предчувствието, което го измъчваше от известно време, че той никога вече няма да види родната си, безкрайно любима Земя.

От първите минути след стъпването на Торманс той с цялата си кожа беше почувствувал враждебната психическа атмосфера. Общата недоброжелателност, подозрението и най-вече изключително глупавата и смешна завист се състезаваха с желанието на тормансианите на всяка цена да се отличат от общата маса. Земляните си обясняваха последното като отзвук от предишното колосално умножаване на народа, всред милиардите на който личностите потъвали и образували безименен и безличен океан. Психическата атмосфера на Ян-Ях приличаше на лоша вода, в каквато понякога попада невнимателният плувец. Вместо спокойствие и свежест те обзема чувство на отвращение, сърбеж и мръсотия. Едно време на Земята такива места се наричали «мъртва вода». Навсякъде, където реките не течели от слънчевите планини, където ручеите не се освежавали от изворчетата, от горите и чистия дъжд, а, напротив, застоявали се в блатата, в мъртвите ръкави и затворените заливи и се насищали с гниещи останки от живот. Същото е и в психическата атмосфера — хилядолетният застой, тъпченето на едно място, натрупването на лоши мисли и застарели обиди води към това, че се изгубва «прясната вода» — тоест ясните чувства и възвишените цели — там, където липсва «вятърът» на търсенето на истината и прощаването на несполуките.

Вероятно пребиваването в лошата «психическа» вода беше породило смътно чувство за трагичен край.

Вир Норин си спомни за катастрофалните последици, станали на различни планети, включително и на предишната, предкомунистическата Земя, когато цивилизацията непредпазливо издигала на повърхността вредните за живота остатъци от архаичните периоди от развитието на планетата. Газовете, нефтът, солите и спорите на още живи бактерии, сигурно погребани под многокилометровите геологически пластове, били извлечени на бял свят и отново включени в кръговрата на биосферата, отравяйки водите на моретата, просмуквайки се в почвата, натрупвайки се във въздуха. И това продължавало хилядолетия наред. В сравнение с тази дейност опасната игра с радиоактивните вещества в Часа на Бика на родната му планета, преди изгрева на висшето общество, беше кратковременна и не чак толкова значителна. А тук, на Торманс, след като разрушили равновесието на природата, хората бяха се заловили за човешката психика и я разрушаваха с отвратителната неуреденост на живота. Също като нефта и солите от недрата на планетата, тук изпод свлеченото покривало на възпитанието и самодисциплината от дълбините на душите бяха се надигнали архаични останки от животинската психология — отживелици от първобитната борба за живот.

Но за разлика от първобитния звяр, чието поведение стриктно се определяло от железните закони на дивия живот, поведението на невъзпитания човек не е обусловено. Липсата на благодарност към всичко произтича от съзнанието: «Светът е за мен» — и представлява главната грешка във възпитанието на децата. За сметка на това от завист човек се старае да навреди на ближния си, а този «ближен» е свикнал да отмъщава с цялата сила на скотския си комплекс за непълноценност. По този начин в целия живот на Торманс се е натрупвало всеобщо и постоянно озлобление, усещането за което болезнено шибаше чувствата на израслите в добронамерената психическа атмосфера на Земята астронавти.

Толкова по-смайваща изглеждаше на Вир Норин Сю-Те, цялата излъчваща грижа, доброта и любов, които, кой знае как, се бяха породили в света на Ян- Ях. Момичето го уверяваше, че то не е само, че такива са хиляди жени по планетата.

Това плашеше астронавигатора, защото в жизнения си път такива хора страдат по-силно от другите. През очите на Сю-Те Вир Норин видя дълбочината на една душа, която бе надвила мрака в себе си и отчаяно се бранеше от заобикалящия я мрак.

Трудно покълваха в землянина бдителната нежност и нараняващото съжаление, чувства, които на времето били толкова характерни за неговите прадеди и които бяха изчезнали вече поради ненужността си през светлата епоха на комунистическите ери.

