промъквайки се между редовете на главната сила. В този миг се появило едно много радостно знамение за римляните — осем орли излетели от хълма, подплашени от шума, започнали да кръжат над равнината, надали високи крясъци и вкупом полетели към гората. Германик викнал:
— Следвайте орлите! Следвайте римските орли!
Цялата войска подела вика:
— Следвайте орлите!
Междувременно Херман се впуснал в атака с останалите си хора, нападнал неочаквано пешите стрелци и избил една част от тях; но тилният легион от френската тежка пехота се извил и отишъл в помощ на стрелците. Хермановите хора, които наброявали около петдесет хиляди души, все още можели да спечелят битката, като разбият френската пехота и по този начин се впият като ужасен клин между римския авангард и главните сили. Но слънцето блестяло право в лицата им, отразявано от оръжията и нагръдниците и шлемовете на дългите редици на настъпващата редовна пехота, и това сломило германците. Повечето от тях побягнали към хълма. Херман успял да задържи една-две хиляди, обаче в това време два ескадрона от редовна конница се врязали в групите на бегълците и по този начин пресекли отстъплението към планината. Как той самият се е измъкнал, е същинска загадка, (макар да се смята, че е пришпорил коня си към гората и е застигнал нашите германски помощни войски, които напредвали, за да я атакуват. Тогава викнал:
— Сторете път, говеда! Аз съм Херман!
Никой не посмял да го убие, защото бил брат на Флавий, а Флавий щял да се почувствува задължен, заради семейната чест, отмъсти за смъртта му.
Това вече не било битка, а истинско клане. Германските главни сили били отбити и подгонени към реката, която мнозина успели да преплуват — мнозина, но не всички. Германик изпратил втората редица на редовната си пехота към гората и вдигнал Хермановите засадни войски, които се спотайвали там с напразната надежда, че битката някак си ще се обърне в тяхна полза. (Нашите стрелци здравата се забавлявали да свалят германците, покатерени по дърветата и изпокрити между листата по върховете.) Всяка съпротива вече била сломена. От осем часа сутринта докъм седем вечерта, когато започнало да се здрачава, не спрели да избиват. На цели десет мили около бойното поле горите и равнините били осеяни с германски трупове. Сред пленниците била майката на Херман и Флавий. Тя се замолила да й пощадят живота, уверявайки ги, че непрестанно се опитвала да убеди Херман да прекрати безплодната си съпротива срещу римските завоеватели. Тъй че сега верността на Флавий била осигурена.
Месец по-късно се състояла нова битка в гъстите гори край бреговете на Елба. Херман избрал място за засада и разположил хората си по такъв начин, че сигурно би спечелил победа, ако Германик не бил научил за всичко това само няколко часа по-рано от германски дезертьори. Онова, което последвало, било, че вместо римляните да бъдат натикани в реката, германците били набутани в гората, където се сблъскали толкова нагъсто, че не могли да приложат обичайната си тактика на бързо нападение и отстъпление, а вместо това навлезли в дълбокото тресавище, което заобикаляло гората, и там хиляди от тях бавно потънали, издавайки неистови викове на гняв и отчаяние. Херман, който в предишната битка бил ранен от стрела, не бил този път в бойна форма. Но все пак издържал сражението в гората с упорство, а когато случайно се срещнал с брата си Флавий, промушил го с едно асъгаи. Избягал през тресавището, подскачайки пъргаво от туфа на туфа, окрилян от щастието.
Германик издигнал голяма камара от трофейни германски оръжия и положил на нея следния надпис: „Войските на Тиберий Цезар, които покориха племената между Рейн и Елба, посвещават този паметник на своята победа на Юпитер, Марс и на Август“. Нито дума за него самия. Загубите му в тези две битки не надвишавали общо две хиляди и петстотин души убити и тежко ранени. Германците загубили най-малко двадесет и пет хиляди.
Германик сметнал, че е извършил достатъчно през тази година и изпратил някои от хората си обратно в земите край Рейн, а останалите натоварил на плавателните съдове. Тогава го сполетяла бедата: внезапна буря от югоизток връхлетяла върху флотата малко след като вдигнал котва и разпръснала плавателните съдове по всички посоки. Много от тях потънали и само личният кораб на Германик успял да се добере до устието на Везер, където той започнал да окайва себе си, че се е превърнал във втори Вар и погубил цялата римска армия. Приятелите му едва го удържали да не се хвърли в морето и да се присъедини към удавниците. Ала няколко дни по-късно вятърът променил посоката си, задухал към север и разпръснатите кораби се прибрали един по един, почти всички без гребла, а на някои имало вдигнати наметала вместо платна, като тия с повече възможности теглели на буксир ония, които едва се крепели над водата.
