ги събличах, а понякога, докато се любехме, ги придърпваше и те се мачкаха и усукваха около нас. — Изгледа го по-скоро предизвикателно, отколкото смутено. Той седеше неподвижно, с най-безгрижната слушателска усмивка на лицето си, а пригладената му коса сребрееше на светлината от прозореца.

— Спомням си, че веднъж, когато бяхме заедно в града, аз го накарах да обикаля с мен по магазините, като си мислех, че ще му е приятно, но не. Продавачките не знаеха какъв ми е точно — брат ли, съпруг ли, — а той се държеше просто като мъж, нали знаете, нервничеше, беше му неловко. В известен смисъл тази реакция ми допадна, защото по времето, когато мислех за него като за своя собственост, имах опасение, че е някак женствен. Не толкова видимо, колкото дълбоко в същността си. Искам да кажа, че у него има нещо пасивно. Успяваше да ме привлече при себе си, без всъщност да ме вика. — Тя усещаше, че броди из съзнанието на слушателя насреща си и сега внезапно се озова пред една теснина; взе да отстъпва. Откъде бе започнала? От дрехите. — Той бе доста небрежен към облеклото си. Слуша ли ви се за неговите дрехи, или само за своите да говоря? Ако не, да премина на бебешки пелени. — Позволи си да се засмее.

Той не реагира и за да го измъчва, тя продължа на същата тема, която според нея го дразнеше.

— Беше немарлив. Дори когато обличаше костюм, яката на ризата му бе увиснала, сякаш незакопчана, и не сваляше от гърба си една дреха, докато не станеше на парцал. Спомням си, че веднъж, вече към края, след като решихме да се разделим и не го бях виждала няколко седмици, той се отби у нас за минутка и когато пъхнах ръка под ризата му, пръстът ми попадна в една дупка на фланелката му. Това направо ме сломи: трябваше да го имам и се качихме горе. Не мога да го обясня много добре, но се разнежих при мисълта, че този човек, който съвсем не е по-беден от нас, има такава дупка в бельото си. Предполагам, че е било някакво майчинско чувство, макар да изглеждаше точно обратното: сякаш нехайството му към облеклото го правеше силен, силен в тоя смисъл, в който аз не съм. Винаги имам чувството, че трябва да отделям голямо внимание на външността си. Предполагам, че това се дължи на неувереност. А освен това, докато се любехме, понякога съм забелязвала че… ужасно е направо, да спра ли?… Забелязвала съм, че има кал под ноктите.

— Това допадаше ли ви?

— Не зная, просто съм го забелязвала.

— Приятно ли ви беше да ви галят с мръсни ръце?

— Но това бяха неговите ръце.

Седеше, изопнала гръб, и мълчанието му я измъчваше като физическа болка. Опита се да го предразположи.

— Имате предвид дали ми е харесвало да бъда… как се казва… нарочно го избягвах… унижавана? Но нима това не е черта, която всяка жена притежава в известен смисъл? Смятате ли, че при мен е силно изразена?

Той пак се намести в креслото и ръцете му се раздвижиха. Облъхваше го сдържано неспокойство като зефир, повял над сребристо езеро.

— Смятам, че тук действуват едновременно няколко неща — каза той. — От една страна, преследвате настойчиво този човек: заговаряте го на събирания, влачите го по пазарски експедиции, където се чувствува неловко, спите с него, и то, както сама загатнахте, вие, го водите в леглото си.

Тя го гледаше слисана. Не беше точно така. Нали не?

— Дори сега, когато историята уж е приключила, вие продължавате да го съблазнявате, като обличате рокля с особено значение за него.

— Вече ви обясних за роклята.

— Съществува и друго измерение, до което постоянно се докосваме; той има криви зъби, женствен е, слабоволев, одърпан, а в сравнение с него вие сте здрава и властна. Докато ви прегръща, напипвате дупка във фланелката му. Това потвърждава подозрението ви, че той се разпада на съставните си части, но вие го разрушавате и за да го ремонтирате, тъй да се каже, отвеждате го в леглото си.

— Но там той беше без грешка.

