душевна слабост.

Лечителят потеглил на другия ден заедно с пратеника, който носел писмото на Август. То съдържало дружелюбни поздравления за победите му, съчувствия за раната в главата; позволявало на баща ми да се завърне в Рим, но тонът подсказвал, че трябва непременно да се върне, все едно дали желае, или не.

Баща ми отвърнал след няколко дни с думи на благодарност за великодушието на Август. Казвал, че ще се върне веднага щом здравето му позволи, но че писмото го намерило на другия ден, след като бил преживял леко премеждие: конят паднал под него, когато препускал в пълен галоп, претърколил се през крака му и го смазал о един остър камък. Благодарял на майка си за нейната загриженост, за подаръка от чемерика и за изпратения лечител, от чиито услуги веднага се бил възползувал. Но се опасявал, че дори и прочутото му умение не успяло да предпази раната от сериозно възпаляване. Накрая пишел, че сам той предпочитал да остане на поста си, но че желанията на Август били за него заповеди; и пак повтарял: веднага щом подобри, ще се завърне в столицата. По това време лагерувал в Тюрингия, наблизо до реката Заале.

Като чул тази вест, Тиберий, който бил с Август и Ливия в Павия, поискал разрешение да отиде при болния си брат. Август му позволил и той възседнал коня и препуснал на север към най-краткия път през Алпите, придружаван от малък ескорт. Очаквали го цели петстотин мили, но разчитал на честите смени на конете по пътните станции, а когато се изморял от седлото, можел да поиска носилка и да си открадне няколко часа сън, без да спира. Времето било благоприятно. Преминал Алпите и се спуснал в Швейцария, сетне поел по главния път край реката Рейн, без да се отбива дори за една топла гозба, докато стигнал едно място, наречено Манхайм. Там прекосил реката и свил към североизток, по лоши пътища, през враждебна нему страна. Бил сам, когато стигнал целта си, по здрач на третия ден, защото първоначалният му ескорт отдавна бил изостанал, а новият, който си взел в Манхайм, също не бил в състояние да препуска бързо като него. Смята се, че през втория ден и втората нощ е изминал близо двеста мили от пладне до пладне. Дошъл навреме да поздрави баща ми, но късно — за да спаси живота му; защото в това време кракът бил гангренясал чак до бедрото. Баща ми, макар вече пред прага на смъртта, все още бил достатъчно съобразителен да нареди на войската си да отдаде на чичо Тиберий почестите, дължими му като на армейски командир. Братята се прегърнали и баща ми промълвил:

— Тя прочете писмото ми, нали?

— Преди мен самия — изпъшкал чичо Тиберий. Нищо друго не казал баща ми, само въздъхнал:

— Рим има много строга майка. Луций и Гай имат опасна мащеха.

Тези били последните му думи и скоро след това чичо Тиберий затворил очите му. (9 г. пр.н.е.)

Това ми го разправи Ксенофонт, грък от остров Кос, който по онова време бил още млад човек. Той бил военен хирург при баща ми и много се разгневил, че лекарят на баба ми измъкнал случая из ръцете му. Нека да обясня, че Гай и Луций бяха внуци на Август от Юлия и Агрипа. Той ги осиновил още съвсем малки. Имало и едно трето момче, Постум, наречено така, защото се родило след смъртта на баща си; него Август не осиновил, а го оставил да носи името на Агрипа.

Лагерът, където починал баща ми, нарекли „Прокълнатият“, тялото било пренесено в почетна военна процесия до зимната квартира на армията в Майнц на Рейн, а чичо ми Тиберий изминал пеша целия път дотам, като главен оплаквач. Войниците искали да погребат тялото там, но той го отнесъл за тържествено погребение в Рим, където го изгорили на огромна клада на Марсово поле. Сам Август произнесъл надгробна реч, в която казал:

— Моля боговете да сторят от моите синове Гай и Луций мъже, благородни и добродетелни като този Друз, а мен да ме удостоят със смърт, благородна като неговата.

Ливия не знаела доколко да се доверява на Тиберий. Когато се завърнал с трупа на баща ми, държанието му към нея изглеждало изкуствено и неискрено, а като чул Август да си пожелава смърт, благородна като тази на баща ми, тя видяла по лицето му да преминава сянката на усмивка. Тиберий, който, както изглежда, отдавна подозирал, че баща ми не е загинал от естествена смърт, сега бил твърдо решен да не се противи на майка си в нищо. Понеже често се хранел на трапезата й, чувствувал се напълно в нейни ръце. Полагал всички усилия да спечели благоволението й.

