— На леля Клава.
Наляхме си, всеки от неговото. Дядото и внукът ми подадоха съдинки: излезе, че те отдавна са си ги приготвили, много преди да ги повикам. Дядото извади празна четвъртинка, аз веднага си я познах. А внучето — то дори измъкна едно голямо канче, измъкна го някъде между срамните си места и диафрагмата.
Налях им, колкото бях обещал, и те се ухилиха.
— На брудершафт ли, момчета?
— На брудершафт.
Всички пиехме, отметнали глави като пианисти…
„Влакът не спира на гара Есино. Слизането и качването на пътници става на всички гари освен Есино.“
Есино — Фрязево
Започна се шумолене и мляскане. Сякаш онзи пианист, който пиеше ли, пиеше, вече е изпил всичко, потънал е в косата си и е засвирил етюда на Ференц Лист „Шумоленето на гората“ до диез минор.
Пръв заговори черномустакатият с жилетката. И, не знам защо, адресираше думите си само до мен:
— Бунин пише, че рижавите хора, ако си пийнат — непременно се зачервяват.
— Е, та какво от туй?
— Тоест как „какво от туй“? А Куприн и Максим Горки — те изобщо не са изтрезнявали!…
— Прекрасно. А по-нататък?
— Тоест как „а по-нататък“? Последните, предсмъртните думи на Антон Чехов кои са били? Спомняте ли си? Той казал: „Их щербе“, тоест „аз умирам“. А после добавил: „Налейте ми шампанско“. И чак подир туй умрял.
— Тъй-тъй?…
— А Фридрих Шилер — той пък не само да умре, ами и да живее не могъл без шампанско. Знаете ли как пишел той? Натопи си краката в леген с ледена вода, налее си шампанско и пише. Докато изпие една чаша, вече е написал цяло действие от трагедия. Изпие пет чаши — вече е написана цяла трагедия в пет действия.
— Тъй-тъй-тъй… Е, и…
Той ме обсипваше с мисли както триумфатор — с жълтици, и аз едвам сколасвах да ги събирам. „Е, и…“
— Ами и Николай Гогол…
— Какво Николай Гогол?
— Той винаги, когато бил на гости у Панаеви, искал да слагат на масата пред него специална розова чаша…
— И пиел от розовата чаша, така ли?
— Да. И пиел от розовата чаша.
— А какво пиел?…
— Дявол го знае!…
Кажете ми какво може да се пие от розова чаша. Разбира се, водка…
И аз, и двамата Митрич го наблюдавахме с интерес. А той, черномустакатият, не преставаше да се смее в предвкусване на нови триумфи…
— Ами Модест бе, Мусоргски! Божичко, ами Модест Мусоргски! Знаете ли ках е писал той безсмъртната си опера „Хованщина“? Като се сетя, иде ми хем да се смея, хем да плача. Модест Мусоргски лежи в канавката пиян като талпа, а покрай него минава Римски-Корсаков, със смокинг и бамбуково бастунче. Спре се Николай Римски-Корсаков, боцне Мусоргски с бастунчето си и му вика: „Ставай! Иди се измий и сядай да дописваш божествената си опера «Хованщина»!“
И ето ги двамата седнали — Николай Римски-Корсаков седи, преметнал крак връз крак, с отложен цилиндър. А отсреща му — Модест Мусоргски, скапан, небръснат, превил се на пейката, поти се и пише ноти. Модест на пейката иска да си пийне нещо за разкарване на махмурлука: хич не му е до нотите! А Николай Римски-Корсаков с отложения цилиндър не му дава капчица…
Но щом се затвори вратата зад гърба на Римски-Корсаков — Модест зарязва безсмъртната си опера „Хованщина“ — и цоп в канавката. А после стане и пак пийне нещо, за да си разкара махмурлука, и пак — цоп!… А между другото социалдемократите…
— Начетен си, дяволе-е-е! — възторжено го прекъсна старият Митрич, а младият от прекомерно внимание настръхна и се вцепени…
— Да, да! Много обичам да чета! На света има толкова много прекрасни книги! — продължаваше човекът с жилетката. — Аз например пия един месец, пия два, а после взема, че прочета някое книжле, и толкова ми харесва това книжле, и толкова преставам да се харесвам аз самият, че съвсем ми докривява и повече не мога да чета, захвърлям книжлето и започвам да пия, пия един месец, пия два, а после…
— Чакай — този път аз го прекъснах, — чакай. Та какво искаше да кажеш за социалдемократите?