На третия ден по време на закуската Вир Норин забеляза, че Сю-Те е необикновено развълнувана от нещо. Четейки в разтворената и? душа, той разбра нейното страстно желание да види нещо, за което мечтае отдавна, но не смее да го помоли за това. Вир Норин и? се притече на помощ и заговори уж между другото, че тая сутрин е свободен и с голямо удоволствие би се разходил с нея, където тя пожелае. И Сю-Те си призна, че би искала да отидат до Пнег-Киру, което е близо до града; брат и? бил и? писал, че това е мястото на най-голямата битка на древността, в която загинал някакъв техен прадядо (на Торманс хората не знаеха родословието си), и обещал непременно да я заведе там. На нея и? се иска да посети това място в памет на брат си, но за само момиче, което не познава столицата, такава разходка е опасна.

Вир Норин и Сю-Те се вмъкнаха в претъпкания вагон на обществения транспорт, който се движеше сред дим, с рев и чести тласъци напред-назад поради нервния, а по-скоро груб нрав на водача. През напращелите прозорци се виждаха прекалено дълги еднообразни улици, тук-там покрай сградите бяха засадени ниски полуизсъхнали дръвчета. Във вагона беше непоносимо задушно. Много рядко, след шумна кавга, се отваряха прозорците, във вагона нахлуваше горещ прах, пак се чуваха ругатни и прозорците отново се затваряха. Вир Норин и Сю-Те стояха, притиснати от всички страни, вкопчени в проточените над тях пръчки. Астронавигаторът бе изблъскан настрана от спътничката си. Той забеляза как Сю-Те с всички сили се старае да се отмести от един младеж с широк нос и асиметрично лице, който безсрамно се притиска към нея. Друг един, застанал пред нея, още юноша, със скрити дълбоко под веждите очи на фанатик, натискаше с гръб момичето към своя приятел. Сю-Те срещна погледа на Вир Норин, изчерви се от срам и негодувание и изви лице, защото явно не искаше да забърква землянина в разправия с пътниците. Може би в нея още беше твърде жив споменът за нахалния дежурен от хотела, който тогава се видя принуден да целува унижено крака и?. Само за част от секундата астронавигаторът разбра всичко, протегна ръка и откъсна нахалния младеж от Сю-Те. Той се обърна, видя високия, силен човек, който го гледаше без злоба, изпсува и направи опит да се освободи. Но беше го хванала не човешка ръка, а стоманена машина — така поне му се стори. С животински страх тормансианинът почувствува, че пръстите се впиват все по-дълбоко в мускулите му, че прекъсват и парализират кръвоносните съдове и нервите му. Зави му се свят, колената му се подкосиха и младежът ужасено изпищя: «Вече няма, извинете, вече няма!» Вир Норин пусна нахалника. А той се развика, за да го чуе целият вагон, че насмалко не са го убили заради едно момиче, което не струва пукната пара.

За учудване на Вир Норин повечето пътници застанаха на страната на лъжеца. Всички започнаха да крещят, да заплашват, да размахват юмруци.

— Да слезем по-скоро! — прошепна пребледнялата Сю-Те.

И те разблъскаха хората, слязоха в пустинните, нажежени от слънцето покрайнини на града. Сю-Те предложи да продължат пеш. Малките и? крака вървяха бодро и неуморно. Тя пееше на землянина старинни песни и бойни химни от едно време, които рязко се различаваха от накъсаната мелодия на разпространените в столицата песни. Понякога Сю-Те се спираше, за да илюстрира с танц мелодията, и той се любуваше на нейната фигурка и на изящните и? движения. По сухата равнина в подножието на планината те неусетно изминаха оставащите дванайсет километра до каменната верига, обрасла със стари редколисти дървета, които почти не правеха сянка. Западната страна на веригата завършваше неочаквано в една широка падина — дъното на пресъхнало езеро. Слабият ветрец вдигаше там кафеникави стълбове прах.

