Но било съвсем ясно какви са намеренията на германците, защото те започнали оня страшен свой обред — да потупват и да галят асъгаите си, да им приказват, сякаш са човешки същества, което е техен неизменен обичай, преди да пролеят кръв с тези ужасни оръжия. Нямало спасение. Внезапно откъм сцената проехтял сигналът „Внимание“, последван от шест къси ноти, които означават „Императорска повеля“. Излязъл Мнестер и вдигнал ръка. Ужасната тупурдия изведнъж стихнала, долитали само хлипания и подтиснати стенания, защото, щом Мнестер се появеше на сцената, закон беше никой да не проронва дори и въздишка под страх от смъртно наказание. Германците и те спрели да потупват и да гладят оръжията и млъкнали. „Императорската повеля“ ги вкаменила като статуи.

Мнестер извикал:

— Той не е мъртъв, граждани. Нищо подобно. Убийците се нахвърлиха отгоре му и го свалиха на колене — ей тъй! Но скоро той се вдигна — ей тъй! Мечовете не могат да покосят нашия божествен Цезар. Ранен и окървавен както си беше, той се вдигна — ей тъй! Изправи божествената си глава и тръгна — ей тъй! — с божествена стъпка през редиците на своите страхливи и стреснати убийци. Раните му се изцериха, същинско чудо! Сега е на Форума и гръмко и сладкодумие говори на своите поданици от ораторската трибуна.

Подели се бурни овации, а германците скрили мечовете си и излезли навън. Навременната лъжа на Мнестер (подсказана в същност от една бележка на Ирод Агрипа, цар на юдеите, единственият човек в Рим, който успя да запази самообладание в оня съдбоносен следобед) спаси живота на повече от шейсет хиляди души.

Но истината междувременно бе стигнала до двореца, където причини пълно объркване. Неколцина от старите войници решиха, че възможността да се плячкосва не бива да бъде изпусната. Престориха се, че уж търсят убийците. Всяка врата в двореца имаше златна дръжка, на стойност колкото шестмесечната им заплата, а да се отсече с остър меч, беше детинска игра. Дочух викове:

— Убийте ги, убийте ги! Отмъстете за Цезаря! — И се скрих зад една завеса. Влязоха двама войници. Видяха краката ми под завесата.

— Излизай оттам, убиецо. Безсмислено е да се криеш от нас! Измъкнах се и се проснах по корем на земята.

— Не мммм-м-е убивайте, господари — проплаках. — Н-н-н-ямам н-н-нищо общо с това.

— Кой е този стар господар? — запита единият от войниците, който бе отскоро в двореца. — Не ми се струва опасен.

— Как! Нима не го познаваш? Той е сакатият брат на Германик. Добро старче. Съвсем безобиден. Стани, господарю. Нищо няма да ти сторим.

Името на този войник беше Грат.

Накараха ме да ги последвам долу в банкетната зала, където подофицерите се бяха събрали на военен съвет. Един млад подофицер се бе покачил върху някаква маса, размахваше ръце и крещеше:

— По дяволите Републиката! Единственото ни спасение е нов император. Какъвто и да е император, стига да убедим германците да го приемат.

— Инцитат — подметна някой, задавяйки се от смях.

— Да, бога ми! По-добре дъртата кранта, отколкото без император. Трябва ни някой, и то веднага, да укротим германците. Иначе те ще побеснеят.

Двамината, които ме бяха арестували, си пробиха път през тълпата, влачейки ме подире си. Грат извика:

— Хей, подофицер! Я погледни кого ти водим! Кажи сега, че нямаме късмет. Старият Клавдий. Защо пък старият Клавдий да не ни стане император? Най-подходящ е от всички в Рим, какво от туй, че куцал и заеквал?

Бурни възгласи, смехове и викове:

— Да живее император Клавдий!

Подофицерът ми се извини:

— Знаеш ли, господарю, всички те мислехме за мъртъв. Но точно ти ни трябваш. Вдигнете го, момчета, та всички да го видим!

Двама плещести мъжаги ме пипнаха за нозете и ме вдигнаха на раменете си.

