само че никъде недей ходи, стой си вкъщи…“
Как си мислите? Ще изпия сто и петдесет грама и ще ме свърти вкъщи? Ха-ха. От тоя ден насам пиех по хиляда и петстотин грама, за да си стоя вкъщи, и все пак не устисках. Защото на шестия ден дотам се наквасих, че изчезна границата между разсъдъка и сърцето и двамата в един глас взеха да ми повтарят: „Заминавай, заминавай за Петушки! В Петушки е твоето спасение и радостта ти, заминавай!“
Петушки е мястото, където птичките не млъкват ни деня, ни нощя, където ни зиме, ни лете не престава да цъфти жасминът. Първородният грях — може пък и да е бил сторен — там никого не тормози. Там дори на ония, които седмици наред пият като смокове, погледът им е бездънен и ясен…
Там всеки петък, точно в единайсет, на перона на гарата ме посреща това момиче с бели, та чак безцветни очи, тая най-любима измежду всички пачаври, тая дяволица с албиноска коса. А днес е петък и след по-малко от два часа ще стане точно единайсет и ще зърна нея, ще зърна гаровия перон и тоя безцветен поглед, в който няма капчица срам. Елате с мен — о, да знаете какво ще видите!…
А и какво ли съм изоставил там, откъдето тръгнах? Чифт дрипави партенки и работни гащи, едни плоски клещи и една пила, аванса и допълнителните разходи — това съм изоставил! А какво ме чака? На перона в Петушки? На перона ме чакат спуснати рижави мигли, полюшване на форми и плитка от тила до дупето. А след перона — зверобой и портвайн, блаженства и гърчове, възторзи и тръпки. Света Богородице, колко път има още до Петушки!
А по-нататък, отвъд Петушки, където се сливат небето и земята и вълчица вие на звездите, — там там има нещо съвсем друго, но същото: там в една окадена и въшлива къщурка неизвестен на албиноската, разцъфтява моят младенец, най-заобленият и най-кроткият от всички младенци. Той знае буквата „ю“ и срещу това очаква от мен лешници. Кой от вас на три годинки е знаел буквата „ю“? Никой, вие и сега не я знаете както трябва. А той я знае и срещу това не очаква никаква друга награда, освен чаша лешници.
— Помолете се за мен, ангели. Нека бъде светъл пътят ми, нека не се препъна в камък, нека видя града, за който съм се затъжил от толкова време. А сега — нека ми бъде простено — сега постойте тук да вардите куфарчето ми, ще мръдна за десет минути. Трябва да си пийна кубанска, за да не угася порива.
И ето че пак станах, прекосих половината вагон и стигнах до площадката.
И пиех вече не както пиех край Карачарово, не, сега пиех без повдигане и без сандвич, направо от шишето, навирил глава като пианист, и със съзнание за величието на онова, което тепърва започва, на което му предстои да стане.
Николское — Салтиковская
— Зле ще ти се отразят тия тринайсет глътки, — помислих си аз, докато правех тринайсетата глътка.
Нали си знаеш, че втората поред сутрешна доза. ако се пие направо от шишето, омрачава душата, нищо че макар и за малко, само до третата доза, изпита от чаша, но все пак я омрачава. На теб ли да ти го обяснявам?!
Нищо. Нека бъде светъл твоят утрешен ден. Нека твоето утре бъде още по-светло. Но защо се смущават ангелите, щом им заприказваш за радостите на перона в Петушки и след туй?
Какво си мислят те? Че там никой няма да ме посрещне ли? Или че влакът ще дерайлира? Или в Купавна ще ме свалят контрольорите? Или че някъде към сто и петия километър ще задрямам от пиенето и, сънен, ще ме удушат като момченце? Или ще ме заколят като момиченце? Защо ангелите се смущават и мълчат? Моето утре е светло. Да. Нашето утре е по-светло от нашето вчера и нашето днес. Но кой може да гарантира, че нашият другиден няма да е по-мрачен от нашия онзи ден?
— Точно така! Много добре го каза, Веничка. За нашето утре и така нататък. Много хубаво и смислено го каза, рядко говориш толкова хубаво и смислено.
И изобщо нямаш кой знае колко мозък в главата. На теб това ти е много добре известно. Бъди благодарен, Веничка, че поне душата ти побира повече от ума ти. Пък и за какво ти е ум, когато имаш съвест, а освен туй и вкус. Съвест и вкус — това е вече толкова много, че мозъкът става направо излишен.
