насекомо? Погледни, цялата природа блаженствува в екстаз. Всяко живо същество ликува със своята избраница. Тази, тази е любовта, за която те молех да ми кажеш. Защо само на мен са ми забранени нейните радости? Защо толкова години от моята младост са били изгубени, без да знам за нейните наслади?

Мъдрият Бонабен видял, че всяко по-нататъшно криене е безсмислено, тъй като принцът се бил добрал до опасните и забранени познания. Ето защо той му разкрил предсказанията на астролозите и предпазните мерки, които били взети по време на обучението му, за да го отклонят от грозящата го опасност.

— А сега, принце — добавил той, — моят живот е в ръцете ти. Ако кралят, твоят баща, разбере, че ти си открил страстите на любовта, докато си бил под мое настойничество, ще трябва да отговарям с главата си за това!

Принцът бил разумен, както повечето младежи на неговата възраст, и лесно се вслушал в жалбите на своя учител, пък и нямал нищо против него. Освен това той искрено бил привързан към мъдрия Бонабен и тъй като все още само теоретично познавал страстите на любовта, съгласил се, че е по-добре да скъта откритието дълбоко в сърцето си, отколкото да рискува главата на философа.

Дискретността му обаче била обречена да премине през още изпитания. Няколко утрини по-късно, докато размишлявал и се разхождал по бойниците на кулата, освободеният от него гълъб долетял и безстрашно кацнал на рамото му.

Принцът го притиснал до сърцето си.

— Щастлива птичко! — казал той. — Ти, която можеш да летиш, носена върху крилата на зората, и да достигнеш и най-отдалеченото кътче на земята, къде си била, откакто се разделихме?

— В далечна страна, принце мой, откъдето ти нося вести, с които искам да ти се отблагодаря за това, че ме пусна на свобода. Сред необятните предели на моите полети, в които влизат планини и равнини, веднъж, както си кръжах във въздуха, видях под себе си прекрасна градина с всякакви цветя и плодове. Разположена е сред зелена долина от двете страни на игрив поток. В средата на градината се издига величествен дворец. Кацнах върху една от беседките да си отдъхна след изморителния полет. И на зеления бряг под мен видях принцеса в разцвета на своята младост. Беше заобиколена от група придворни, все млади девойки като нея, които я кичеха с гирлянди и венци от цветя, но нито едно градинско или полско цвете не можеше да й съперничи по красота. Цъфтеше тя, но скрито, тъй като градината беше заобиколена от високи стени, зад които не можеше да проникне нито един мъж. Още щом видях тази прекрасна девойка, така млада, невинна и непокварена от живота, помислих си: „Ето същество, нарочно създадено от аллах, за да вдъхне любов на моя принц“.

Това описание подействувало като искра на лесно възпламенимото Ахмедово сърце. Цялата му влюбчива, досега потискана натура изведнъж си намерила обект на обожание и той започнал да изпитва неизмерима страст към принцесата. Написал й писмо с най-пламенни слова, в което изливал горещата си привързаност, но и горко окайвал затворническата си орисия, поради която не можел да я намери и да се хвърли в краката й. Добавил и стихове, преливащи от най-нежно и затрогващо красноречие, защото бил поет по душа и вдъхновен от любов. Вместо адрес, върху писмото си написал: „За незнайната красавица от пленения принц Ахмед“, после го парфюмирал с мускус и розова вода и го дал на гълъба.

— Тръгвай, най-верни вестоносецо! Прелети над планини и долини, реки и равнини, не почивай върху беседки и не кацай на земята, докато не предадеш това писмо на повелителката на моето сърце.

Гълъбът се издигнал във въздуха и след като се ориентирал, полетял, без да променя посоката. Принцът го следил с поглед, докато се превърнал в едва забележима точица, която постепенно изчезнала зад планината.

Ден след ден чакал да се завърне пратеникът на неговата любов, но чакал напразно. Вече бил започнал да го обвинява в небрежност, когато една вечер, по залез слънце, вярната птица влетяла в стаята, паднала в краката му и издъхнала. Стрелата на някой нехаен ловец била пронизала гръдта й, но тя се борила до последната искрица живот, за да изпълни мисията си. Когато принцът скръбно се навел над този мъченик на верността, забелязал, че на врата му има бисерна огърлица, а на нея била закачена и скрита под крилото малка портретна миниатюра, върху която била нарисувана прекрасна принцеса’ в най-хубавата й възраст. Несъмнено това била незнайната красавица от градината, но коя и къде била тя? Как е приела писмото му и дали този портрет му е изпратен като знак, че приема и любовта му? За нещастие поради смъртта на вярната птица всичко оставало една необяснима загадка.

