Тук жената на лекаря бе кралица. Сред обитателите на острова нямаше друга съвсем бяла жена. В редките случаи, когато някой британски правителствен служител и, още по-нарядко, някой безумно далечен родственик на кралското семейство удостояваха с визити това уединено и покорно кътче на империята, домакинята бе тя. Щом окаляният й форд се понесеше с рев по разораните пътища (заглушителят му отдавна бе изгнил), по-възрастните островитяни подигравателно отдаваха чест, а дечурлигата й махаха с ръце сред прахоляка, който се вдигаше. Когато тя и докторът благоволиха да посетят американското семейство, отседнало в Залива за три седмици, Хана бе толкова поласкана, че от вълнение счупи една чаша в кухнята.

Лекарят беше слаб, бъбрив човечец, възприел духовита поза на неудачник. Върховете на пръстите му жълтееха от контрабандните цигари. Предпочиташе „Кемъл“, но сега на черната борса можеше да се намери само „Честърфийлд“. „Кемъл“ бяха по-остри. Не беше виждал тук цигара с филтър. Той и жена му бяха от десет години в тропиците — Британска Гвиана, Тринидад, Барбадос, сега на този остров. Имаше някакви неясни проекти след време да отиде в Америка, където щял да направи състояние, а на стари години да се установи в някое йоркширско село. Този ден бе отишъл в Сен Мартен.

— Как е сега в Америка? — попита жената на лекаря, като усърдно триеше пясъка от коленете си. — Полагат ли се грижи за негрите?

— В какъв смисъл? — не разбра Ив.

— При добри условия ли живеят?

— Не съвсем — побърза да каже Ралф, защото усети, че ще е по-добре да отговори той, а не Ив. — Някъде по-добре, другаде по-зле. В южните щати естествено има явна дискриминация. На север повечето живеят в бордеи, но поне имат всички законни права.

— О, боже — рече жената на лекаря. — Това е проблем, нали?

По лицето на Ив, която разглеждаше една мида, пробягна слънчево зайче.

— Чий проблем? — попита тя. Беше завършила един от тези девически колежи, където за отговорничка на курса избират само момиче от цветнокожите малцинства или пък някое, което е инвалид. При новините от Южна Африка гласът й се разтреперваше гневно и тя бе в защита на всекиго, който според нея олицетворяваше потиснат народ. Не й бе минавало през ум, че подобно автоматично съчувствие е само по себе си снизходително. С английска кръв, в която навремето се бяха влели аристократични френски и руски примеси, Ив не удостояваше онеправданите дори с честта да се страхува от тях.

Жената на лекаря пак зарея поглед към хоризонта и Ралф се запита дали пък не бяха се отнесли грубо с нея. В изострения й профил имаше надменност. Но тъй като бе домакиня, тя реши да отстъпи и се помъчи да поднови разговора. Извърна глава към тях и като заслони бързо очи с длан, оголи наниз бели зъби в насилена усмивка.

— Ами в училищата? — попита тя. — Могат ли да ходят във вашите училища?

— Естествено — отвърна незабавно Ралф, като същевременно осъзна, че за нея съвсем не е толкова естествено. Тя не знаеше нищо за неговата страна. Почувствува се по-уверен, след като прецени нейната неосведоменост и стъпи на здрава информационна почва. — Никой не ги спира да учат. В южните щати са в отделни училища, но в северните, в западните и тъй нататък не съществува такъв проблем. — Той присви рамене, усетил зад гърба си неодобрението на Ив при споменаването на думата „проблем“.

— Но ще пуснете ли вашите деца в едно училище с тях? — Луничките се сбраха под присвитите й очи, вглъбени в спорния въпрос.

— Разбира се. Боже мой, защо не? — Почувствува облекчение от това, че е изяснил нещата и е приключил с темата. Надяваше се, че жената на лекаря няма да се откаже скоро от този разговор.

Тя въздъхна.

— Вие в Америка живеете с тоя проблем от толкова време. В Англия чак сега започват да осъзнават сериозността му. Черните непрестанно се изсипват в Лондон.

Една вълна, тласната от следващата, се плъзна толкова навътре по наклонения бряг, че близна нозете им и ги постресна. В един миг глезените им заблестяха под къдравите струйки, които бързо се оттекоха.