А кога за пръв път си забелязал, Веничка, че си глупак?
— Ще ви кажа. Когато чух едновременно два полярни упрека наведнъж: че съм бил хем скучен, хем лекомислен. Защото ако е умен и скучен, човек никога не ще слезе до нивото на лекомислието. А ако е лекомислен и умен — не ще си позволи да бъде скучен. А аз, загубенякът, някак си съм можал да ги съчетая.
И да ви кажа ли защо? Защото съм душевно болен, но си трая. Защото откак се помня, само това върша — демонстрирам душевно здраве, всеки миг, и изразходвам за това всичките си (всичките без остатък) и умствени, и физически, и каквито щете сили. Затуй съм скучен. Всичко, за което говорите вие, всичко, което всекидневно ви занимава, на мен ми изглежда безкрайно далечно. Да. А мен кое ме занимава — за това никога и на никого няма да кажа нито дума. Може би от страх да не ме вземат за смахнат, може по някоя друга причина, но все пак — нито дума.
Спомням си, още много отдавна, когато в мое присъствие започваха да си говорят или да се препират за някаква глупост, аз казвах: „Ей, как ви се говори за такава глупост?!“ А на мен ми се чудеха и ми казваха: „Откъде-накъде ще е глупост? И това ако е глупост, тогаз кое не е глупост?“ А аз казвах: „О, не знам, не знам! Но има.“
Не твърдя, че сега истината вече ми е известна или че съм съвсем близо до нея. В никой случай. Но вече съм се доближил до нея на разстоянието, което е най-удобно за разглеждането й.
И аз гледам, и виждам, и затова съм скръбен. И не вярвам някой от вас да е мъкнал в себе си тая горчива попара; от какво е тази попара, трудно мога да ви кажа, а и все едно няма да ме разберете, но най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“. Нека ги наречем така. Та най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“, а освен туй немотата. И всеки ден още от заранта „моето прекрасно сърце“ смърди на тази попара и се къпе в нея до вечерта. При други, знам го, при други това се случва, ако някой внезапно умре, ако най-необходимото същество на света внезапно вземе, че умре. Но при мен то е вечно. Поне това разберете!
Как да не съм скучен и как да не пия кубанска?! Заслужил съм това право. По-добре от вас знам, че „мировата скръб“ не е фикция, пусната в обръщение от старите литератори, защото аз самият я нося в себе си и знам какво представлява тя, и не искам да го крия. Човек трябва да свикне смело, право в очите на другите, да говори за ценните си качества. Кой друг, ако не самите ние, знае колко сме симпатични?
Например: виждали ли сте „Безутешна мъка“ на Крамской? Има си хас да не сте я виждали. Та ако на нея, на тази вцепенена княгиня или болярка, някоя котка й събори в тоя миг на пода нещо такова — е, филджан от севърски порцелан или, да речем, й накъса на парченца някой невероятно скъп пеньоар, — какво ще направи тя? Би ли седнала да се вайка и да пляска с ръце? Никога не би седнала, защото всичко това за нея е дреболия, защото за ден ли, за три ли, но сега тя е „над всякакви пеньоари, и всякакви порцелани“!
И какво излиза? Скучна ли е тази княгиня? Тя е невъзможно скучна и има си хас да не е скучна! Лекомислена ли е тя? Крайно лекомислена!
И аз съм същият. Сега разбрахте ли защо съм по-тъжен от всички пропаднали пияници? Защо съм по- несериозен от всички идиоти, но и по-мрачен от най-големия мизерник? Защо съм и глупак, и демон, и дърдорко едновременно?
Баш ми е драго, че всичко разбрахте. Да пием за разбирателството — сега всичкия тоя остатък от кубанската незабавно ще го изпием направо от шишето.
Вижте как се прави това!…
Салтиковская — Кучино
Остатъкът от кубанската още напираше нагоре съвсем близо до гърлото ми и затуй когато ми казаха от небесата:
— Защо доизпи всичко, Веня? Това е твърде много…
Аз от задух едвам можах да им отговоря:
— По цялата земя… по цялата земя, от Москва, та чак до Петушки — не съществува нищо такова, което за мен да е твърде много… И защо се плашите за мен, небесни ангели?…
