— Мислих за предложението на редакцията ви — рече той, като гледаше към малкото прозорче; вятърът тъкмо внасяше в стаята петопръст жълт кленов лист, приличащ на отсечена китка на човешка ръка. Листото покръжи из въздуха и падна на пода. Академикът се наведе, натроши го с пръсти и го хвърли в плетеното кошче, притиснало се към крака на писалището.

— И се съгласих — продължи академикът. — Набелязал съм три основни точки на отговора ми, на това мое изказване, на мнението ми — наречете го както желаете.

Академикът чевръсто измъкна изпод огромната мастилница миниатюрно листче, на което с разкривени букви бяха записани няколко думи.

— Първия въпрос съм го формулирал така…

— Мога ли да ви помоля да говорите малко по-високо — каза Голубев, като пребледня леко. — Не съм добре със слуха. Моля да ме извините.

— Разбира се, разбира се — учтиво отвърна академикът. — Първият въпрос е формулиран… Така добре ли е?

— Да благодаря ви.

— И тъй, първият въпрос…

Черните шарещи очи на академика гледаха ръцете на Голубев. Журналистът разбираше, по-точно усещаше с цялото си тяло за какво мисли академикът. За това, че са му изпратили човек, който не умее да стенографира. Академикът се почувства леко обиден. Естествено, сред журналистите има и такива, които не владеят стенография, особено сред по-възрастните. Ученият погледна мургавото, цялото покрито с бръчки лице на Голубев. Разбира се, че има. Но нали в такива случаи редакцията изпраща втори човек — стенографка. Можеха да изпратят дори само стенографката, без журналиста — така би било още по-добре. Например „Природа и Вселена“ винаги правят така. Едва ли в редакцията, изпратила този възрастен журналист, си мислят, че той ще може да задава на него, академика, остри въпроси. За никакви такива въпроси не става дума. И никога не е ставало. Журналистът е дипломатически куриер — мислеше си академикът, — ако не и просто куриер. Той, академикът, трябва да си губи времето, защото няма стенографка. Та това е много просто да се направи, това, ако щете, е въпрос на учтивост от страна на редакцията. Редакцията бе постъпила с него неучтиво.

Виж, на Запад — там всеки журналист умее да стенографира и да пише на машина. А сега — все едно, че са в кабинета на Некрасов преди сто години. Кои списания са излизали преди сто години? Освен „Современник“ не можеше да си спомни нито едно, а сигурно е имало и други.

Академикът беше самолюбие и много чувствителен. Струваше му се, че в постъпката на редакцията прозира неуважение. При това записването на живо непременно щеше да доведе до промяна в разговора — знаеше го от опит. Ще трябва да положи голям труд при редактирането. А и сега — беше предвидил за срещата един час, нямаше възможност за повече, нямаше право, времето му беше по-скъпо, отколкото на журналиста от редакцията.

Това си мислеше академикът, докато диктуваше привичните фрази на интервюто. Впрочем той не даде да се разбере, че е засегнат или учуден. „Налятото в чашите вино трябва да се изпие“ — спомни си той една френска поговорка. Академикът мислеше на френски — от всички езици, които знаеше, най-много обичаше френския: най-добрите списания по неговата специалност, най-хубавите криминални романи… Ученият произнесе на глас фразата на френски, но журналистът, който не владееше стенография, не реагира — академикът и не очакваше друго.

Да, виното е налято — мислеше си академикът, докато диктуваше, — решението е взето, работата е започната и не е в неговия характер да спира по средата на пътя. Той се успокои и продължи да говори.

В края на краищата това е своеобразна техническа задача: да успее точно за един час, без да диктува много бързо, за да смогне журналистът да записва, и достатъчно високо — по-тихо, отколкото от катедрата в института, и по-тихо, отколкото на световните конгреси, но значително по-високо, отколкото говореше в кабинета си — горе-долу като по време на лабораторни упражнения. Когато видя, че всички тези задачи са решени успешно и неочакваните досадни трудности са преодолени, академикът се развесели.

