А после (чуйте), а после, когато бяха научили от какво е умрял Пушкин, им дадох да прочетат „Славеевата градина“, поема от Александър Блок. Там в центъра на поемата, ако, разбира се, оставим настрана всички тия благоуханни рамене и неозарени мъгли, и розови кули с димни премени, там в центъра на поемата стои лиричен герой, уволнен от работа заради пиянство и неявяване на работа. Аз им казах: „Много навременна книга — им рекох, — ще ви бъде от полза, ако я прочетете.“ И какво стана? Прочетоха я. Но най-неочаквано тя им се отрази по невероятен начин: във всички магазини отведнъж изчезна всичката „Свежест“. Не знам защо, но сантасето бе забравено, вермутът бе забравен, международната аерогара Шереметиево бе забравена — и възтържествува „Свежест“, всички пиеха само свежест.
О, безгрижност! О, птички небесни, които не трупате в житници! О, облечени по-гиздаво от Соломон полски лилии! Те изпиха всичката „Свежест“ от спирка Долгопрудная до международната аерогара Шереметиево!
И чак тогава нещо ме озари: ама ти си направо диване, Веничка, ти си пълен глупак; спомни си, беше чел у не знам си кой мъдрец, че Господ Бог се грижи само за съдбата на принцовете, а грижата за съдбата на народите предоставя на същите тия принцове. А ти си бригадир и, следователно, „малък принц“. Къде е загрижеността ти за съдбата на твоите народи? Надниквал ли си в душите на тия нехранимайковци, в неразгадаемите души на тия нехранимайковци? Известна ли ти е диалектиката на сърцата на тия четирима п…вци? Ако ти беше известна, по-лесно щеше да проумееш какво общо има между „Славеевата градина“ и „Свежест“ и защо „Славеевата градина“ не се напасна нито със сантасето, нито с вермута докато с тях прекрасно се напасваха и Моше Даян и Аба Ебан!…
И тогава именно въведох прословутите си „индивидуални графици“, заради които най-накрая ме изритаха…
Новогиреево — Реутово
Да ви кажа ли какви бяха тия графици? Съвсем проста работа: на паус се изчертават с туш две оси — едната ос хоризонтална, другата вертикална. На хоризонталната се нанасят последователно всички работни дни от изминалия месец, а на вертикалната — количеството изпити грамове, преизчислени в чист алкохол. Вземаше се под внимание, разбира се, само изпитото през работно време и преди него, тъй като изпитото вечерта е величина за всички горе-долу константна и не може да представлява интерес за сериозния изследовател.
И тъй, след изтичането на месеца работникът идва при мен с отчет: еди-кой си ден са изпити еди-какво си и еди-колко си, на другия ден — еди-колко си и еди-какво си. А аз с черен туш и на пауса изобразявам всичко това във вид на красива диаграма. Ето, полюбувайте се, да речем, това е линията на комсомолеца Виктор Тотошкин:
А тога е Алексей Блиндяев, член на КПСС от 1936 г., изкукуригал х… сплескан:
А това вече е вашият покорен слуга, ексбригадирът на монтажниците от Междинни ретранслаторни станции, авторът на поемата „Москва — Петушки“:
Интересни линии, нали? Интересни дори и за най-повърхностния поглед. При един се получават Хималаи, Тирол, бакинският нефтодобивен район или дори горният край на Кремълската стена, която, впрочем, не съм виждал.
При друг — предутринен бриз по река Кама, тихо плискане на вълнички и отблясъци от светлината на фенерите. При трети — туптеж на гордо сърце, песен на буревестника и девета вълна. И всичко това — ако се заглеждаме само във външната форма на линиите.
А на онзи, който е любознателен (на мен, да речем), тези линии изплямпват всичко, което може да се изплямпа за човека и неговото сърце: всички негови качества, от сексуалните до деловите, всичките му кусури, делови и сексуални. И степента на неговата уравновесеност, и способността му да предателствува, и всички тайни на подсъзнателното, стига да има такива тайни. I
Сега аз разглеждах душата на всеки п… с голямо внимание, втренчено и от упор. Но не ги разглеждах кой знае колко дълго: един злочест ден от моето бюро изчезнаха всичките ми диаграми. Излезе, че тоя стар дръвник Алексей Блиндяев него ден изпращал в управлението нашето ново соцобещание, в което всички се кълняхме по случай предстоящата стогодишина да станем в личния си живот такива, каквито сме в производството, и, не знам дали от глупост, дали на пияна глава, сложил в същия плик и моите индивидуални графици.