Принцът се взирал в портрета, докато очите му се замъглявали от сълзи. Притискал го до устните и сърцето си; с часове го съзерцавал, обзет от почти мъчителна нежност.

— Прекрасен образ! — шепнел той. — Уви! Ти си само един образ! И все пак, твоите искрящи очи ме гледат с блясъка си, твоите розови устни, като че ли ще проговорят, за да ме окуражат. Напразни надежди! Не са ли гледали така и някой по-щастлив съперник? И къде по широкия свят бих могъл да намеря оригинала? Кой знае колко планини и царства ни разделят, колко злополучни случайности могат да се намесят? Може би сега, в същия миг, около нея се тълпят поклонници, а аз стоя тук, затворен в тази кула, и си губя времето в обожание на една сянка!

И тогава принц Ахмед взел своето решение: „Ще избягам оттук, от този зловещ затвор, и ще тръгна да странствувам по света и да търся своята принцеса“. Да избяга от кулата през деня, когато всички били будни, може би щяло да бъде трудно, но през нощта дворецът бил слабо охраняван, тъй като никой не предполагал, че принцът, който винаги бил толкова бездеен в своето затворничество, ще прави подобни опити. Как обаче щял да се ориентира в тъмната нощ, след като изобщо не познавал местността? Тогава се сетил за бухала, който бил свикнал да се скита нощем и сигурно знаел всяка скрита пътечка и таен проход. Потърсил го в килията му и го разпитал, хвалейки познанията му. Бухалът се надул от самочувствие.

— Трябва да знаеш, о, принце — каза той, — че ние, бухалите, произхождаме от много голямо и древно семейство, макар и западнало, и притежаваме разрушени замъци и дворци из цяла Испания. Едва ли има твърдина из планините, или крепост в долините, или стара цитадела в градовете, където да не живее някой мой брат, чичо или братовчед. Така че, посещавайки тези мои безбройни роднини, аз съм успял да надникна във всяка ниша и ъгълче и да науча всички тайни на тази страна.

Безкрайно се зарадвал принцът, че бухалът се оказал толкова компетентен топограф, и доверително го уведомил за нежните си чувства и за бягството, което възнамерявал да извърши, след което го поканил за свой спътник и съветник.

— Да тръгна?! — извикал бухалът раздразнено. — Нима приличам на птица, която се занимава с любовни авантюри? Аз, който съм посветил цялото си време на размишления и на луната?

— Не се обиждай, о, най-сериозни бухале — отвърнал принцът, — откъсни се за известно време от размислите и луната, помогни ми да избягам и ще имаш всичко, каквото сърцето ти пожелае.

— Вече го имам. Няколко мишки са достатъчни за скромната ми трапеза, а тази дупка в стената ми стига за моите занимания. Какво повече би могъл да желае философ като мен?

— Но помисли си, о, най-мъдри сред бухалите, че докато стоиш унил в килията си и гледаш луната, всичките ти таланти са загубени за света. Един ден аз ще стана пълновластен господар и мога да те назнача на някой почтен и достоен пост.

Бухалът, макар че бил философ и се издигал над дребните човешки страсти, бил доста амбициозен, така че накрая се оставил да го склонят да избяга с принца, за да му бъде водач и съветник в странствуванията.

Влюбеният веднага изпълнява своите решения. Принцът събрал всичките си скъпоценности и ги скрил в дрехите, с които бил облечен, като средства за бъдещото си пътешествие. Още същата нощ той се спуснал с помощта на шала си от един балкон на кулата, прехвърлил се през оградите на Хенералифе и воден от бухала, още преди разсъмване достигнал планините.

Там се посъветвал с наставника си относно посоката, в която щял да се движи.

— Осмелявам се да ти препоръчам — казал бухалът — да се отправиш към Севиля. Искам да ти кажа, че преди много години бях на посещение при един мой чичо, много достоен и способен бухал, който живее в разрушеното крило на местния Алкасар1. По време на нощните ми полети над града често забелязвах светлинка в прозореца на една самотна кула. Накрая кацнах на бойниците и разбрах, че свети лампата на един арабски магьосник. Той седеше, заобиколен от магическите си книги, а на рамото му беше кацнал най-близкият му другар — един прастар гарван, дошъл с него от Египет. Аз съм познат с този гарван и му дължа голяма част от знанията си. Магьосникът вече е мъртъв, но