— Страх ни е, че ти пак…
— Че пак ще почна да псувам ли? О, не, не, аз просто не знаех, че постоянно сте с мен, иначе и преди това нямаше да… С всяка изминала минута аз съм все по-щастлив и ако сега пропсувам, моите ругатни ще ви прозвучат някак щастливо, като стихотворения от немски поети: „Вървете под дъгата!“ или „Ще ви дам аз на вас едни бисери!“, но нищо повече… Колко сте ми глупавички!
— Не, не сме глупавички, просто ни е страх, че пак няма да стигнеш…
— Докъде няма да стигна?!… До тях, до Петушки ли няма да стигна? До нея ли няма да стигна? До моята разблудна царкиня с очи като облаци ли?… Колко сте ми смешни…
— Не, не сме смешни, страх ни е, че до н е г о няма да стигнеш и той ще остане без лешници…
— Стига бе! Докато съм жив… Недейте така! Миналия петък — вярно, миналия петък тя не ме пусна да ида при него… Бях се скапал, ангели, миналия петък, зазяпах се в белия й корем, кръгъл като небето и земята… Но днес — ще стигна, освен ако не пукна, убит от съдбата… По-точно казано — не, днес няма да стигна, днес ще бъда у нея, до заранта ще паса между лилиите, ама утре…
— Горкото момче… — въздъхнаха ангелите.
— „Горкото момче“ ли? Защо да е „горкото“? А я ми кажете, ангели, ще бъдете ли с мен чак до Петушки? А? Няма ли да отлетите?
— О не, чак до Петушки не можем… Ще отлетим, щом ти се усмихнеш… Днес още нито веднъж не си се усмихнал. Щом се усмихнеш за първи път — ще отлетим… И вече ще сме спокойни за теб…
— И там, на перона, ще ме посрещнете, нали?
— Да, там ще те посрещнем…
Прелестни същества са тия ангели! Само че откъде-накъде „горкото момче“? Хич не е горко. Младенец, който знае буквата „ю“ като петте си пръста, младенец, който обича своя баща като самия себе си, — нима се нуждае от жалост?
Е, вярно, беше се поразболял по-миналия петък и всички там бяха се разтревожили заради него… Но нали веднага започна да оздравява — щом ме видя!… Да, да… Боже милостиви, направи така, че нищо да не му се е случило и никога нищо да не му се случва!…
Направи така, Господи, че той, дори ако падне от стълбището или от някое дърво, да не си счупи, нито крак, нито ръка. Ако види нож или бръснач, нека не си играе с тях, намери му други играчки. Господи. Ако майка му започне да пали пещта — той много обича да гледа как майка му пали пещта, дръпни го настрана, ако можеш. Призлява ми, като си помисля, че той ще се опари… А дори и ако се разболее, — нека щом ме зърне, веднага да почне да оздравява…
Да, да, когато предния път пристигнах, ми казаха: той спи. Казаха ми: болен е и лежи с температура. Аз пиех лимонена водка до креватчето му и ме оставиха насаме с него. Той наистина имаше температура и дори трапчинката на бузата му пареше, и ми се стори странно, че дори ей такова нищожество може да вдигне температура…
Изпих три водни чаши лимонена водка, преди той да се събуди и да погледне мен и четвъртата чаша в ръката ми… Аз дълго си приказвах с него и му рекох:
— Знаеш ли какво, момче? Недей умира… Помисли си (нали вече рисуваш буквите, значи, можеш да мислиш): много глупаво е да умреш, когато знаеш само буквата „ю“ и нищо друго не знаеш. … Поне разбираш ли, че това е глупаво?
—
Ама как го каза! И всичко, което ми казват те — вечно живущите ангели и вечно умирающите деца, — всичко това е толкова важно, че аз изписвам думите им с шпациран курсив, а всичко, което казваме ние, — със ситни буквички, защото то е повече или по-малко дивотия.
