им съобщиха да оставят оръжията си, понеже времето било горещо. Преторианската конница също получи нареждане да се яви, но им казаха да си вземат копията и сабите. Намерих един подофицер, който сякаш бе участвувал в битката при Филипи — толкова стар и покрит с белези беше. Запитах го:
— Познаваш ли ме?
— Не, господарю. Приличаш ми на бивш консул, господарю.
— Аз съм братът на Германик.
— Така ли, господарю? Не съм и знаел той да има брат, господарю.
— Не, защото не съм нито войник, нито пък знатна личност. Но имам да ви предам важно съобщение на вас, войниците.
— Защо, ако смея да запитам, господарю?
— Защото може и да ви потрябват. Може да ви нападнат германците. А може и някой друг.
Той ме погледна втренчено и тогава разбра, че не се шегувам.
— Много съм ти задължен, господарю; ще пусна дума — отвърна.
Пехотата беше строена пред трибунала. Калигула им заговори разгневено с навъсено лице, удряше с крак и размахваше ръце. Започна, припомняйки им за една определена нощ в началото на есента, преди много години, когато под беззвездното и омагьосано небе…. При тези думи някой от войниците взеха да се промъкват назад по пътеката между две конни отделения. Отиваха да вземат мечовете си. Други смело измъкнаха своите изпод военните си плащове, където ги бяха скрили. Калигула, изглежда, забеляза какво става, защото внезапно смени тона по средата на едно изречение. Взе да прави благоприятни сравнения между онези лоши дни, за щастие забравени, и настоящия период на слава, богатство и победи.
— Момченцето, с което си играхте, възмъжа — рече той — и стана най-могъщият император в света. Няма враг, колкото и свиреп да е той, който ще се осмели да предизвика на бой непобедимите му оръжия.
Старият подофицер се втурна напред.
— Загубени сме, Цезаре! — извика. — Врагът е минал реката при Кьолн — тристахилядна войска. Тръгнали са да плячкосват Лион — а сетне ще прекосят Алпите и ще плячкосат и Рим!
Никой освен Калигула не повярва на тази глупост. Той прежълтя от страх, скочи от платформата, сграбчи юздите на един кон, метна се на седлото и като светкавица изчезна от лагера. Един от конярите препусна подире му, а Калигула му подвикнал:
— Слава на боговете, че Египет е все още мой. Там поне ще мога да се скрия. Германците не са добри моряци.
Ах, как се смяха всички! Но един от пълководците тръгна след него на бързия си кон и скоро го настигна. Успял да убеди Калигула, че вестта била преувеличена. Само малка военна част, казал му, преминала реката и била отблъсната: римският бряг бил очистен от неприятеля. Калигула спря в най-близкия град и написа бързо писмо до Сената, уведомявайки ги, че успешно е завършил всичките си войни и че се връща незабавно начело на увенчаните си с лаврови венци войски. Обвиняваше свирепо страхливите домошари, че си живеели, доколкото разбрал, живота както винаги — ходели на театър, в баните, устройвали си пиршества, — а в това време той преминал през ужасните несгоди на войната. Ядял, пиел и спял като най- обикновен войник.
Сенаторите се видели в чудо как да го умилостивят, още повече, че той им беше забранил да му гласуват почести по своя инициатива. За всеки случай обаче изпратиха едно посланичество, което да му поднесе поздравления за славните му победи и да го помоли да побърза да се върне в Рим, където отсъствието му се чувствувало много силно. А той се разгневи ужасно, че въпреки забраната му не са го удостоили с триумф и че в посланието си не се обръщат към него като към Юпитер, а само като към император Гай Цезар. Той сграбчи дръжката на меча си и изкрещя:
— Да бързам да се върна ли? Да, ще побързам, и то с това в ръка!
