Карачарово — Чухлинка

А след като я обърнах — виждате колко дълго правих гримаси и сдържах гаденето, как кълнях и псувах. Пет ли, седем ли минути, или цяла вечност се мятах между четирите стени, вкопчил пръсти в гърлото си и умолявайки моя Бог да не ме мъчи.

И чак до Карачарово, от Серп и Молот до Карачарово моят Бог не можа да чуе молбата ми: изпитата чаша ту се местеше на кълба някъде между търбуха и хранопровода ми, ту се стрелваше нагоре, ту пак се смъкваше надолу. Това беше като Везувий, Херкулан и Помпей, като първомайски салют в столицата на моята страна. И аз страдах и се молех.

И едва когато наближихме Карачарово, моят Бог ме чу и се вслуша в молитвата ми. Всичко се намести и притихна. А при мен притихне ли и намести ли се нещо, връщане няма. Мога да ви уверя. Аз уважавам природата, би било невъзпитано да връщам на природата нейните дарове… Да.

Криво-ляво си позагладпх косата и се прибрах във вагона. Моите спътници ме погледнаха почти безучастно, с кръгли и сякаш с нищо незаети очи…

Това ми харесва. Харесва ми, че народът на моята страна има такива празни и опулени очи. Това ми вдъхва чувство на законна гордост. Мога да си представя какви са очите оттатък. Където всичко се продава и всичко се купува… Дълбоко скрити, спотаени, хищни и наплашени очи… Девалвация, корупция, безработица, пауперизъм… Гледат изпод вежди, с неугасваща угриженост и мъка — ето какви са очите в света на Капитала.

За сметка на това какви очи има моят народ! Те са постоянго опулени, но в тях няма никакво напрежение. Пълна липса на всякакъв смисъл, но затова пък каква мощ! (Каква духовна мощ!) Тези очи няма да те продадат. Нищо няма да продадат и нищо няма да купят. Каквото и да стане със страната ми. В дни на съмнения, в дни на тягостни размисли, в усилните времена на всякакви изпитания и бедствия — тези очи няма да премигнат. Все им е едно.

Харесва ми моят народ. Щастлив съм, че се родих и възмъжах под погледите на тези очи. Само едно е лошото: дали те случайно не са забелязали какви номера правех преди малко на площадката?… Премятах се от единия ъгъл до другия като великия трагик Фьодор Шаляпин, с ръка на гърлото, сякаш нещо ме душеше.

Впрочем, какво пък толкоз. И да ме е видял някой — чудо голямо. Може да съм репетирал нещо? Да… Наистина. Може да съм си играл на безсмъртната драма „Отело, венецианският мавър“? Играл съм си сам и във всичките роли наведнъж? Аз например съм изневерил на себе си, на убежденията си: по-точно казано, започнал съм да се подозирам в изневяра спрямо себе си и убежденията си: сам съм си прошепнал по свой адрес — о, такива неща съм си прошепнал! — и ето че аз, обикналият се заради моите мъки като самия себе си, съм започнал да се душа. Хващам се за гърлото и се душа. А бе тяхна работа ли е какво съм правил?

Ей там — отдясно, до прозореца — седят двама. Единият тъп като галош и с ватенка. А другият умен колкото си иска и с палто от флаконе. И, моля ви се — от никого не се срамуват, наливат си и си пият. Не търчат до площадката пред клозета и не кършат ръце. Тъпият като галош обърне чашката, изпъшка и каже: „А! Добре тръгна, мамичката й!“ А умният колкото си иска обърне чашката и каже: „Транс-це-ден-тално!“ И с такъв един празничен глас. Тъпият като галош си замезва и казва: „Мезенцето ни днес е екстра! Мезенце от типа «умолявам ви»!“. А умният колкото си иска дъвче и казва: „Да-а-а… Транс-це-ден-тално!…“

Да се смаеш! Аз се качих във вагона и седя, страдам от мисълта за какъв ли са ме взели — за мавър или не мавър? Зле ли са си помислили за мен, добре ли? А тия си пият разпалено и открито, като че ли са венци на творението, пият със съзнание за собственото си превъзходство над света… „Мезенце от типа «умолявам ви»!“… Аз, когато сутрин пия, за да си разкарам махмурлука, се крия от небето и от земята, защото това е по-интимно и от най-голямата интимност!… Преди работа като пия — крия се. По време на работа като пия — крия се… А тези?! „Транс-це-ден-тално!“

Много ми пречи моята деликатност, тя ми съсипа младините. Детството и юношеството ми… По-скоро иначе: по-скоро това не е деликатност, а просто аз безгранично съм разширил сферата на интимното, колко пъти ме е погубвало това…

Сега ще ви разкажа. Спомням си, преди десетина години се преселих в Орехово-Зуево. Преди настаняването ми в моята стая вече живееха четирима души, аз им станах петият. Живеехме си като братя, без кавги. Ако на някого му се допиеше портвайн, той ставаше и казваше: „Момчета, пие ми се портвайн.“ А всички му казваха: „Добре, пий портвайн. И ние ще пием с теб портвайн.“ Ако някой зажаднееше за бира, всички също зажадняваха за бира.

Прекрасно. Но изведнъж започнах да забелязвам, че тия четиримата някак ме държат настрана от себе си, нещо си шепнат, гледайки към мен, проследяват ме, когато тръгна нанякъде. И по физиономиите им четях същата загриженост и като че ли дори страх… „Каква е работата? — терзаех се аз. — Защо става така?“

И ето че настъпи вечерта, когато разбрах каква била работата и защо става така. Спомням си, него ден изобщо не бях ставал от кревата: пийнах си бира и ме налегна тъга. Просто: лежах и тъгувах.

И гледам: ония четиримата полека-лека ме загащват — двама седнаха на столове край главата ми, а двама край краката ми. И ме гледат в очите, гледат ме с упрек, гледат ме с ожесточението на хора, които не могат да проумеят някаква скрита в мен тайна… Трябва нещо да е станало.

— Слушай — казаха те, — стига толкоз.

— Какво „стига“?… — изумих се аз и се понадигнах.

— Стига си си мислил, че стоиш по-горе от другите, че ние сме дребни риби, а ти си Каин и Манфред…

— Какво ви прихваща бе?!…

— Сега ще разбереш какво ни прихваща. Ти днес бира пи ли?