— Да живее император Клавдий!

— Свалете ме — извиках разгневено. — Свалете ме! Не искам да съм император. Отказвам да стана император. Да живее Републиката!

Но те ми се изсмяха.

— Ама че го рече! Разправя, че не искал да става император. Скромен, а?

— Дайте ми меча — креснах аз. — Предпочитам да се самоубия!

Месалина изтича към нас.

— Заради мене, Клавдий, стори каквото искат. Ще ни избият всички, ако откажеш. Вече убиха Цезония. Хванаха момиченцето й за нозете и разбиха главата му в стената.

— Няма да ти е зле, господарю, когато свикнеш — обади се ухилено Грат. — Животът на императорите не е чак толкова лош.

Спрях да се противя. Какъв смисъл има да риташ срещу съдбата? Помъкнаха ме към Големия двор, пеейки глуповатия химн надеждата, съчинен за възкачването на Калигула: „Германик се върна, ликувайте, ще спаси той града ни от мъките“. Защото и аз носех презимето Германик. Накараха ме да си наложа златния лавров венец на Калигула, измъкнат из ръцете на плячкаджиите. За да се задържа, принудих се да се хвана здраво за раменете на носещите ме. Венецът непрестанно се изхлузваше връз едното ми ухо. Чувствувах се ужасно. Разправят, че съм приличал на престъпник, поведен на екзекуция. Десетки тръбачи изсвириха „Императорският поздрав“.

Германците се зададоха към нас с грозни викове. Току-що бяха узнали със сигурност за смъртта на Калигула от един сенатор, който се бе затекъл да ги пресрещне, облечен в дълбок траур. Ужасно бяха разгневени, че са ги изиграли, и искаха да се върнат в театъра, но театърът бе вече празен, затова се чудеха какво да направят. Нямаше на кого друг да си отмъстят освен на преторианците, а преторианците бяха въоръжени. „Императорският поздрав“ определи решението им. Втурнаха се напред, викайки:

— Хох! Хох! Да живее император Клавдий! — и взеха неистово да посвещават своите асъгаи в моя служба и се заблъскаха да пробият тълпата от преторианци, за да ми целуват нозете. Викнах им да се отдръпнат и те се подчиниха, просвайки се ничком пред мене. Започнаха да ме разнасят из двора.

Кажете, бихте ли се досетили какви мисли и спомени преминаха през ума ми в този изключителен момент? Дали си мислех за предсказанието на сибилата, за поличбата с вълчето, за съвета на Полион или съня на Бризеида? За дядо ми и свободата? За баща ми и свободата? За тримата ми императорски предшественици: Август, Тиберий, Калигула, за техния живот и тяхната смърт? За голямата опасност, която все още ме грозеше от страна на заговорниците, от страна на Сената и от преторианските кохорти в лагера? За Месалина и неродената ни рожба? За баба ми Ливия и обещанието ми да я обожествя, ако някога стана император? За Постум и Германик? За Агрипина и Нерон? За Камила? Не, никога не ще познаете какво преминаваше през ума ми. Но аз ще бъда откровен и ще ви го кажа, макар признанието да е срамно. Мислех си: „Тъй значи, станах император, а? Каква глупост! Но сега поне ще мога да накарам хората да четат моите книги. Публични четения пред големи аудитории! А пък и книгите ми не са лоши, трийсет и пет години упорит труд. Не ще бъде нечестно. Полион си намираше внимателни читатели, като им даваше скъпи гощавки, Беше истински историк и последният римлянин. А моята «История на Картаген» е изпъстрена със забавни анекдоти. Уверен съм, че ще я харесат.“

За това си мислех. Мислех си също какви възможности ще се открият пред мен като император да се поровя из тайните архиви и да открия какво точно е станало в един или друг случай. Колко много бяха обърканите истории, които чакаха да бъдат изяснени! Каква чудесна съдба за един историк! И както вече сте разбрали, възползувах се докрай от своите възможности. И почти никак не си послужих с правото на зрелия историк да си измисля разговори, на които е узнал само същината.