Щом забелязах, че ги няма, обърнах една чаша и се хванах за главата. А там, в управлението, също — получили плика, хванали се за главите, обърнали по една чаша и още същия ден поели с „Москвич“ за разположението на нашия участък. Какво открили те, когато нахълтали в нашата канцелария? Нищо не открили, освен Льоха и Стасик. Льоха дремел на пода, свит на кълбо, а Стасик драйфал. Само за четвърт час всичко било решено: моята звезда, изгряла за четири седмици, залезе. Бях разпнат — точно трийсет дена след възнасянето ми. Само един месец между моя Тулон и моята Елена. Накъсо казано, разжалвали ме, а на моето място назначили Алексей Блиндяев, тоя вехт загубеняк. А той веднага след назначаването си се събудил и както лежал на пода, им поискал една рубла, те не му дали. Стасик престанал да драйфа и също им поискал една рубла — и на него не му дали. Пийнали си червено винце, качили се на своя „Москвич“ и си заминали.
И ето — тържествено обявявам: до края на живота си няма да предприема нищо, за да повторя моя печален опит в издигането. Оставам си долу и отдолу плюя на цялата ви обществена стълба. Да. На всяко стъпало от стълбата — по една храчка. За да се катери по нея, човек трябва да е първокласна чифутска мутра, педерюга, изкован от чиста стомана от главата до петите. А аз не съм от тях.
Както и да е — изритаха ме. Мен, склонния към размисли принц-аналитика, който с любов разгръщаше душите на своите хора, мен отдолу ме сметнаха за стачкоизменник и колаборационист, а отгоре — за диване с неуравновесена психика. Долните слоеве не искаха да ме гледат, а горните не можеха да споменат името ми, без да се разсмеят. „Властниците не можеха, а масите не искаха.“ Какво предвещава това, познавачи на същинската философия на историята? Точно така: още на първия аванс мен ще ме пре… по законите на доброто и красотата, а него ще ни го дават вдругиден, значи, вдругиден ще ме…
— Пппу…
— Кой каза „Пппу“? Ангели, вие ли казахте „Пппу“?
— Да, ние казахме. Пппу, Веня, срамота е да псуваш така!!
— Ама как да не псувам, кажете ми как! Цялата тази житейска дивотия така ме сломи, че от тоя ден насам не съм спрял да пия. Аз и преди туй кой знае колко често не си давах почивки, но във всеки случай поне запомнях какво пия и в каква последователност, а сега и туй не мога да си спомня… Всичко ми е на фази, всичко в моя живот върви някак на фази: ту не пия цяла седмица подред, ту после пия четирийсет дена, после пак четири дена не пия, а после пак шест месеца пия нон стоп… Та и сега…
— Разбираме, всичко разбираме. Обидили са те и твоето прекрасно сърце…
Да, да, него ден моето сърце цял половин час се бори с разсъдъка. Като в трагедиите на Пиер Корней, поета-лауреат: дългът се бори със сърдечното влечение. Само че при мен наопаки: сърдечното влечение се бореше с разсъдъка и дълга. Сърцето ми казваше: „Обидиха те, направиха те на л… Иди, Веничка, и се напий. Стани и иди да се напиеш като к…“ Така ми казваше моето прекрасно сърце. А разсъдъкът ми? Той мърмореше и упорствуваше: „Ти няма да станеш, Ерофеев, никъде няма да идеш и нито капка няма да изпиеш.“ А сърцето му отвръща: „Няма страшно, Веничка, няма страшно. Много не си струва да пиеш, няма смисъл да се напиваш като свиня: а изпий четиристотин грама, и толкоз.“ „Никакви грамове! — отсичаше разумът. — Ако чак толкоз ти се налага, иди и изпий три халби бира, а за грамове, Ерофеев, и през ум да не ти минава.“ А сърцето ми заскимтя: „Е, барем двеста грама. Е…
Реутово — Николское
е, барем сто и петдесет…“ И тогава разсъдъкът: „Е, добре, Веня — рече, — добре, изпий сто и петдесет,
