от жалост към мужика пие, та се къса! Бий, ако щеш, всички камбани, цял Лондон да гръмне — никой в Русия няма да надигне глава, всички са плувнали в повръщок, на всички им е тежко!…
И тъй — до наши дни! Чак до наши дни! Този кръг, порочният кръг на битието, ме е стиснал за гушата! И ми стига да прочета едка хубава книга — преставам да разбирам кой защо пие: долните слоеве като гледат нагоре ли, или горните, като гледат надолу. И повече не мога, захвърлям книгата. Пия един месец, пия два, а после…
— Стоп! — прекъсна го декабристът. — А не можете ли да не пиете? Да проявите воля — и да не пиете? Тайният съветник Гьоте, да речем, изобщо не пиел.
— Не пиел ли? Изобщо? — черномустакатият чак се понадигна и си сложи такето. — Тая не може да я бъде!
— Може, може. Съумял да прояви воля човекът — и нито грам не пийвал…
— Йохан фон Гьоте ли имате предвид?
— Да. Имам предвид Йохан фон Гьоте, който не пийвал нито грам.
— Странно… Ами ако Фридрих Шилер би му налял?… Чаша шампанско?…
— Все едно не би си позволил. Щял да прояви воля — и да не си позволи. Би казал: не пия нито грам.
Черномустакатият се оклюма и натъжи. Пред очите на публиката рухваше цялата му система, толкова стройна система, изтъкана от пламенни и блестящи тенденциозни преувеличения. „Помогни му, Ерофеев — прошепнах си аз, — помогни на човека. Изтърси някоя алегория или…“
— Та вие казвате, че тайният съветник Гьоте не пиел нито грам, така ли? — извърнах се аз към декабриста. — А знаете ли защо не е пиел? — Кое го е карало да не пие? Всички честни умове пиели, а той — не пиел, а? Защо? Ние сега пътуваме за Петушки и, кой знае защо, влакът спира навсякъде, само не и на Есино. Защо пък да не спре и на Есино? Да, ама не спря. Отминахме го транзит. Цялата работа е там, че на Есино няма пътници, те до един се качват или на Храпуново, или на Фрязево. Да. Вървят пеш от Есино чак до Храпуново или чак до Фрязево — и там се качват. Защото влакът все едно ще профучи край Есино, без да спре. Точно така е постъпвал и Йохан фон Гьоте, тоя стар глупак. Да не мислите, че не му се е искало да си пийне? То се знае, че му се е искало. Само че, за да не се натрясква той самият, принуждавал да пият всичките си герои. Вземете например „Фауст“: има ли там човек, който да не пие? Всички пият. Фауст пие и се подмладява, Зибел пие и налита на Фауст, на Мефистофел единствената му работа е да пие и да черпи студенцията, и да й пее „Бълхата“. Ще попитате: за какво му е било това на тайния съветник Гьоте. Веднага ще ви кажа: а защо е накарал той Вертер да си тегли куршума? Защото — има доказателства — той самият е бил на ръба на самоубийствсто, но за да се отърве от изкушението, накарал Вертер да извърши това вместо него. Разбирате ли? Той останал жив, но един вид сложил край на живота си. И бил напълно удовлетворен. Това е дори по-лошо от пряко самоубийство. В това се крие повече пъзльовщина и егоизъм, и творческа низост…
Та по същия начин и пиел, както се гърмял, вашият таен съветник. Мефистофел си пийне — а на дъртака му идва сърце на място. Фауст обърне още една чаша — а той, дъртият пергишин, започва да преплита крака. С мен на кабелната линия работеше чичо Коля — и той същият: не пие, страх го е, че само да си накваси устата, ще го хванат дивите и има да пие цяла седмица, цял месец. А нас кажи-речи насила ни караше. Налива ни, пъшка блажено от наше име, прави си кефа, гадът, кандилка се като фиркан…
Та и вашият прехвален Йохан фон Гьоте е същата стока! Шилер му налива, а той отказва — има си хас! Алкохолик е бил той, пиянде е бил вашият таен съветник, Йохан фон Гьоте! И ръцете му сигурно са треперели!…
— Браво бе-е… — възторжено ме разглеждаха и декабристът, и черномустакатият. Стройната система беше възстановена и заедно с нея се възстанови и веселбата. Декабристът — с широк жест — измъкна от балтона си от флаконе една бутилка перцовка и я сложи в краката на черномустакатия. Черномустакатият извади своята столичная. Всички потривахме ръце — в една чак странна възбуда…
На мен ми наляха най-много. На стария Митрич също му наляха. И на младия подадоха чаша — той радостно я притисна с дясното си бедро към лявата си цицка и от двете му ноздри рукнаха сълзи…
— И тъй, за здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте, нали?