— Какви социалдемократи? Само социалдемократите ли? Всички ценни хора на Русия, всички н у ж н и й хора — всички са пиели като свине. А излишните, загубените, не, не са пиели. Евгений Онегин, когато бил на гости у Ларини, пил само сиропи и хванал стомашно разстройство. А честните съвременници на Онегин „между лафита и кликото“ (отбележете: „между лафита и кликото“!) в това време раждали „бунтовната наука“ и декабризма… А когато те най-сетне събудили Херцен…
— Друг път! Не можете го събуди вашия Херцен! — изръмжа ненадейно някой откъм дясната ми страна. Всички трепнахме и се обърнахме надясно. Ръмжеше Амурът с балтон от флаконе. — Той още в Храпуново трябваше да слезе, тоя Херцен, а се вози ли, вози, проклетникът!…
Всички, които можехме да се засмеем, се засмяхме: „Я го остави на мира, проклетнико, декабристино ш…!“ „Ушите, ушите му разтъркай!“ „Какво значение има — в Храпуново ли ще слезе, или в Петушки?! Може на човека да му се е дощяло да прескочи до Петушки, а ти го избутваш на Храпуново!“ Всички наоколо изведнъж неусетно взеха да стават разногледи, неусетно и радостно взеха да стават разногледи, неусетно и безобразно… И аз — заедно с тях…
Обърнах се към жилетката и черните мустаци:
— Добре де, да речем, събудили те Александър Херцен, но какво общо имат с това демократите и „Хованщина“, и…
— Имат, имат! Тъкмо оттам е започнало най-важното — домашната шльоковица е започнала вместо кликото! Разночинството е започнало, скандалджийството и хованщината!… Всичките тия Успенски, всичките тия Помяловски — те без водна чаша скоросмъртница ред не са можели да напишат! Чел съм, знам! Като луди са пиели! Всички честни хора на Русия! И защо са пиели? От отчаяние са пиели! Пиели са, защото били честни! Защото не били в състояние да облекчат участта на народа! Народът се задъхвал в мизерия и невежество, прочетете Дмитрий Писарев! Той пише буквално следното: „Народът не може да си позволи говеждо месо, а водката е по-евтина от говеждото месо, заради туй пие руският мужик, поради мизерията си пие! Едно книжле не може да си позволи, защото на пазара няма нито Гогол, нито Белински, а има само водка, и акцизна, и каква ли не, и наливна, и за вкъщи! Заради това именно пие той, поради невежеството си пие!“
Кажете ми как да не изпаднеш в отчаяние, как да не пишеш за мужика, как да не го спасяваш, как да не се пропиеш от мъка! Социалдемократът — пише и пие, и пие, както пише. А мужикът — не чете и пие, пие, без да чете. Тогава Успенски става — и се обесва, а Помяловски ляга под пейката в кръчмата — и пуква, а Гаршин — става — и на пияна глава се мята през парапета…
Черномустакатият вече беше скочил и беше си свалил такето, и жестикулираше като луд, — всичко изпито го възбуждаше и го блъскаше в главата, блъскаше го непрестанно… Декабристът с балтона от флаконе — и той заряза своя Херцен, премести се по към нас и вдигна молитвено към оратора мътните си сиви очи…
— Но погледнете какво се получава! Мракът на невежеството непрекъснато се сгъстява и обедняването расте
