Мейпълови се преместиха само преди ден на Западна Тринайсета улица, а вечерта вече бяха поканили на гости Ребека Кюн, защото бяха станали много близки. Високо, неизменно усмихнато момиче с разсеян вид, тя остави Ричард да свали палтото и шала й, докато се здрависваше мило с Джоун. С движения, по- точни и грациозни от обикновено поради удовлетворението от лекотата, с която се бе справил с тази работа (макар да бяха женени с Джоун от близо две години, той бе тъй младолик, че хората инстинктивно го освобождаваха от задълженията на домакин и тъй като това го бе направило неуверен в себе си, често се случваше жена му да налива напитките, а той да се отпуска на канапето като любим и изключително приятен гост), Ричард влезе в тъмната спалня, хвърли дрехите на Ребека върху леглото и се върна обратно в хола. Палтото й беше леко като перце.

Ребека, седнала на пода под лампиона, подгънала крак и облегнала ръка на паравана, който предишните наематели още не си бяха прибрали, тъкмо казваше:

— Познавах я едва от ден, тя само ми беше обяснила моята нова работа, но се съгласих. Живеех в едно ужасно място, викаха му „хотел за дами“. Във вестибюлите имаше пишещи машини, в които се пускат по двайсет и пет цента.

Джоун, седнала в старото кресло от дома на баща й във Върмонт с изправен като струна гръб и влажна носна кърпа, свита на топка в ръката, се обърна към Ричард и му обясни:

— Преди да се пренесе в сегашния апартамент, Беки живяла с това момиче и нейния приятел.

— Да, казваше се Жак — поясни Ребека.

— С тях ли си живяла? — попита Ричард.

Закачливо-спокойният му тон бе остатък от настроението, събудено у него от сполучливата му, а в мрака на спалнята и затрогваща (сякаш тактично бе съобщил тъжна вест) операция с палтото на гостенката.

— Да, а той дори настоя да напише името си на пощенската кутия. Умираше от страх да не се изгуби някое писмо. Брат ми тогава служеше във флотата и когато прочел на кутията (с три успоредни движения на пръстите си тя постави имената едно под друго):

дойде и ми каза: „Ти си прекалено добра.“ Жак дори не благоволи да си отиде за една вечер, за да има къде да спи брат ми. Трябваше да му постеля на пода.

Тя наведе очи и затърси в чантичката си цигара.

— Чудесно! — възкликна Джоун, но осъзна каква глупост е изтърсила и безпомощно се усмихна. Настинката й тревожеше Ричард. Продължаваше вече цяла седмица и упорито не минаваше. Лицето й беше бледо, на розови и жълти петна; това подсилваше приликата й с портрет от Модилиани, породена от дългата шия, бадемовите сини очи и навика да седи с изпънат гръб, въпросително наклонена глава и ръце в скута, с обърнати надолу длани.

Ребека също беше бледа, но по-естествено, може би като рисунка от Леонардо да Винчи (подсказваха го тежките й клепачи и особената подвижност на устата).

— Искате ли шери? — попита с плътен глас Ричард и стана от канапето.

— Имаме и по-силен алкохол, ако предпочиташ — обърна се Джоун към Ребека; в очите на Ричард нейният въпрос, подобно на онези реклами, които, гледани от различни ъгли, разкриват различни картини, съдържаше недвусмисленото изявление, че този път той ще трябва да размеси коктейлите.

— Предпочитам шери — рече Ребека. Произнасяше думите ясно, но със слаб, тънък глас, който ги омаловажаваше.

— И за мен същото — присъедини се Джоун.

— Дадено.

Ричард свали от полицата осемдоларовата бутилка „Тио Пепе“, открадната за него от помощннк- счетоводителя на „Испанско шери“. За да участвуват всички в изживяването, той я отвори в хола, напълни до половината три чашки, като позираше леко, раздаде ги и се облегна на камината (по-рано Мейпълови нямаха камина). Завъртя леко чашата в ръка, както го беше учил специалистът по вина на агенцията, за да освободи естерите1 и етерите2, и изчака жена му да произнесе както винаги традиционния тост на бащиния си дом:

— Наздраве на всички!

