на една верига като сигнал и бивали извеждани рано сутринта със същото почукване и подрънкване; че те били безмълвни в негово присъствие като сукуби, които се явяват в сънищата — че тя сама измисляла всичко така грижливо, а му оставала вярна въпреки импотентността му към нея: всичко това той вероятно е тълкувал като безспорно доказателство за най-искрена любов. Бихте могли да възразите, че Август с неговата власт е можел да притежава най-красивите жени на света, робини или свободни, омъжени или моми, за да задоволява апетита си без помощта на Ливия като сводница. Това е вярно, но вярно е също тъй, че след женитбата си с Ливия той не се докосвал до месо — както веднаж сам заяви, макар и в друг контекст, — преди тя да го е обявила годно за ядене.
Та следователно от жени Ливия не е имала причини да го ревнува, като изключим зълва й, другата ми баба, Октавия, чиято хубост будела не по-малко възхищение от нейната добродетелност. Ливия изпитвала злобно удоволствие да й съчувствува заради изневярата на Антоний. Тя стигнала дори дотам да подхвърли, че виновница била самата Октавия със скромното си облекло и целомъдреното си държане. Марк Антоний, обяснила Ливия, бил мъж със силни страсти и да може да го задържи, съпругата трябвало да попримеси целомъдрието си на римска матрона с изкусността и безсрамието на ориенталска куртизанка. Октавия трябвало да се поучи малко от изкусността на Клеопатра: защото египтянката, макар по-грозна от Октавия и с осем или девет години по-стара от нея, знаела точно как да подхранва неговата чувственост.
— Мъже като Антоний, истинските мъже, предпочитат вкусното пред питателното — завършила тя поучително. — Червивото зелено сирене им е по-драго от прясно избитата извара.
— Дръж си червеите за себе си — избухнала Октавия. Самата Ливия се обличала много пищно и употребявала най-скъпите азиатски парфюми; но не позволявала никакви излишества в домакинството си, което се хвалела, че поддържа по старомодния римски начин. Правилата й били: проста, но обилна храна, редовни богослужения пред семейните божества, никакви топли бани след ядене, работа за всички и никакво прахосничество. Под „всички“ разбирала не само робите и освободените роби, а всеки член на семейството. От бедното дете Юлия се очаквало да бъде пример за работливост. Животът й бил много тежък. За всеки ден имала определено колко вълна да разчепка и да изпреде, колко платно да изтъче, какво да ушие, вдигали я от коравото й легло на съмване, дори и преди съмване в зимните утрини, за да можела да свърши всичко навреме. А пък понеже мащеха й била привърженичка на всестранното образование за момичетата, карали я извън другите й задължения да учи целите Омирови „Одисея“ и „Илиада“ наизуст.
Освен това Ливия изисквала от Юлия да си води подробен дневник за работата, която е свършила, за книгите, които е прочела, за разговорите, които е водила, и прочее и прочее; а това било тежък товар. Не й позволявали да дружи с мъже, макар да била хубавица. Един младеж от старинно семейство и с неопетнено име, син на консул, се осмелил под някакъв учтив предлог да й се представи един ден в курорта Бай, докато тя правела половинчасовата си разходка край морския бряг, придружавана само от своята прислужница. Ливия, която ревнувала Юлия заради хубостта й и заради обичта на Август към нея, изпратила на младежа много остро писмо, в което му се съобщавало да не очаква да заеме обществена служба, докато е на власт бащата на девойката, чието добро име се бил опитал да опетни с непростимото си фамилиарничене. Юлия пък била наказана, като й забранили да се разхожда извън пределите на вилата. По същото време Юлия напълно оплешивяла. Не знам дали Ливия е имала пръст в това; не е невероятно, макар да се знае, че в семейството на Цезарите плешивостта е била наследствена. Но, тъй или инак, Август открил някакъв египетски перукер, който й направил невиждано красива руса перука и по този начин нещастието увеличило, вместо да намали, хубостта й; защото собствената й коса не била кой знае колко хубава. Разправят, че перуката й не била втъкана по обичайния начин върху канава от косми, а представлявала целия скалп на дъщерята на някакъв германски вожд, свит до точния размер на Юлината глава и поддържан жив и гъвкав посредством редовно мазане с някакво специално мазило. Но да си призная, не го вярвам.
Всички знаели, че Ливия държи Август изкъсо и ако не точно подплашен от нея, той във всеки случай много внимавал да не я засегне. Един ден, в качеството си на цензор, той мъмрел някакви богаташи, задето разрешавали на жените си да се труфят безвкусно със скъпоценности.
