тук и без изследване. Хора, които живеят в съседство с атомни бомби, достатъчни да взривят земята, дори не им обръщат кой знае какво внимание. Нямат никаква полза от тях и само се изнервят, когато си ги спомнят. Защо да мислят?

— Знаеш ли — продължи той след глътка кафе, — това проклето наше правителство понякога прави големи глупости. Глупости! И мога да го кажа, защото хем работя за него, хем плащам проклетите данъци, за да може то да не издъхне.

— Съгласен съм с теб — отвърна Малкълм. — И аз работя за правителството.

Когато пиеха второто кафе, Джери му помогна да си направи план за проучването, като му представи района в серия скици. Когато му каза, че за център на проучването са избрали не центъра на областта, намиращ се на пет мили от градчето, което би било най-логично, а някаква друга ракетна площадка, Джери вдигна вежди, но прие факта като поредната проява на неизбежната и тъжна глупост на властите. Малкълм смяташе най-напред да обиколи районите на юг и на запад от площадката, после тези на север и запад, после на север и изток и да свърши с тези на юг и изток. Паркинс беше дошъл от север. Той щеше да започне от друга посока, за да не предизвиква прекалено големи подозрения, ако случайно се натъкне на нещо в северна посока. Джери настоя да го придружи през първия ден. Макар че възрази, Малкълм беше доволен от това. Обърканата плетеница от черни пътища не беше отразена добре на картите и на няколко пъти щеше да се заблуди, ако не беше Джери. През цялото време той не млъкна. Когато стигаха до някоя ферма, той обикновено излизаше от джипа и с рев подканяше собственика да си измъкне задника от леглото. Най-често мъжете от семействата не си бяха вкъщи. Повечето деца бяха на училище. Джери почтително пазеше тишина, когато Малкълм работеше. Той засипваше фермерските семейства с безумни въпроси, а после се мъчеше да изкопчи какво са видели и са правели в деня на смъртта на Паркинс:

— Избрахме този ден съвсем случайно. Кажете ми, случи ли се нещо необикновено? Не бихте ли ми разказали как протече този ден за вас?

Хората отговаряха любезно и озадачено: Изглежда, всички приемаха и признаваха глупостите на правителството.

Внимателно попълваше безсмислените формуляри при всеки анкетиран. В края на деня не беше открил абсолютно нищо във връзка със смъртта на Паркинс.

Мили боже, каза си той, какво правя тук?

Първия ден в Лондон Нурич прекара както всички делегати на изложението. Срещна се със сънародниците си, посети изложбените зали, постоя известно време като турист, дошъл отвъд желязната завеса, в захлас пред гледките и звуците на „капиталистическия“ Лондон, изяде огромни количества странни образци на чуждестранната кухня и отиде на театър с други двама делегати. Нурич приключи вечерта с бренди в барчето на хотела, след което се качи в стаята си. Когато влезе в нея, електронните устройства за следене показаха, че Нурич не използва повече от обичайното време, за да се приготви за лягане. В полунощ микрофоните регистрираха единствено хъркането му.

— И сте сигурни, че не се е срещал с никого, освен с обичайните в такива случаи хора? — попита Кевин англичанина, с когото закусваха заедно на следващата сутрин.

— Напълно — отвърна Касъл, който отпиваше чая си и се чудеше как могат американците сутрин да пият най-напред кафе. Намираха се в тайна квартира на MI5, поддържана специално за гости.

— Марковиц се държа съвсем както трябва, дори се регистрира в службата за сигурност на изложението и при офицера от контраразузнаването към полската група — симпатичен човек, който действа под прикритието на секретар на шефа на делегацията. Не е оставял никъде нищо, доколкото хората ни могат да кажат. Досега никой не е открил нищо, което да говори, че става дума за тайна операция. Хората ни в Полша имат проблеми с уточняването на миналото му, но все още не са сигурни, че е фалшив. Доколкото разбрах, вие имате подобни проблеми.