— В същото време имате това усещане за „женственост“. Чувствувате се гузна, че сте активната страна. Оттам и доста доктринерското ви раболепие и необходимостта да отбележите, че под ноктите му има кал. В това има и нещо, свързано със земята, с отношението ви към пръстта, към калта: селото е противопоставено на града, естественото на неестественото. За вас градът, изкуственото, представлява животът, пръстта означава смърт. А този мъж, този разгърден немит мъж, който идва при вас сред природата и се чувствува като риба на сухо, докато обикаляте магазините на града, той е земен човек. Като го завладеете, като го омотаете в собствените си дрехи, вие ще покорите смъртта си; или по-точно, вие ще я срещнете очи в очи и ще се превърнете в селско момиче, в земно момиче, надмогнало смъртта, оцеляло. Това са някои от моите впечатления. Смятам, че е необходимо да поработим повече в тази насока.

Съжали го. Ето, той бе положил известни усилия, както всеки четвъртък, и то задълбочено и умно, бе уловил повечето нишки, но не я завладяваше. Тя му убягваше. Погледна плахо към климатичната кутия и го попита:

— Не може ли да се намали? Едва ви чувам.

Той сякаш се изненада, надигна се сковано и я изключи. Тя отново се засмя глупаво.

— Нали съм била властна.

Той пак се отпусна в креслото и погледна часовника си. Шумът откъм улицата — някакъв автобус сменяше скорост, женски токчета чаткаха забързано — нахлу в стаята след прекъснатото бръмчене и разреди това неестествено безмълвие.

— Не може ли пръстта, земята, да означава колкото смърт, толкова и живот? — запита тя.

Той сви рамене, недоволен от себе си.

— На нашия език противоположностите могат да означават едно и също.

— Ако аз съм видяла у него това, какво е видял той у мен?

— Струва ми се, че си просите комплименти.

— Не, не си ги прося. Не ми трябват вашите комплименти, а истината. Нуждая се от помощ. Аз съм ужасно нещастна и искам да разбера защо, а вие сякаш не можете да ми обясните. Усещам, че нещо се разминаваме в намеренията си.

— Можете ли да доизясните това?

— Желаете ли наистина?

Той бе застинал в креслото си, сякаш… — тя искаше да отхвърли тази мисъл — сякаш скован от уплаха.

— Добре. — Очите й пак се вторачиха безмълвно в месинговата закопчалка на чантата, която й даваше опорна точка да повдигне духа си. — Дойдох при вас с предчувствието, че за времето досега между нас би трябвало да се случи нещо, че по някакъв начин, напълно овладяно и безопасно… ще се влюбя във вас. — Вдигна очи да срещне подкрепа, но напразно. Продължи с глас, който й звучеше дрезгаво-креслив, откакто климатичната инсталация бе утихнала. — Оказва се, че няма такова нещо. И което е по-лошо (ще си позволя да го кажа, защото парите на Харълд отиват на вятъра, ако прикривам нещата), чувствувам, че става точно обратното. Все повече ми се струва, че вие сте се влюбили в мен. — Думите й се втурнаха забързано. — Тъй че внимавам да не ви наскърбя, преструвам се, че уж нямам нищо против, а това обърква всичко. Поставяте ме в положение, когато жената не може да бъде искрена или слаба, не може да бъде истинската тя. Принуждавате ме да премислям думите си, да се срамувам от чувствата си към Пол, защото те ви дразнят. Ето, чак днес за пръв път един от нас се престраши да спомене името му. Ревнувате. Жал ми е за вас. След минута-две — видях ви, че си поглеждате часовника — поне мога да изляза на улицата, да си купя някакъв сладкиш, да се кача на колата и да подкарам по моста сред други коли и хора. Поне съм обичала някого, който ме е обичал, нищо че ако ви слуша човек, това е било една глупост. Но вие… вас не мога дори да си ви представя да излезете от тази стая или да се напиете, или да легнете с жена, или пък да не сте къпан… нищо такова. Прощавайте. — Бе очаквала, че след този изблик ще заплаче, ала се оказа, че стои втрещена срещу този човек, докато неговите очи, сигурно от воднистата светлина, нахлуваща през прозореца, проблясваха неестествено. Той се размърда тежко в креслото си и разпери пръсти върху бюрото.

— Едно от поразителните неща у вас е настойчивото ви желание да покровителствувате мъжете — каза той.