— Неприлично е жената да се кичи без мярка. Дълг на съпруга е да въздържа съпругата си от прекаления разкош. — Подведен от собственото си многословно, той необмислено добавил: — Понякога аз също укорявам жена си за това.
Обвиняемите викнали развеселени:
— О, Августе, кажи ни с какви думи укоряваш Ливия. Това ще ни послужи за пример.
Август се смутил и уплашил.
— Не сте ме чули добре — отвърнал той, — аз казах, че досега още не съм имал случай да порицая Ливия. Както знаете, тя е образец на женска скромност. Но не бих се поколебал да я порицая, ако забрави приличието в облеклото, а жените на някои от вас се гласят също като александрийска танцьорка, станала по прищявката на съдбата арменска вдовствуваща царица.
Същата тази вечер Ливия се опитала да унизи Август, появявайки се на трапезата облечена в най- невъобразимо пищните премени, които могла да намери, а именно с една от церемониалните одежди на Клеопатра. Но той достойно се измъкнал от това неловко положение, като я похвалил за остроумното й и навременно пародиране на същия оня порок, който сам порицавал.
Ливия била поумняла от времето, когато съветвала дядо ми да наложи на главата си корона и да се нарече „цар“. Титлата „цар“ все още била ненавиждана в Рим заради омразната династия на Тарквиниите, на която според легендата първият Брут (наричам го така, за да го различа от втория Брут, който уби Юлий Цезар) сложил край, като пропъдил царското семейство от града и станал единият от първите двама консули на римската република. Разбрала вече, че титлата цар можела и да почака, щом Август всъщност ще държи в ръцете си основните прерогативи на царската власт. Следвайки съвета й, той постепенно съсредоточил в собствената си личност всички отговорни републикански длъжности. Бил консул на Рим, но когато предал длъжността на един доверен приятел, в замяна взел Върховното военно командуване, уж равно на консулството, а на практика по-висше, от тази и всички други магистратури. Освен това имал пълен контрол и над провинциите, властта да назначава провинциалните управители, както и командуването на всички армии и правото да свиква войската и да решава мира и войните. В Рим му гласували доживотната длъжност народен трибун, която го предпазвала от каквото и да било вмешателство в неговата власт, давала му право да поставя вето върху решенията на другите длъжностни лица и правел личността му неприкосновена. Титлата „император“, която някога означавала само „пълководец“ и едва напоследък добила смисъла на върховен монарх, той носел редом с другите някои проявили се генерали. Държал освен това и цензорството, което му осигурявало властта над двете водещи обществени съсловия — на сенаторите и на конниците; под предлог за непристоен морал имал правото да отнеме на всеки член от съответното съсловие титлите и привилегиите — опозоряване, от което всички се боели. Той упражнявал контрола върху държавната хазна: по правило трябвало да дава периодически отчети за състоянието й, но никой нямал смелостта да поиска финансова проверка, макар да се знаело, че от държавната хазна непрестанно се черпело за личния бюджет на Август.
Така той държал командуването на армиите, контрола над законите — защото влиянието му над Сената било такова, че му гласували всичко, което им кажел, — контрола над държавните средства, контрола над обществения морал и неприкосновеността на личността. Имал дори правото да осъжда без всякакви формалности на смърт или вечно изгнание всеки римски гражданин — от орача до сенатора. Последната висока длъжност, която приел — тая на върховен понтифекс, му давала правото на контрол над цялата религиозна система. Сенатът бил готов да му гласува всички титли, каквито пожелаел, освен царското звание, от страх пред народа. Съкровеното желание на Август било да го наричат Ромул, но Ливия го разубедила. Доводът й бил, че Ромул бил цар, поради което името криело опасности, освен това бил и един от римските богове-покровители и да вземе името му, щяло да се сметне за богохулство. А всъщност скрито си мислела, че титлата не е достатъчно голяма. Ромул не бил друго освен разбойнически главатар и не се числял към главните божества. И тъй, по неин съвет Октавиан съобщил на Сената, че титлата Август му се струвала много подходяща. А те му я гласували. „Август“ криело в себе си значението на нещо полубожествено и в сравнение с това обикновената титла „цар“ била направо нищо.
Един ли, двама ли обикновени царе, отдавали почитта си на Август! Един ли, двама ли преминавали, оковани, пред него в римските триумфи! Та нали дори великият цар на далечна Индия, дочул за славата на Август, изпратил посланици в Рим, за да измолят закрилата на неговото приятелство, отрупани с умилостивяващи дарове от прекрасни коприни и подправки; рубини, смарагди и сардоникси; и тигри, за пръв
