Железнодорожная — Чорное

изпи ги — и хвърли от себе си нещо излишно. „Ако го е хвърлила — помислих си аз, — ако след това излишно хвърли и долните дрехи — ще се разтресе земята и камъните ще проплачат.“

А тя ми каза: „Е, какво ще речеш, Веничка, хубави ли са ми ……?“ А аз, смазан от желанието, очаквах греха и дишах тежко. Казах й: „Точно трийсет години живея на този свят… но никога досега не съм виждал на някого толкова добре да са му …!“

Ами сега? Деликатно-нежен ли да бъда? Или пленително-груб? Дявол знае, аз никога не съм наясно в кой миг как да постъпвам с пияна жена… Дотогава — да ви кажа ли? — дотогава зле ги познавах, и пияните, и трезвите. Мисълта ми се устремяваше след тях, но щом се устремеше — сърцето ми спираше в уплаха. Помисли — имах, но нямах намерения. А когато се появяваха намеренията — помислите изчезваха и макар че сърцето ми се устремяваше подир тях, в уплаха се спираше мисълта ми.

Бях противоречив. От една страна, харесваше ми, че те имат талия, а ние нямаме никаква талия, това будеше в мен — как да го нарека? „Нега“ ли, а? Ами да, това будеше в мен нега. Но, от друга страна, нали те са заклали Марат с джобно ножче, а Марат е бил Неподкупен, и не е било редно да го колят? Самият този факт вече убиваше всякаква нега. От една страна, на мен като на Карл Маркс ми допадаше тяхната слабост, тоест, да речем, налага им се да пикаят клекнали, това ми допадаше, това ме изпълваше с — как да го нарека? с нега ли? — Ами да, с нега ме изпълваше. Но, от друга страна, нали те са гърмели и… с барабанлия?! Това пак убиваше негата: клякай, като ти се кляка, ама защо трябва да гърмиш и… с барабанлия? И би било смешно след всичко това да си говорим за нега. Но аз се отвлякох.

И тъй, какъв да бъда сега? Страховит или пленителен?

Тя, тя направи вместо мен моя избор, като се просна по гръб и ме помилва по бузата с кълката си. Това звучеше и като окуражаване, и игра, и като лека плесница. И като въздушна целувка — и нещо такова се долавяше. И после — тая мътна, тая мастийска белота на зениците повече от бълнуване и седмо небе! И като небе и земя — коремът й. Щом го зърнах, насмалко не се разридах от вдъхновение, пара се вдигна от мен. И всичко се обърка: и розите, и лилиите, и обграденият от ситни къдрици — целият — влажен и потрепващ вход на Рая, и лудостта, и рижавите мигли! О, безсрамни зъркели! О, блуднице с очи като облаци! О, сладък пъп!

Всичко се обърка, само за да започне, за да се повтаря отново и отново всеки петък и да не излиза от сърцето и главата ми. И знам: днес ще е същото, същото опиянение и същото душевадство…

Вие ще ми кажсте: ама какво, Веничка, да не мислиш, че ти си й едничкият такъв душевадец?

Не е моя работа! А още по-малко — ваша! Нищо че не ми е вярна. Старостта и верността оставят по муцуната бръчки, а аз не искам, например, по муцуната й да има бръчки. Нищо че не ми е вярна, не е съвсем „нищо“, разбира се, но все пак нищо. За сметка на това тя цялата е изтъкана от нега и аромати. Тя не става за стискане, нито за бой, нея трябва да я вдишва човек. Веднъж се опитах да преброя всичките й съкровени извивки и не можах да ги преброя — стигнах до двайсет н седем и толкова се ошашавих от възбуда, че изпих една зубровка и зарязах броенето, преди да съм го довършил.

Но най-красиви са й ръцете от рамото до лакътя, разбира се. Особено когато ги размърдва и се смее възторжено, и казва: „Ех, Ерофеев, к… мръсен!“ О, дяволица! Такава като нея можеш ли да не я вдишваш?

Случваше се, разбира се, случваше се и тя да стане отровна, но всичко това са глупости, всичко това е за самоотбрана и за не знам си какви други женски нужди — аз тия работи слабо ги загрявам. Във всеки случай, когато я опознах както трябва, разбрах, че това, което съм вземал за отрова, е малини със сметана. Един от петъците, например, когато бях се размекнал от зубровката, й казах:

— Слушай, хайде до края иа живота си да сме все заедно! Ще те закарам в Любня, ще те облека в пурпур и пресукан визон, аз ще изкарвам допълнително от касичките на телефонните автоматти, а ти ще обоняваш нещо — лилии, да речем. Тръгваме ли?

А тя мълком насочи към мен кукиш. В изнемога го поднесох към ноздрите си, въздъхнах и се разплаках:

— Но защо?… Защо?…

Тя ми показа втория кукиш. И него поднесох, зажумях и пак се разплаках:

— Но защо? Заклинам те — отговори ми: защо???

Тогава именно и тя се разрида и увисна на врата ми:

— Луд човек! Много добре знаеш защо! Знаеш защо, пияницо!

И след това кажи-речи всеки петък се повтаряше едно и също: и тия сълзи, и тия кукиши. Но днес нещо ще се реши, защото днешният петък е тринайсетият поред. И аз все повече се приближавам до Петушки. Света Богородице!…