завлече в потока?!

Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, ала клетото създание нямало сили да я изтегли на брега. Тогава рибата започнала да го тегли към водата. То се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било напразно — само подскачало безпомощно и всеки миг щяло да падне в потока. Така че двете момичета дошли тъкмо навреме. Хванали джуджето, помъчили се да освободят брадата му, но не успели, защото тя била здраво оплетена във връвта. Нямало какво да се прави — те извадили ножичка и отрязали брадата. Като видяло това, джуджето им креснало:

— На какво прилича това, жаби такива, да ме обезобразите така? Не стига, че ми подкастрихте брадата отдолу, ами отрязахте най-хубавата част от нея! Как ще се покажа сега пред близките си?

После измъкнало една торба с бисери, скрита в тръстиката, и без да каже дума, повлякло я и изчезнало зад един камък.

Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят минавал през пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Изведнъж момичетата видели във въздуха голям орел, който се виел бавно, спускал се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнал на един камък, недалеч от тях. Веднага след това чули жален писък. Изтичали и ужасени видели, че орелът е сграбчил техния стар познайник джуджето и всеки миг щял да го отнесе. И понеже Белоснежка и Червенорозка били състрадателни, хванали малкото човече и така упорито се борили с орела, че накрая той пуснал плячката си.

След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се скарало с кресливия си глас:

— Не можахте ли да бъдете малко по-внимателни с мен? Толкова силно дърпахте тънката ми дрешка, че цялата я скъсахте! Ама че сте непохватни!

После взело една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си.

Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност и продължили пътя си. На връщане от града, като минавали през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало скъпоценните камъни, без да помисли, че някой може да мине оттам в този късен час. Залязващото слънце озарявало блестящите камъни, които така сияели, че момичетата се спрели, за да им се полюбуват.

— Какво стоите и зяпате? — извикало джуджето и от гняв сивото му лице станало червено като божур.

Злото джудже щяло да продължи да крещи, но в този миг се чуло страшно ръмжене и от гората се появил голям черен мечок. Джуджето скочило, но не успяло да избяга и да се скрие в пещерата, защото мечокът бил вече много близо. И в безмерния си страх то викнало:

— Моля ти се, Мечо, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища! Виж тези прекрасни скъпоценни камъни! Подари ми живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече като мен? Няма дори да ме усетиш между зъбите си! По-добре вземи тези лоши момичета. Те са крехки и тлъсти като млади пъдпъдъци. Изяж тях!

Но мечокът не обърнал внимание на думите му и така го цапнал с лапата си, че то се проснало мъртво на земята. Момичетата избягали от страх, но мечокът викнал след тях:

— Белоснежке, Червенорозке, не се страхувайте, почакайте, ще дойда с вас!

Те познали гласа на своя приятел мечока и спрели. Но щом дошъл при тях, изведнъж мечата козина паднала от него. Пред тях застанал красив принц, целият облечен в злато.

— Аз съм царски син — казал той. — Злото джудже ме омагьоса, открадна съкровищата ми и ме превърна в свирепа мечка. Сега то получи наказанието, което заслужаваше.

Белоснежка се омъжила за принца, а Червенорозка станала съпруга на брат му. А големите съкровища, които джуджето било струпало в пещерата си, разделили помежду си. Майката на двете сестри живяла дълги години щастлива край децата си. Тя взела със себе си двата розови храста и ги посадила пред прозореца си. Всяка година на тях цъфтели прекрасни бели и червени рози.

© Димитър Стоевски, превод от немски