Германик незабавно наредил да започне поправката на повредените съдове и изпратил годните кораби да претърсват пустите околни острови за оцелели войници. Открили мнозина, полугладни, прехранващи се само с миди и с труповете на конете, изхвърлени на брега. Други се прибрали от по-далечни крайбрежни места; населението се отнесло с тях добре, защото неотдавна било принудено да се закълне във вярност към Рим. Около двадесет корабни товара се завърнали чак от Британия (която плащаше някакъв малък годишен данък, след като преди седемдесет години бе покорена от Юлий Цезар), изпратени от предводителите на Кент и Съсикс. Накрая по-малко от една четвърт от загубените хора останали в неизвестност и почти двеста от тях се намериха, години по-късно, в Централна Британия. Те бяха измъкнати от оловните мини, където били изпратени на принудителна работа.
Германците от вътрешността, като научили за това нещастие, решили, че боговете им са отмъстили за тях. Разхвърляли трофейната могила и дори започнали да се готвят за настъпление към Рейн. Но Германик внезапно отново ги връхлетял, изпращайки експедиция от шейсет пехотни кохорти и сто конни ескадрона срещу племената от Горни Везер, докато сам той потеглил начело на други осемдесет пехотни кохорти и още сто конни ескадрона срещу племената между Долни Рейн и Емс. И двете експедиции завършили съвсем успешно и — което бе по-хубаво дори от изтребването на хиляди германци — намерили знамето с орела на Осемнадесетия легион в някакво подземно светилище в една гора и победоносно го отнесли. Оставал неспасен само орелът на Седемнадесетия легион, но Германик обещал на хората си, че следващата година, ако все още им бъдел командир, щели да спасят и него. Междувременно го изпратил обратно в зимните им лагери. Тогава Тиберий му писал, настоявайки да се върне у дома, за да отпразнува триумфа, който му бе гласуван, защото наистина бе свършил много нещо, Германик отвърнал, че нямало да се успокои, докато не разбие докрай германската сила, за което не му трябвали още много битки, и докато не си върне третия орел. Тиберий му отговорил, че Рим не може да си позволи толкова много скъпи жертви, дори в замяна на такива блестящи победи; че не порицавал умението на Германик като пълководец, защото битките му завършвали почти без никакви жертви, но между загубите от битките и морското нещастие той бил загубил войници колкото два цели легиона, което било повече, отколкото Рим може да си позволи. Напомнял на Германик, че самият той бил пращан девет пъти в Германия от Август и говорел от личен опит. Според неговото мнение животът на един-единствен римлянин вече струвал много по-скъпо от живота на десет германци. Германия била като хидра: колкото повече глави й отсечеш, толкова повече израстват на тяхно място. Най-добрият начин да се справяш с германците бил да използуваш междуплеменните им вражди и да подклаждаш войни между съседни главатари, подтиквайки ги да се избиват едни други без странична помощ. Германик отговорил на това с молба да остане само още една-единствена година, в която да приключи покоряването. Ала Тиберий му заявил, че пак им бил нужен в Рим като консул, и го засегнал най- слабото място, казвайки, че трябвало да си спомни за брата си Кастор. Германия сега била единствената страна, в която се водела истинска война, и ако той настоявал да я завърши сам, Кастор нямало да има възможност да си заслужи триумф, нито титлата император. Германик спрял да упорствува, заявил, че желанията на Тиберий са за него закон и че ще се завърне веднага щом го освободят.
Прибра се в началото на пролетта и отпразнува своя триумф. Цялото население на Рим се изсипало да го посрещне на двайсет мили от града. Край храма на Сатурн била вдигната голяма арка й памет на намирането на орлите. Триумфалната процесия преминала под нея. Имало коли, накамарени с плячка от германските храмове, с неприятелски щитове и оръжия; на други имало живи картини, представящи битка или германски водни божества и планински божества, покорени от римски войници. Труснелда и детето й били качени на кола, с оглавници около шиите, следвани от огромна свита оковани германски пленници. Германик преминал, увенчан в своята колесница, заедно с Агрипина, седнала до него, и петте му деца — Нерон, Друз, Калигула, Агрипинила и Друзила, — седнали отзад. Посрещнали го с повече аплодисменти от всеки друг генерал, минавал в триумф подир Августовия триумф след Акциум.