Един обелиск от синкав камък, изписан с черни, дълбоко врязани знаци, стоеше на границата на полето на някогашната битка, а неодялани каменни плочи, пръснати навсякъде, означаваха местата на братските могили. Те бяха много. Обширното поле, което се простираше почти до хоризонта, на времето било нарязано от окопи и редути. Времето беше ги унищожило, бавно растящите дървета на Торманс много пъти бяха се сменяли на наторената с трупове почва и сега под тънката мрежа на сенките, на сухата, прашна земя стърчаха само камъните. Тъжна местност, полумъртви дървета, напукана земя…

Горещият вятър шумолеше в клоните, някакви зелени насекоми мързеливо пълзяха край корените. Сю-Те си избра един голям, пирамидално заострен очукан камък, оцветен в кафеникавочервения тон на засъхнала кръв, и коленичи пред него. Допряла пръсти до слепите си очи и свела глава, тя шепнеше молитви. Вир Норин я изчака да свърши обреда. Когато момичето се изправи, той попита:

— Кой се е бил тук и кой кого е победил?

— Преданието говори за сражение между владетелите на главното и опашното полукълбо. Загинали стотици хиляди хора. Победил владетелят на главното и по цялата планета била установена единна власт. Тази битка се нарича победа на мъдростта над дивите опашни народи.

— Вашите прадеди са участвували в сражението на страната на победените, нали?

— Да.

— Ами ако бяха победили те, а не главните? Щеше ли да се промени животът?

— Не знам. Защо трябва да се променя?! Столица сигурно щеше да е Кин-Нан-Те. Къщите щяха да се строят иначе, както е прието у нас, с кули. Може би моите прадеди са щели да станат «змиеносци»…

— А вие бихте ли искали да принадлежите към тази върхушка?

— О, не! Вечно да ме е страх, да се озъртам, да презирам всички и всички да ме мразят! Може би аз съм просто неука и глупава, но не бих искала да живея така. По-добре никак…

Това «по-добре никак» пронизваше цялото съзнание на младите тормансиани от класата на «кжи» и обуславяше неизкоренимия им фатализъм. «Защо?» за тях беше необорим аргумент.

Вир Норин още веднъж обгърна с поглед опърленото плато. Могъщото му въображение го изпълни с грохота на бойни машини, с воплите и стоновете на стотици хиляди ранени, с купища трупове по изровената камениста почва. На този фон вечните въпроси: «Защо? За какво?», ставаха особено безпощадни. И измамените хора, вярвайки, че се сражават за бъдещето, за «своята» страна, за своите близки, умирали, създавайки условия за още по-голямо издигане на олигарсите, за още по-висока пирамида на привилегиите и бездна на потисничество. Безполезни мъки, безполезна смърт…

Вир Норин с въздишка каза на спътничката си:

— Да вървим, Сю-Те!

Землянинът и тормансианката слязоха от хълмовете. Вир Норин предложи да тръгнат напреко и да избягнат завоя на стария път, като се ориентират по кръглия хълм със сивата ниска запустяла сграда, която се мержелееше в далечината. Те бързо стигнаха до хълма. Вир Норин забеляза, че Сю-Те се е изморила, и реши да си починат в сянката на развалините. Сю-Те легна на земята и подпря глава на дланите си. Вир Норин седна до нея и тъкмо се накани да я попита нещо, когато забеляза, че тя разглежда втренчено стената и бърчи чело. мъчейки се да си спомни нещо забравено. Сю-Те скочи и обиколи развалините. След това дълго разглежда надписите и барелефите, изобразяващи огромна ръка, протегната с жест на съчувствена помощ. Малко поуспокоена, тя пак седна до Вир Норин, обхвана коленете си с ръце, в поза, която живо му напомняше за Чеди, и дълго гледа мълком далечината, миражите на сините езера, затулени от прашния дим над град Средище на Мъдростта.

— На колко си години? — попита неочаквано Сю-Те.

— По вашите години, които са с един месец по-къси, отколкото на Земята, на четиридесет и две.

— У вас това много ли е, или малко?

— За предишната Земя, на вашето равнище на развитие, това е средна възраст, нито млада, нито стара. Сега тя се е приближила към младостта. Аз съм приблизително на двайсет и две — двайсет и три години, а Родис — на двайсет и пет. При нас детството е дълго. Не инфантилността, а именно удълженото детство — в смисъл възприемането на света. А вие на колко сте?

— На двайсет. Аз наближавам нашата средна възраст и ми остават пет години до времето, когато ще вляза в Двореца на нежната смърт. А теб отдавна щяха да са те изпратили там. Не, какви глупости приказвам, нали си учен, ти и тук щеше да живееш дълго, ти си «джи»!