Един дявол знае в кой жанр ще пристигна в Петушки. Още от Москва бяха се заредили все философски есета и мемоари, все стихотворения в проза като у Иван Тургенев… Сега започва криминална повест… Надникнах в куфарчето: всичко ли си е на мястото? Вътре всичко си беше на мястото. Но къде са тия сто грама? И кого да ловя?…
Погледнах надясно: там продължават да си седят ония двамата, тъпият като галош и умният колкото си иска. Тъпият с ватенката отдавна се е насвяткал и спи. А умният с балтона от флаконе седи точно срещу тъпия и го буди. И някак джелатски го буди: хваща го за копчето и го издърпва, докъдето може, сякаш опъва тетива, — а после го пуща: и тъпият като галош с ватенката литва към предишното си място, забивайки се в облегалката на седалката като тъпата стрела на Амура в сърце…
„Транс-цен-ден-тално…“ — рекох си аз. И от колко ли време го работи така?… Не, тия двамата не може да са ми откраднали водката. Единият от тях, вярно, е с ватенка, а другият не спи, — значи, и двамата по принцип може да са я откраднали. Ама нали пък единият спи, а другият е с балтон от флаконе, — значи, нито единият, нито другият не може да са я откраднали…
Погледнах назад — не, там също нямаше нищо такова, което би могло да ми подскаже някаква мисъл: двама наистина ми подсказват мисъл, само че тя не ми върши работа. Много странни хора са тия двамата: той и тя. Седят от двете страни на вагона, до срещуположни прозорци и явно не се познават. Но независимо от всичко учудващо си приличат: той е с жилетка и тя е с жилетка; той с кафяво таке и с мустаци и тя — с мустаци и кафяво таке…
Разтърках очи и още веднъж погледнах назад… Приликата е смайваща и тия двамата час по час се разглеждат взаимно с интерес и яд… Ясно е, че те не може да са я откраднали.
А напред? Погледнах напред.
А отпред същото — странни са само двама, един дядо и внучето му. Внучето е с две глави по-дълго от дядо си и слабоумно по рождение. Дядото е с две глави по-къс, но също слабоумен. Двамата ме гледат право в очите и се облизват…
„Подозрително“ — помислих си аз. Защо ли се облизват? И другите ме гледат в очите, но никой не се облизва! Много подозрително… Започнах да ги гледам също толкова вторачено, колкото те мен.
Не, внучето е пълен кретен. Чак и шията му не е като на всички хора, шията му не се слива с торса, а някак изниква от него, устремявайки се към тила заедно с ключиците. И дишането му е някак идиотско: първо издишва, а после вдишва, докато всички постъпват наопаки: първо вдишват и чак тогава издишват. И ме зяпа, зяпа ме със зейнали очи и примижала уста…
А дядото — той ме гледа още по-напрегнато, гледа като в дуло на топ. И с едни такива сини, такива набъбнали очи, че и от двете му очи като от двама удавника влагата се стича право по ботушите му. И целият той прилича на осъден на смърт и по плешивата му глава е мъртвило. И цялата му физиономия е на сипаничави дупки като разстреляна от упор. А насред разстреляната легитимация подутият му и поморавял нос виси и се клатушка като стар обесник…
„Мммммного подозрително“ — още веднъж си помислих аз. Надигнах се от седалката и ги повиках с пръст да дойдат.
И двамата незабавно скочиха и се втурнаха към мен, без да престават да се облизват. „Това също е подозрително — рекох си аз, — скочиха дори като че ли малко преди да ги повикам с пръст…“
Поканих ги да седнат срещу мен.
Двамата седнаха и се вторачиха в куфарчето ми. Внучето седна някак странно: изпъчило ляво ребро и сякаш предлагайки единия си крак на мен, а другия — на дядо си.
— Как се казваш, дядка, и закъде пътуваш?…
Храпуново — Есино
— Митрич се казвам. А това е внучето ми, то също е Митрич. Тръгнали сме за Орехово, за парка. Да се повозим на въртележката.