— Извинете — попита той, — вие не сте ли онзи Голубев, чиито материали се публикуваха много често по времето на моята младост, в началото на тридесетте? Тогава всички млади учени следяха с интерес тези статии. Спомням си едно от заглавията: „Единството на науката и художествената литература“. През онези години — академикът се усмихна, демонстрирайки добре поддържаните си зъби — бяха модерни такива теми. Материалът и сега би свършил работа при разговор за „физиците“ и „лириците“ с кибернетика Поретаев. Колко отдавна беше всичко това — въздъхна ученият.

— Не — отвърна журналистът. — Не съм онзи Голубев. Знам за кого говорите. Онзи Голубев умря през тридесет и осма година.

И Голубев не отмести поглед от бързите черни очи на академика.

Ученият издаде някакъв неясен звук, който трябваше да означава съчувствие, разбиране, съжаление.

Голубев пишеше без почивка. Не можа веднага да разбере френската пословица за виното. Знаеше езика и го беше забравил, беше го забравил отдавна и сега непознатите думи лазеха по уморения му, изсушен мозък. Неразбираемата фраза лъкатушеше бавно, сякаш на четири крака, по тъмните извивки на мозъка, спираше, събираше сили и се довличаше до някое осветено кътче, и Голубев с болка и страх разбра значението й на руски. Важен бе не смисълът, а това, че я беше разбрал — тя сякаш му откри, посочи му нова област от забравеното, където също трябва да се възстановява всичко, да се укрепва, да се изгражда. А вече нямаше сили — нито нравствени, нито физически, и сякаш беше много по-лесно да не си припомня нищо ново. По гърба на журналиста изби студена пот, много му се пушеше, ала лекарите му бяха забранили — на него, който беше пушил четиридесет години. Забраниха му и той заряза цигарите — изплаши се, животът му домиля. Трябваше му воля не за да остави пушенето, а за да не слуша съветите на лекарите.

На вратата се подаде глава на жена с фризьорска каска. „Домашно обслужване“ — отбеляза сякаш между другото журналистът.

— Извинете. — Академикът се измъкна иззад пианото и бързо излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Голубев поразмаха отеклата си ръка и подостри молива.

От коридора долиташе гласът на академика — енергичен, не много рязък, без да бъде прекъсван.

— Шофьорът — поясни той, появявайки се в стаята. — Никога не може да разбере в колко часа трябва да докара колата… Да продължим — рече той, докато минаваше зад пианото и се навеждаше над него, за да го чува Голубев. — Вторият раздел е за успехите на теорията на информацията, електрониката и математическата логика — с една дума, на всичко онова, което е прието да се нарича кибернетика.

Изпитателният поглед на черните очи срещна очите на Голубев, но журналистът беше невъзмутим. Академикът бодро продължи:

— В тази модерна наука отначало малко бяхме поизостанали от Запада, но бързо наваксахме и сега сме начело. Смятаме да открием катедри по математическа логика и по теория на игрите.

— Теория на игрите ли?

— Именно, наричат я още теория на Монте Карло — бавно каза академикът. — Движим се в крак с времето. Впрочем вие…

— Журналистите никога не са успявали да бъдат в крак с времето — рече Голубев. — За разлика от учените…

Голубев придърпа пепелника с форма на главата на Мефистофел.

— Много ми допадна — рече той.

— Какво говорите — каза академикът. — Случайна придобивка. Та аз не съм колекционер, „аматьор“, както казват французите, просто глината отморява очите.

— Разбира се, разбира се, прекрасно занимание — Голубев искаше да каже увлечение, но го достраша да не би от началното „у“ да му изскочи изкуствената челюст, която му бяха поставили съвсем наскоро. Протезата не понасяше звука „у“. — Е, благодаря ви — рече Голубев, като се изправяше и подреждаше листата. — Желая ви всичко най-хубаво. Ще ви изпратим коректурите.

— Ако има нещо — академикът се смръщи, — нека в редакцията прибавят каквото трябва. Аз съм човек