— О, Кла… Кла… Кла…
Засрамих се и някак си успях да си припомня онова, за което бях дошъл. Изрекох с голямо усилие:
— О, сибило, дошъл съм да те питам за съдбата на Рим и за моята лична съдба.
Лицето й постепенно се измени, пророческият дух я завладя, започна да се гърчи и задъхва, а из галериите сякаш духнаха ветрове, светлината се скри и сибилата произнесе следните гръцки стихове с гласа на самия бог:
А после вдигна ръце над главата си и подхвана отново:
Тук богът се изсмя през нейните уста — драг и същевременно ужасяващ звук: „Хо! Хо! Хо!“ Аз се поклоних, извърнах се и се втурнах, залитайки, навън, препънах се и се търколих с главата надолу по първата редица от натрошени стъпала, разбих челото и коленете си и с усилие се измъкнах навън, а страхотният смях не секваше зад мене.
Сега, пишейки тези редове с дългогодишната практика на гадател, на професионален историк и жрец, който е имал възможността да проучи сибилинските книги във вида им, узаконен от Август, вече мога да разтълкувам стиховете доста уверено. Под „пуническо проклятие“ сибилата е имала пред вид съвсем недвусмислено разрушаването на Картаген от римляните. Отдавна ни преследва божественото проклятие поради това. Защото сме дали клетва на Картаген в името на най-почитаните ни божества, включително и на Аполон, клетва за приятелство и закрила, а сетне, завидели му, че бързо се съвзема от разрушенията на Втората пуническа война, сме го подмамили да захване Третата пуническа война и сме го разрушили до основи, избили сме населението му и сме посипали нивите му със сол. „Златната грамада“, това е средство, с което се е изпълнило проклятието — една същинска сребролюбива лудост, която просто задавя Рим, откакто унищожи своя главен търговски съперник и сам стана господар на всичките богатства на Средиземноморието. А с богатството нахлуха леността, алчността, жестокостта, непочтеността, малодушието, женствеността у мъжете и още много неримски пороци. Що се отнася до дара, за който всички мечтаят, а аз не желая — наистина го получих точно след десет години и петдесет и три дни, — но за това ще чуете, когато му дойде времето. Години наред се опитвах да разгадая значението на думите „Кла-Кла ще заговори с ясен глас“ и най-после мисля, че ги разбрах. Смятам, че това е нареждане да напиша настоящата книга. Когато я свърша, ще я залея с предпазваща течност, ще я запечатам в оловно ковчеже и ще я закопая дълбоко някъде в земята, та да могат идните поколения да я разровят и прочетат. Ако съм отгатнал правилно, ще я намерят отново след около хиляда и деветстотин години. И тогава, когато оцелелите творби на други днешни автори ще звучат като нелепо мънкане и заекване, защото са писани страхливо, за да се четат само в нашето време, моята история ще извиси глас открито и смело. Сега, като размислям, решавам друго: не ще си правя труд да я крия в ковчеже. Ще я оставя просто ей така. Защото опитът ми на историк показва, че документите оцеляват по-скоро случайно, отколкото преднамерено. Предсказанието го направи Аполон, затуй нека Аполон бди над манускрипта. Както забелязвате, предпочетох да пиша на гръцки, защото гръцкият, уверен съм, завинаги ще си остане главният литературен език в света, а щом Рим ще рухне, както предсказа сибилата, то нали и езикът му ще загине с него? Освен това гръцкият е езикът, на който говори сам Аполон.
Ще се постарая да бъда точен с датите (които, както виждате, слагам отстрани в полето), а тъй също и със собствените имена. Просто не ми се ще да си припомням колко ядовити часове съм преживял, докато съставях историите на Етрурия и Картаген, колко съм си блъскал ума в коя година се е случило едно или друго събитие и дали някой, наречен еди-как си, наистина е еди-кой си или му е син, внук, правнук и дали изобщо му е някакъв роднина. Бих искал да спестя на моите приемници подобни ядове. Така например от неколцината в настоящата история, които носят името Друз — баща ми, аз самият, единият ми син, един пръв братовчед, племенникът ми, — всеки ще бъде точно обозначен, когато го споменавам. И още един пример: като говоря за моя възпитател Марк Порции Катон, искам да изясня, че той не е нито Марк Порции Катон, цензорът, подстрекателят на Третата пуническа война; нито неговият син със същото име, известният правник; нито пък внукът му, консулът, със същото име; нито правнукът му със същото име — неприятелят на Юлий Цезар; нито неговият пра-правнук със същото име, който падна в битката при Филипи; а един съвсем невзрачен пра-пра-правнук, все със същото име, който никога не бе удостоен с обществено признание, пък не го и заслужаваше. Август го назначи за мой възпитател, а после за учител на други млади римски благородници и синове на чуждоземни царе, защото, макар името му да му даваше право на най-изтъкнати постове, жестокият му, глупав, педантичен характер не позволяваше да го направят друго освен един обикновен първоначален даскал.
За да определя датата, към която се отнасят тези събития, струва ми се, най-добре ще бъде, ако кажа, че съм се родил в 744 година след основаването на Рим от Ромул и в 767-а година след Първата олимпиада и че император Август, чието име не би могло да се забрави дори и след хиляда и деветстотин години, вече е управлявал от двадесет години.
Преди да приключа с тази уводна част, искам да добавя още нещо за сибилата и нейните пророчества. Казах вече, че в Куме, щом едната сибила умре, замества я друга, но че някои са по-прочути от другите. Имало една много прочута, Демофила, с която Еней се е съветвал, преди да слезе в ада. Имало по-късно друга — Херофила, която се явила при цар Тарквиний и му предложила низ от предсказания срещу цена, по-висока, отколкото той бил склонен да плати. Когато й отказал — така гласи легендата, — тя изгорила една част и му предложила останалото на същата цена, но той отново отказал. Тогава тя изгорила още една част и му предложила останалото пък на същата цена — и този път от любопитство той я заплатил. Предсказанията на Херофила били два вида — предупредителни или обнадеждващи предсказания за бъдещето и упътвания какви най-подходящи умилостивителни жертвоприношения да се правят, когато се явят еди-какви си поличби. Към тези предсказания с течение на времето било прибавяно и онова, което по- забележителните и надарени оракули съобщавали на частни лица. И оттогава, щом Рим е бивал застрашен от необясними поличби или от бедствия, сенатът разпорежда да се направи допитване до книгите от жреците, които ги съхраняват, и винаги се намира изход. На два пъти книгите били отчасти унищожавани от