Подготвил се беше за троен триумф: над Германия, над Британия и над Нептун. Вместо британски пленници водеше сина на Цимбелин и неговите привърженици, към които бе прибавил моряците от няколко британски кораба, задържани в Булон. За германски пленници водеше триста истински пленници и всички високи мъже, които бе успял да открие във Франция, които бе накичил с жълти перуки и германски дрехи и които говореха на някакъв жаргон, който се предполагаше да е германски. Но, както вече казах. Сенатът не бе посмял да му гласува официален триумф, затуй той трябваше да се задоволи с неофициален. Влезе в града по същия начин, по който беше яздил през моста на Бай, и само благодарение намесата на Цезония, която беше благоразумна жена, се сдържа да не изколи целия Сенат. Възнагради гражданите за помощите, дадени му от тях в миналото, като хвърляше злато и сребро от покрива на двореца. Но към тези дарения беше прибавил нажежени до червено железни дискове, за да им напомни, че все още не е забравил лошото им държане в амфитеатъра. Войниците му получиха разрешение да правят колкото си щат бели и да пият колкото си искат за народна сметка. Те се възползуваха докрай от това позволение, ограбиха цели улици с продавници и изгориха до дъно квартала на проститутките. Десет дни минаха, преди да се възстанови редът.
Това стана през септември. В негово отсъствие работници издигали новия храм на хълма Палатин, от другата страна на храма на Кастор и Полукс, откъм новия дворец. Сградата бе разширена чак до Пазарния площад или още Форума. Сега Калигула превърна храма на Кастор и Полукс в преддверие на новия храм, прорязвайки коридор между статуите на боговете. „Небесните близнаци са мои вратари“ — хвалеше се той. Сетне изпрати вест до управителя на Гърция всички прочути статуи на божества да бъдат извадени от тамошните храмове и да му се изпратят в Рим.
Предложи да им отреже главите и на тяхно място да сложи своя образ. Статуята, която желаеше най- много, беше колосалната скулптура на Юпитер Олимпийски. Поръча да се построи специален кораб за пренасянето й в Рим. Но корабът беше поразен от гръмотевица тъкмо преди да го пуснат във водата. Или тъй поне съобщиха — а според мене суеверните моряци са го изгорили нарочно. Но така или инак, тъкмо тогава Юпитер Капитолийски се разкая за раздора си с Калигула (както поне ни обясни Калигула) и го помоли да се върне и да живее близко до него. Калигула му отговори, че междувременно той си е построил нов храм: но понеже Юпитер Капитолийски му се бил извинил много смирено, цял да направи компромис — щял да построи мост над равнината и да съедини двата хълма. И го стори: мостът мина над покрива на храма на Август.
Сега вече Калигула публично се оповести за Юпитер. И беше не само Юпитер Латински, но и Юпитер Олимпийски, и не само това, но и всички други богове и богини, които беше лишил от глави и „оглавил“ наново. Понякога беше Аполон, друг път Меркурий, а понякога и Плутон, като при всеки различен случай носеше ответната дреха и изискваше съответните жертвоприношения. Виждал съм го да се разнася като Венера, в дълга копринена прозрачна дреха, с изрисувано лице, с червена перука, с подпълнен бюст и обувки с висок ток. Взе участие и в празненството на Добрата богиня през декември.
— Възнамерявам скоро — каза той — да построя град, който само аз да обитавам, на върха на Алпите. Ние боговете предпочитаме планинските върхове пред нездравите речни долини. От Алпите ще обхващам с поглед цялата си империя — Франция, Италия, Швейцария, Тирол и Германия. Видя ли някъде долу да се готви заговор за държавна измяна, ще пратя предупредителен гръмотевичен тътен, ей тъй! (Той изгъргори шумно.) Ако ли тътенът не ги уплаши, ще поразя предателя с тази моя светкавица, ей тъй! — Той метна своята светкавица към тълпата. Тя се удари в една статуя и отскочи безобидно. Някакъв странник от тълпата, обущар от Марсилия, дошъл на разходка в Рим, избухна в смях. Калигула нареди да го арестуват и да го доведат пред трибуната. Сетне се наведе и го запита смръщено:
— Ти мене за кого ме смяташ?
— За голям самохвалко — отвърна обущарят. Калигула остана удивен.
— Самохвалко ли? — повтори той. — Кой, аз ли съм самохвалко?
— Да — потвърди галът. — Аз съм един беден галски обущар и това е първото ми посещение в Рим.
