Идеята за написването на историята ми допадна много: чувствувах, че историческата истина за картагенците не е била казвана никога. Използувах свободното си време да проучвам развалините на стария град с помощта на едно съвременно изследване и да се запозная с географските особености на страната изобщо. Научих освен това езика дотолкова, че да мога да разчитам по-обикновените надписи и да разбирам няколко финикийски думи, употребявани от авторите, писали за пуническите войни от римска гледна точка. Когато се завърнах в Италия, започнах да пиша книгата заедно с историята на етруските. Обичам да се занимавам с две неща едновременно: като се уморя от едното, заемам се с другото. Но, струва ми се, прекалено взискателен съм като автор. Не се задоволявам само да преписвам от древни авторитети, щом съществуват каквито и да било възможности да сверя твърденията им и с други източници на информация по същия въпрос, особено изложения на автори от противоположни политически партии. Тъй че тези две истории, всяка от които, ако не бях тъй добросъвестен би могла да бъде съставена за година- две, ме занимаваха в продължение на двадесет и пет години. За всяка дума, написана от мен, сигурно съм изчел стотици; и накрая станах отличен познавач и на етруския, и на финикийския, а освен това умеех да си служа с още няколко други езика и диалекта, като нумидийски, египетски, оскийски и филискийски. Първа завърших „Историята на Картаген“.

Наскоро след освещаването на храма, което премина много успешно, Фурий неочаквано трябваше да влезе в сражение с Такфаринат, разчитайки само на военните единици, които се намираха в провинцията — един-единствен легион. Третият, заедно с няколко кохорти помощни войски и два конни ескадрона. Такфаринат беше нумидийски главатар, някогашен дезертьор от редовете на римските помощни войски и преуспяващ разбойник. Неотдавна бе създал нещо като армия по римски образец във вътрешността на страната си и се бе съюзил с мавританците, за да нападне провинцията откъм запад. Двете армии заедно надвишаваха силите на Фурий поне с пет към едно. Срещнаха се в открито поле на около петдесет мили от града и Фурий трябваше да реши дали да нападне Такфаринатовите полуобучени войски, които се намираха в центъра на дивите мавритански сили, разположени по фланговете. Той изпрати конниците и помощните войски, предимно стрелци, да отвличат вниманието на мавританците, а с легиона потегли направо към Такфаринатовите нумидийци. Наблюдавах битката от едно възвишение от около петстотин стъпки — отидох дотам върху муле — и никога преди, нито след това, струва ми се, не съм бил по-горд от това, че съм римлянин. Трети легион съумя да се запази в отличен строй: сякаш гледах церемониален парад на Марсово поле. Настъпиха в три линии, по на петдесет крачки разстояние една зад друга. Всяка линия се състоеше от сто и петдесет души във фронт, по осем в дълбочина. Нумидийците заеха отбранително положение. Наредени бяха в шест линии, с фронт също като нашия. Трети легион продължи право към тях, без да спира нито за миг, и чак когато стигнаха на десет стъпки от вражеската линия, първата редица войници запратиха копията си като блестящ порой. След това изтеглиха мечовете и нападнаха щит в щит. Отблъснаха първата линия, която се състоеше от хвърлячи на копия, върху втората, зад тях. А новата линия разбиха с повторен порой от копия — всеки войник носеше по две. Тогава римската подкрепителна линия зае мястото им, за да им даде възможност да се пренаредят. Скоро видях нов ослепителен порой от копия, изпратени едновременно, да лети към третата линия на нумидийците. Мавританците по фланговете, обезпокоявани непрестанно от стрелите на помощните войски, видяха как римляните правят пробив дълбоко в центъра. Започнаха да надават отчаяни викове, сякаш битката бе вече загубена, и се разпиляха на всички страни. Такфаринат бе принуден да заплати с много жертви оттеглянето към лагера си. Единственият неприятен спомен от тази победа бе пиршеството, с което бе отпразнувана: по време на това пиршество синът на Фурий, наречен Скрибониан, на няколко пъти подхвърли хапливи забележки за моралната подкрепа, която съм бил оказал на войниците. Стори го най-вече, за да извика вниманието върху собствената си храброст, която според него не бе възхвалявана достатъчно. После Фурий го накара да ми се извини. Сенатът гласува на Фурий триумфалните орнаменти — той бе първият от своя род, получил военни почести след праотеца му Камил, който бе спасил Рим преди повече от четиристотин години.