Кевин не каза нищо и Касъл продължи:

— Полският професор Рестовчик е извън подозрение. Преподава история във Варшавския университет и специализира върху периода на Тюдорите в Англия. Познат е в Британския музей и тамошните хора гарантират за него. В Полша също всичко е наред, а освен това той има овладени огнища на туберкулоза. Като вземем предвид това и възрастта му, става съвсем малко вероятно да е агент.

— Приятелят от Ирландия, Шон О’Флеърти, е съвсем друго нещо. Специалният отдел проявява особен интерес към него. Паспортът му е фалшив, добра изработка, но фалшив. Военните в Белфаст смятат, че може би е замесен в контрабандата с оръжие на ИРА, най-вероятно американски и източноевропейски марки. Откакто е в Лондон, се е срещнал с няколко съмнителни елемента, но с нито един известен руски агент. Затънал е до шия, но не смятам, че той е вашият човек.

Така че имаме проблем. Ако Марковиц се окаже чист или не този, когото търсите, значи сме изпуснали влака или може би източникът ви е сгрешил. Проверихме и всички останали пътници, и при тях няма нищо. Съвсем нищо.

Ако аз бях руснакът, който ръководи това шоу, досега щях да съм изпратил Марковиц в Щатите. Ако остане повече време, физиономията му ще се запомни и ще бъде рисковано да продължава операцията дори и с променена самоличност. Разбира се, бих могъл да ви помогна повече, ако знаех каква е работната хипотеза или — той видя, че Кевин се усмихва и завърши забързано, — поне малко повече. Но не искам да си пъхам носа във вашите работи, не ме разбирай неправилно.

Кевин умишлено не обърна внимание на любопитството на Касъл.

— Е — каза американецът, като стана от масата и облече сакото си, — остава да се надяваме, че ще открием нещо за Марковиц, нали? Да отидем в Центъра.

— Предполагам, че не искаш да увиснеш пред хотела, за да се ориентираш в обстановката или нещо такова?

— He — отвърна Кевин. — Ако той е нашият човек, ще тръгна към Щатите. Аз ще се занимавам с него там и колкото по-малко време има, за да ме разкрие, толкова по-добре. Освен това вашите момчета работят както трябва, нали?

— Разбира се, стари приятелю, разбира се — побърза да отговори Касъл. Тъкмо се канеха да излязат, когато звънна телефонът.

— Да — отговори Касъл. — Така… Кога? Сигурен ли си? Някаква следа от нашия човек? Как? Добре, погрижете се всички летища и пристанища да се охраняват. Ясно ли е? Казах, да се охраняват! По-добре да не се случва пак! Идваме веднага.

Касъл се намръщи леко и бавно затвори телефона. След няколко секунди се обърна към угрижения си колега.

— Боя се, че е възникнал малък проблем — каза му той със съжаление. — Нашият човек се е потопил и ни се е изплъзнал.

— Какво? — гласът на Кевин беше леден.

— Потопил се е — повтори Касъл нервно — и дяволски ловко при това. Преди двадесет минути на другаря Марковиц се обадил шефът на делегацията. Била дошла телеграма и поради семейни неприятности трябвало да се върне веднага в Полша. Без никакви подробности. След десет минути си събрал багажа и излязъл от стаята. Нашият човек решил да не ни се обажда, докато не го прихванат по пътя.

Марковиц взел асансьора. Моите момчета решили, че е опасно да се качат с него. Спирал е на три етажа. При едно от спиранията нашият човек слязъл и вместо него се качил двойник. Момчетата искали да хванат истинския Марковиц и не обърнали внимание на двойника, когато той излязъл от асансьора и се отписал от хотела като Марковиц. Чиновникът на рецепцията не е от нашите и никога не го бил виждал. Докато се мъчели да разберат къде е изчезнал истинският, двойникът излязъл на улицата и спрял такси. Едва успели да тръгнат след таксито, след като научили, че господин „Марковиц“ е платил сметката си. В