— Ти ще се оправиш, момчето ми, и пак ще танцуваш под звуците на моята „прасешка фарандела“ — помниш ли я? Когато беше на две годинки, ти я танцуваше. Музиката от баща ти и текстът също от него. „Едни такива мили дяволченца смешни ме щипят и ме драскат по коремчето…“ А ти, подпрял едната си ръка на хълбока и размахвайки с другата носна кърпичка, подскачаше като малък глупак… „От февруари хленчех и се гърчех, а в края на август хвърлих топа а-аз…“ Ти обичаш ли татко си, момче?
—
— Затуй недей умира… Когато не умреш и оздравееш, пак ще ми изтанцуваш нещо… Само че не, фаранделата няма да я танцуваме. Там има едни думи, които не са много уместни. „А в края на август хвърлих топа аз…“ Не върви. Много по-подходяща е друга: „Раз-два-бързо-се-обувай-как-не-те-е-срам-да- спиш?“ Имам особени причини да обичам тази гнусотия…
Доизпих си четвъртата чаша и се изпритесних:
— Когато теб те няма, момчето ми, аз съм съвсем самотен… Разбираш ли?… Ходил ли си в гората това лято, а? Сигурно си спомняш какви са боровете там?… И аз съм като бор… Един такъв дълъг-дълъг и самотен-самотен-самотен, и аз съм същият… Той е като мен — гледа само към небето, а какво има под краката му — не вижда и не ще да види… Той е такъв зелен и вечно ще е зелен, докато рухне. И аз — докато не рухна, вечно ще съм зелен…
—
— Да вземем, например, глухарчето. То все се клатушка и се проскубва от вятъра, и е тъжно да го гледа човек… Вземи мен: нима аз не се проскубвам? Нима не ти е противно да гледаш как аз по цели дни се проскубвам ли, проскубвам?…
—
Та и аз сега: сещам се за неговото
Кучино — Железнодорожная
Но по-напред все пак за нея. Отначало за нея! Да я видя на перона, с плитката от дупето до тила, и от вълнение да се изчервя и да пламна, и да се напия до просване и да паса, да паса между лилиите точно толкова, колкото трябва, за да изнемощея до смърт!
Донеси ми гривни, огърлици,
свила, кадифе, елмази, бисер,
искам да се облека като кралица,
днеска моят крал от път се връща.
Това момиче изобщо не е момиче! Тази чародейка не е момиче, а балада ла бемол мажор! Тази жена, тази рижава курветина не е жена, а вдъхновение. Ще ме попитате: откъде я изнамери, Веничка, и откъде се е взела тя, тая рижава кучка? И може ли в Петушки да има нещо свястно?
— Може! — ви казвам аз и го казвам толкова гръмогласно, че се раздрусват и Москва, и Петушки. — В Москва — не, в Москва не може да има, а в Петушки — може! Какво от туй, че е „кучка“? Ама каква хармонична кучка! А ако ви е интересно къде и как съм я изнамерил, ако ви е интересно — слушайте, безсрамници, всичко ще ви разкажа.
В Петушки, както вече ви рекох, жасминът не прецъфтява и птичата песен не млъква. Та и него ден, точно преди дванайсет седмици, имаше птички, имаше и жасмин. А освен това имаше рожден ден не помня вече кой. И освен това имаше сума пиене — я десет, я дванайсет, я направо двайсет и пет бутилки. И имаше всичко, което може да му се доще на човек, който е изпил толкова много концентрат: тоест абсолютно всичко, от наливна бира до бутилкова. А още, ще попитате вие, а още какво имаше?
— Имаше още двама авери и имаше три мацки със събрани очи, коя от коя по-пияни, и гуляй, и бъркотия. Друго комай нямаше.
И аз разреждах и пиех, разреждах руска водка и жигульовска бира и гледах тия „тричките“ и прозирах нещо в тях. Какво именно прозирах в тях, не мога да кажа, а поради тая причина разреждах и пиех, и колкото повече прозирах в тях това „нещо“, толкова по-често разреждах и пиех, и това ми помагаше да прозирам още по-остро.
Само че ответно прозрение усетих само в една от тях, само в една! О, рижави мигли, по-дълги от космите по вашите глави! О, невинни зъркели! О, тази белота, преминаваща в белезникавост! О,