Ливия разбрала мислите му и не била недоволна. Той бил единственият, който я подозирал в отровителство и очевидно щял да запази подозренията за себе си. Хората вече забравили скандала около женитбата й с Август и сега римляните я давали за пример на добродетелността в най-строгата й и неприятна форма. Сенатът гласувал четири нейни статуи да бъдат поставени на различни обществени места: това било опит да я утешат за голямата й загуба. Така също вписали я в списъка „Майка на три деца“. Майките на три и повече деца се ползували със специални привилегии по законодателството на Август, особено в качеството си на наследнички — неомъжени или безплодни жени изобщо нямали право да получават наследство и онова, което отнемали от тях, облагодетелствувало плодовитите им посестрими.

Клавдий, Клавдий, ах ти, скучно старче, ето те вече почти до края на четвъртия свитък от автобиографията, а още не си дошъл до рожденото си място. Напиши го веднага, иначе не ще достигнеш и половината на твоята история. Пиши: „Родил съм се в Лион, Франция, на първи август, една година преди смъртта на баща си.“ Така. Преди мен родителите ми са имали шест други деца, но тъй като мама винаги придружавала баща ми в походите, детето трябвало да бъде много здраво, за да оцелее. Живи били само брат ми Германик, пет години по-голям от мене, и сестра ми Ливила — с година по-голяма, и двамата притежавали великолепното телосложение на нашия баща. Но не и аз. Аз на три пъти едва съм оживял, преди да стигна двегодишна възраст, и ако смъртта на баща ми не била върнала семейството ми в Рим, тази история по всяка вероятност нямаше да бъде написана.

В Рим живеехме в голямата къща, която някога принадлежала на дядо ми и която той оставил със завещание на баба. Беше на хълма Палатин, близо до двореца на Август и до храма на Аполон, построен от Август, където беше и библиотеката. Хълмът Палатин гледаше към пазарния площад. Под най-стръмната част на скалата се намираше храмът на боговете близнаци — Кастор и Полукс. (Става дума за стария храм, издигнат от греди и пръст, а шестнайсет години по-късно Тиберий построи на негово място, със свои средства, величествена мраморна постройка, изрисувана отвътре и позлатена пищно като будоара на патрицианка. Знам, че баба Ливия го накара, за да се хареса на Август. Защото Тиберий не беше религиозен и бе много стиснат.) На хълма беше много по-здравословно, отколкото долу в падината край реката; повечето от къщите край нас бяха на сенатори. Бях много болнаво дете — „същинско бойно поле на болестите“, така казваха лекарите — и ако съм оцелял, то е сигурно защото болестите не са могли да се споразумеят на коя да се падне честта да ме отнесе. Преди всичко родил съм се недоносче, на седем месеца, млякото на кърмачката не ми подхождало, тъй че кожата ми се изринала с отвратителни пъпки, после ме пипна маларията, сетне пък дребната шарка, от която пооглушах с едното ухо, подир туй червен вятър, че и колит и най-накрая детският паралич, който така скъси лявата ми нога, че завинаги останах куц. И поради всички тези най-различни болести през целия си живот бях толкова слаб в краката, че не ме биваше нито да тичам, нито пък да вървя на дълъг път и повечето от пътешествията си извършвах в носилка. Освен това имам си и оная отвратителна болка, която усещам под лъжичката след ядене. Толкова силно ме боли, че на два-три пъти, ако приятелите не ме бяха спрели, щях да забия готварския нож (към който се хвърлих като обезумял) в мястото на болката. Чувал съм да казват, че тази болка, която наричат невярно „сърцебол“, била по-силна от всякаква друга освен от възпалението на простатната жлеза. Е, все пак благодаря, че не съм страдал поне от простата.

Всеки ще си каже, че майка ми Антония — красива благородничка, възпитана във всички добродетели от майка си Октавия и единствената любов в живота на баща ми — се е отнасяла нежно с мене, най-малкото й дете, и че дори съм бил неин любимец от състрадание към моето злощастие. Напротив. За мен тя правеше всичко, което би могло да се очаква като задължение, но нищо повече. Не ме обичаше. Не, тя дълбоко се отвращаваше от мене, и то не само защото бях болнав, а и защото ме носила трудно, а сетне имала такова тежко раждане, че едва оцеляла и не могла да се съвземе години след това. Преждевременното ми раждане се дължало на уплахата, която преживяла на пиршеството, уредено в чест на Август, когато посетил баща