Ребека продължи да разказва за предишния си апартамент. Жак изобщо не работел. Джорджийн не можела да се задържи на една работа повече от три седмици. Тримата гледали заедно едно коте, което ги правело щастливи по равно. Ребека имала отделна спалня. От време на време Жак и Джорджийн пишели сценарии за телевизията. Всичките си надежди били заложили на една поредица, озаглавена „ИБИ“, където „И“ било съкратено от Интергалактически или Интерпланетарен, нещо такова, за рубриката „Пространство и време“. Имали един приятел екстремист, който никога не се къпел и винаги имал пари, защото баща му притежавал половината град. През деня, докато двете момичета работели, Жак ухажвал младата шведка от горния етаж, която постоянно изпускала парцала си за прах на малкото балконче пред прозореца им.

— Тя беше същински бомбардировач — добави Ребека.

След като се преместила в самостоятелно жилище и се подредила добре, Джорджийн и Жак предложили да си донесат един дюшек и да спят на пода. Ребека разбрала, че това е моментът да бъде непреклонна. Отказала им. По-късно Жак се оженил за друго момиче, не за Джорджийн.

— Искаш ли кашу? — попита Ричард.

Специално за гостенката беше купил една кутия от бакалина на ъгъла, макар че ако не бяха поканили Ребека, пак щеше да купи нещо под друг предлог, просто заради удоволствието от първата покупка в магазина, от който през следващите години щеше да пазарува редовно.

— Не, благодаря — каза Ребека.

Ричард съвсем не беше подготвен за отказ и поради набраната инерция настоя:

— Моля те! Много са полезни!

Тя си взе две ядки и отхапа половинката от едната.

Той предложи съдинката с кашу (сребърна купичка, сватбен подарък, която преди не бяха имали повод да разопаковат) на жена си, която лакомо си напълни шепата и изглеждаше толкова бледа, че той я попита „Как си?“ не защото бе забравил за присъствието на гостенката, а за да покаже загрижеността си, при това напълно искрена.

— Добре съм — отсече Джоун и може би наистина беше добре.

Мейпълови също имаха какво да разкажат — как, през първите месеци от брака си бяха живели в една дълга барака в лагера на Асоциацията на християнската младеж, как Бици Фланър, тяхна приятелка, бе единственото момиче, прието в Бентамската семинария, как Ричард се бе запознал с йогата Бера, докато работеше в рекламата, — но и двамата не се смятаха (един друг) за добри разказвачи и тихият глас на Ребека се наложи над разговора. Тя имаше дарбата да й се случват странни неща.

Богатият й чичо живеел в къща от метална конструкция, обзаведена с тръбни столове за обществени места. Ужасно се страхувал от пожар. Точно преди голямата икономическа криза построил грамаден кораб, за да пътува с няколко приятели до Полинезия. Когато кризата връхлетяла, всичките му приятели се разорили. А той не. Дори натрупал пари. От всичко правел пари. Ала не можел да отплава сам и корабът още стоял в Залива на стридите — огромен, стърчащ десет метра над водата. Чичото бил вегетарианец. Ребека до тринайсетата си година не била яла пуйка на Деня на благодарността3, защото на този ден семейството й винаги гостувало на чичото. Отказали се от тази традиция едва по време на войната, защото изкуствените подметки на децата оставяли черни следи по азбестовия под. Оттогава семействата на Ребека и чичото не си говорели.

— Най-силно ме впечатляваше — завърши Ребека — начинът, по който поднасяха всеки зеленчук: като че ли бе отделно ястие.

Ричард отново наля шери в чашите и понеже това, така или иначе, го направи център на вниманието,