-три думи, знаех за него толкова, колкото и той за мен, и намирах, че така е много добре.

Според мен няколко капки едва ли биха станали повод за по-сериозно общуване, но днес от небето се изливаше истински потоп. Само на Гонерила18 би й дало сърце да остави някого навън в такова време. От земята се вдигаше пара и гъсти водни струи връхлитаха остъклените врати, трополейки като чакъл.

Предложих му бира, докато се настаняваше в едно кресло и наместваше торбата с риба между краката си, не по-очарован от мен от създалото се положение.

— Май намалява… — отбеляза той, докато се ровех в хладилника.

Чуваше се как дъждът с удвоена сила блъска зифтосаните керемиди на покрива.

— Да, ще спре… — кимнах аз, озъртайки се с крайчеца на окото към един олук, който бълваше вода като пожарникарски маркуч.

Не знаех дори дали играе на карти или дали обича музика.

Добре се подредихме! — си казах, докато вземах две чаши и се чудех дали да го нападна с У. Х. Одън19: Хиляди са живели без любов, но нито един без вода, или да му съобщя, че съм открил латинското название на лефера — Pomatomus Saltarix. Но за щастие телефонът иззвъня. Двамата с Фин се спогледахме с облекчение.

— Ало! Да?

— Аз съм. Как си, момчето ми?

Грабнах апарата и се тръшнах на едно кресло.

— Чуваш ли ме?

— Да… Малко съм изненадан.

— Не се изненадвай. Колкото и да си далече, винаги си мисля за теб. И знай, че не те забравям в молитвите си.

— Ммм… Ти как си?

— Нормално, а и всички тук са добре, но не става въпрос за това! Обаждам ти се по много сериозен