Фрязево — 61-и километър
— Да. За здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте.
Щом изпих водката, усетих, че тя ме замайва свръх всякаква мярка и че всички останали — също…
— А… ще ми разрешите ли да ви задам един нищо и никакъв въпрос — каза черномустакатият през мустаците си и през сандвича в мустаците му: той пак говореше само на мен: — Ще ми разрешите ли да запитам защо в очите ви има толкова много тъга?… Може ли да тъгува човек, след като притежава такива познания?! Чак започвам да си мисля, че от заранта нищо не сте пили.
Аз дори се засегнах:
— Тоест как тъй нищо?! И нима това е тъга? Това е просто замъгленост на очите… Просто малко съм попрекалил…
— Не, не, тази замъгленост се дължи на тъга! Вие сте като Гьоте! С целия си вид опровергавате една от моите леми: когато вечерта пием, а на другата заран не пием, какви сме вечерта и какви ставаме на другата заран. Аз, да речем, ако си пийна, ставам дяволски весел, подвижен и палав, не ме свърта на едно място, да. А на другата заран? На другата заран съм не просто
И черномустакатият изобрази на една хартийка ей такава фльонга. И обясни: хоризонталната линия е линията на нормалната трезвост, всекидневната линия. Най-горната точка на кривата е моментът на заспиването, най-долната — на събуждането след препиване…
— Виждате ли? Това си е гола огледалност. Много е глупава природата, тя за нищо друго не се грижи толкова старателно, колкото за равновесието! Не знам нравствена ли е тая грижа, но тя е строго геометрична! Погледнете: тая крива ни изобразява не само жизнения тонус, не! Тя изобразява всичко. Вечерта — безстрашие, дори и ако има причина да се страхувате, безстрашие и подценяване на всички ценности. На другата заран — надценяване на всички ценности, надценяване, преминаващо в страх, абсолютно безпричинен.
Ако вечерта, когато сме били пияни, природата ни е дала нещо „в повече“, на другата заран тя ще ни отнеме точно толкова, с математическа точност. Ако сте имали вечерта стремеж към идеала — моля, с махмурлука ще го смени стремеж към антиидеала, а дори и да остане идеалът, ще предизвика антистремеж. Та това е с две думи заветната ми лема…
Тя е всеобща и приложима към всеки. А на вас — всичко не ви е като при хората, всичко ви е като при Гьоте!…
Разсмях се: „Само че защо тя все пак е лема, след като е всеобща?…“
И декабристът също се разсмя: „Щом като е всеобща, отде накъде ще е лема?…“.
— Тъкмо заради туй е лема! Защото не обхваща мадамите! Хората в чист вид обхваща, а мадамите — не ги обхваща! С появата на мадама се нарушава всякаква огледалност. Ако мадамата не беше мадама, лемата нямаше да е лема. Лемата е всеобща, докато няма мадама. Има ли мадама — и лемата вече я няма… Особено ако мадамата е кофти, а лемата — хубава…
Всички заговорихме в един глас. „Ама какво изобщо е лемата? И какво — кофти мадама?“ „Кофти мадами няма, има само калпави леми…“
— Аз, да речем — каза декабристът, — аз имам трийсет мадами, коя от коя по-свястна, нищо че съм без мустаци. А вие, нека допуснем, имате мустаци и една свястна мадама. Все пак аз смятам: за предпочитане е да имаш трийсет най-кофти мадами, отколкото една, пък била тя и най-свястна…
— Защо намесвате мустаците? Става дума за мадамите, а не за мустаците!
— И за мустаците! Ако ги нямаше мустаците — изобщо нямаше да има за какво да си говорим.
— И вие ги приказвате едни!… Все пак аз смятам, че една свястна струва повече от всичките ваши. Как гледате на това?… — черномустакатият пак беше се извърнал към мен. — От научна гледна точка как