— Говорите за тях така, сякаш те сами са поискали да ги превърнат в роби и да ги доведат тук — изрече бавно Ив.

— Мамо, виж! Мамо, виж! — зачу се от разстояние гласът на Кейт, сподирен от бебешките възклици на Лари. Мъничките телца се поклащаха, надвесени над някакъв тъмен предмет в крачката им, а между храстите вече надничаха забрадена старица и млад разгърден моряк, любопитни да видят какво бе развълнувало тия чудати деца. Ив се надигна и тъй че Ралф да я забележи, отправи към жената на лекаря недоумяващ, възмутен поглед, сякаш тялото й бе зловонно водорасло, изхвърлено върху чистите пясъци на собственото й съзнание.

Щом Ив се запъти към децата, жената на лекаря каза:

— Вече започва да добива чудесен тен, нали?

— Да, тя винаги почернява хубаво. Има френска жилка.

След като Ив се отдалечи дотолкова, че да не ги чува, Ралф легна и се зарови в пясъка. Посредничеството между двете жени бе наложило изтощително безпристрастие. Приготви се да слуша търпеливо. Знаеше, че жената на лекаря ще развърже езика си. Присъствието на друга бяла кралица я потискаше, засенчваше я.

— Искате ли да чуете една отвратителна история?

— Разбира се — съгласи се неохотно той.

Къщите зад тях сякаш подслушваха още по-упорито. Чувствуваше, че в селото ги харесват — и него, и семейството му. Жената на лекаря, която бе дошла с колата си от вътрешността на острова, за да се попече на плажа им, демонстрираше уличаваща ги близост, която той не желаеше. Защото привечер тя щеше да се прибере у дома си и да ги остави сами в селото, сред шумовете на нощта. Газовите лампи свистяха. Черни буболечки бръмчаха около нажежените шишета и току чукваха по пода; някъде нагоре по улицата едно момче блъскаше по самотен стийл-барабан, а в съседната къща — неизмазана колиба с вечно затворени капаци — някаква жена роптаеше непрестанно, а от време на време засегнат мъж изръмжаваше нещо в своя защита.

— Когато отец Джонсън си замина — сниши глас жената на лекаря и се отпусна на лакът, за да е лице срещу лице с Ралф, — устроиха тържество в чест на новия свещеник, един много симпатичен цветнокож младеж от Сейнт Китс. Много симпатичен, бих казала, а разправят, че бил и много интелигентен, макар аз още да не съм ходила на негова служба. И тъй, епитропът (не сте се срещали с него и предполагам, че няма да се срещнете), едър, мазен ямаец, който си придава много важности, произнася кратко слово. Разбира се, споменава за отец Джонсън, четиридесет години служба и тъй нататък, но накрая заявява, че според него преподобният Джонсън нямало да ни липсва, тъй като новият викарий бил прекрасен млад човек, идвал при нас с отлични знания и все в тоя дух, и най-вече, най-вече, били сме особено щастливи, защото си бил наш. Представете си! Наш си бил! Разбира се, на младия пастор му идеше да потъне в земята от неудобство, а аз така побеснях, че щях да скоча и да си изляза, ако докторът не ме беше хванал за ръката. Наш си бил! Отец Джонсън посвети живота си на тия хора. — Гласът й бе станал пронизителен.

Ралф проговори с надежда да я възпре.

— Не е било необходимо, но е естествено — рече той.

— Не виждам нищо естествено. Според мен това е неестествено, направо чудовищно. Чудовищна неблагодарност. Не можете да си представите колко ужасни са тия хора. Само да видите една десета от номерата им, а и тоя егоизъм, с който мъжът ми се сблъсква. В два през нощта: „Докторе, докторе, ела да спасиш детето ми“, а след седмица, когато реши да си поиска мизерните един-два долара, те не си спомняли. Изобщо не си спомняли. И ако докторът настоява, започват: „Белите ни ограбват!“ Ох, как ги мразя! Бог ще ми прости, но ги намразих. Какво ти „естествено“? Това не са хора. — Забелязала неодобрителния му жест, тя добави: — Щом сме почнали, знаете ли какво разправят за вас и жена ви?