А внучето добави:
— И-и-и-и-и…
Необичаен беше този звук и страшно ме е яд, че не мога да го възпроизведа както трябва. То не говореше, а врякаше. И говореше не с устата си, защото устата му винаги е примижала и започва, някъде от изотзад. А говореше с лявата си ноздра и то с такова усилие, сякаш повдигаше лявата си ноздра с дясната: „И-и-и-и, колко бързо пътуваме за Петушки, за прочутите Петушки…“, „И-и-и-, колко е пиян дядо, много си ми е добричък той…“
— Тъ-ъ-ъй. Значи, казваш, на въртележката?…
— На въртележката.
— А сигурен ли си, че на въртележката?…
— На въртележката — още веднъж потвърди Митрич, все с тоя глас на осъден на смърт, и влагата от очите му течеше ли, течеше…
— А я ми кажи, Митрич, какво си правил тук, докато аз на площадката се бях потопил в моите мисли? В моите мисли за моето чувство? Към любимата ми жена? А? Кажи…
Митрич, без да се помръдне, някак целият се разтърча.
— Ази ли?… Нищо. Просто ми се дояде компот. Компот с бял хляб…
— Компот с бял хляб ли?
— Компот. С бял хляб.
— Прекрасно. Значи, тъй: аз стоя на площадката и целият съм потопен в мисли за чувството си. А вие междувременно търсите на моята седалка: дали там няма компот и бял хляб… И тъй като не сте намерили компот…
Дядото пръв не устиска и се разплака целият. А подир него и внучето: горната му устна съвсем се изгуби някъде, а долната провисна до пъпа му като коса на пианист… И двамата плачеха.
— Разбирам ви, да. Аз всичко мога да разбера, ако поискам да простя… Душата ми е като търбуха на троянския кон, сума нещо може да побере. Всичко мога да простя, ако поискам да разбера. А аз — разбирам: на вас просто ви се е дощял компот с бял хляб. Но на седалката ми не сте намерили нито едното, нито другото. И просто сте се видели принудени да изпиете барем онова, което сте намерили, вместо онова, което ви се е искало…
Смазах ги с уликите си, те затулиха лица, и двамата, и се заклатиха от разкаяние на седалката в такт с моите обвинения.
— Приличате ми на едно старче от Петушки. И то пиеше на аванта, пиеше само откраднато: задигне, да речем, от аптеката шише одеколон, затвори се в клозета на гарата и там си го изпива тихо и мирно. Наричаше това „да пиеш на брудершафт“, беше съвсем сигурно, че тъкмо това значи „да пиеш на брудершафт“, и си умря с тази своя заблуда… Та какво излиза? Значи, и вие сте решили на брудершафт?…
Те продължаваха да се клатят и да плачат, а внучето — то чак запримигва от мъка с всичките си подмишници…
— Но — стига сълзи. Аз, ако поискам да разбера, всичко ще преглътна. То моето не е глава, а публичен дом. Ако речете — мога още да ви почерпя. Вече сте изпили по петдесет грама, мога още по петдесет да ви налея…
В този миг някой се приближи изотзад и каза:
— И аз искам да си пийна с вас.
Всички го погледнахме едновременно. Беше черномустакатият с жилетката и кафявото таке.
— И-и-и-и-и — извряка младият Митрич, — какъв чичко, какъв хитър чичко…
Черномустакатият го прекъсна с поглед изпод мустак:
— Хич не съм хитър. Аз не крада като някои. Не крада от непознати хора предмети от първа необходимост. Нося си — ето…
И сложи до мен бутилка столичная.
— Нали няма да ми откажете? — попита ме той. Дръпнах се, за да му сторя място.
— Не, после може и да опитам вашата, но сега засега искам да си пия моето. „Целувката на леля Клава“.
— На леля Клава?