Когато най-сетне ме извикаха в Рим, Германик вече бе заминал за Изтока, където Сенатът му бе гласувал върховното командуване на всички провинции. С него бяха заминали Агрипина и Калигула, сега осемгодишен. По-големите деца бяха останали в Рим, при майка ми. Макар и дълбоко разочарован, че трябваше да изостави германската война недовършена, той бе решил да използува предлаганите му възможности и да разшири образованието си, като посети всички онези места, станали прочути от историята или литературата. Посетил залива на Акциум и там видял възпоменателното светилище, посветено на Аполон от Август, както и лагера на Антоний.

Като внук на Антоний това място събудило у него чувството на тъга. Тъкмо обяснявал плана на битката на младия Калигула, когато оня го прекъснал с глупава насмешка:

— Да, татко, дядо ми Агрипа и прадядо ми Август здравата са напердашили твоя дядо Антоний. Чудя се как не се срамуваш да ми разправяш тази история.

Бил един от многобройните подобни случаи, в които напоследък Калигула си позволявал да разговаря нахално с Германик, и сега вече Германик решил, че е безсмислено да се отнася към него мило и приятелски, както се държал с другите деца — решил, че Калигула заслужава само строга дисциплина и жестоки наказания.

В Беотия посетил Тива да види родната къща на Пиндар, както остров Лесбос — да види гробницата на Сафо. Тук се родила друга моя племенница, на която дали злощастното име Юлия, макар всякога да я наричахме Лесбия. Сетне отишъл във Византион, в Троя и в прочутите гръцки градове на Мала Азия. От Милет ми изпрати дълго писмо, а в него описваше пътешествието си с такава радостна възбуда, щото проличаваше, че вече не съжалява чак толкова за отзоваването си от Германия.

Междувременно нещата в Рим се върнаха към онова положение, в което бяха преди консулата на Германик; и Сеян съживи старите опасения на Тиберий относно Германик. Донесъл му за някаква забележка, която Германик изрекъл на един интимен обяд, където присъствувал Сеянов агент, в смисъл, че източните войски и те сигурно се нуждаели от същото онова пресяване, каквото бил направил на войските край Рейн. Подобна забележка действително имало, но тя не означавала друго, освен че тези войски вероятно били третирани зле от по-низшите офицери, по същия начин, по който били третирани и другите; и че той възнамерявал да преразгледа всички назначения при първия удобен случай. Сеян накарал Тиберий да разбере тази забележка в смисъл, че причината, загдето Германик все още забавя узурпацията на властта, се дължала на това, че не разчитал докрай на поддръжката на източните войски, която сега вече щял да спечели, като оставел войниците сами да изберат началниците си и им раздадял подаръци и разпуснел дисциплината им — същото, което бил сторил край Рейн. Тиберий се уплашил и сметнал за разумно да се посъветва с Ливия: разчитал да му се притече на помощ. А тя знаеше точно какво да направи. Назначиха един човек на име Гней Пизон за управител на провинция Сирия — назначение, с което му се даваше командуването, под началничеството на Германик, на по-голямата част от източните войски — и му казаха поверително, че може да разчита на тяхната подкрепа, ако Германик се опита да попречи на каквито и да било негови политически или военни разпореждания. Изборът им беше много подходящ. Гней Пизон, чичото на оня Луций Пизон, дето бе обидил Ливия, беше надменен старец, който преди двадесет и пет години, когато Август го бе изпратил за управител на Испания, си бе навлякъл горчивата омраза на испанците със своята жестокост и алчност. Беше заборчлял до шия и намекът, че в Сирия би могъл да прави каквото си ще, стига да предизвика Германик, той прие като покана да натрупа ново богатство на мястото на онова, което бе събрал в Испания и отдавна беше пропилял. Ненавиждаше Германик за неговата сериозност и набожност и го наричаше суеверна баба; освен това много му завиждаше.

Когато посетил Атина, Германик изразил уважението си към древната й слава, като се явил пред градските порти, придружен от един-единствен телохранител. Освен това произнесъл дълга и искрена реч във възхвала на атинските поети, войници и философи на празненството, организирано в негова чест. На път за Сирия Пизон също минал през Атина и тъй като тя не беше част от неговата провинция, не си направил труда да се държи с атиняните учтиво като Германик, а и те не се постарали да бъдат учтиви към него. Някой си Теофил, брат на един от Пизоновите кредитори, току-що бил осъден за фалшификация, с гласуване на Народното събрание. Пизон поискал като лична услуга този човек да бъде оправдан, но молбата му била отхвърлена, което много го разгневило: ако Теофил бъдел оправдан, братът непременно щял да му опрости задължението. Произнесъл гневна реч, в която заявил, че днешните атиняни нямали никакво право да се отъждествяват с великите атиняни от дните на Перикъл, Демостен, Есхил и Платон. Древните атиняни били изличени от непрестанните войни и убийства, а тези тук били мелези, дегенерати и