Тивиса прегърна другарите си и с безкрайна нежност каза на Тор Лик:

— Винаги ми е било някак си светло с теб, Афи, и ще ми бъде до края. Не ме е страх, само много ми е тъжно, че това трябва да се случи тук и е толкова… безобразие. Афи, аз нося със себе си кристала на «Стража в мрака»…

От прозрачната призма зазвуча суровата мелодия на любимата и? симфония, зазвуча като тревожно очакване на нещо незнайно.

Тивиса се изправи и тръгна бавно по каменната пътечка. плъзгайки поглед по околните развалини, а мислите и? потекоха спокойни, ясни, изпълнени с велика печал, която я приобщаваше към неизброимите легиони на мъртвите, изминали пътя си на загубената Земя и тук, на чуждата планета, мятаща се в плен на инферното.

Гробищата както едно време на Земята бяха предназначени за привилегированите мъртъвци, удостоени с погребение в центъра на града, в подножието на древния храм. Тежките плочи бяха изпъстрени с изящни йероглифи, по тях блестеше позлата.

Тивиса гледаше статуите на прекрасни жени с тъжно приведени глави и на мъже в последния порив на предсмъртната борба; птици с разперени могъщи крила, вече безсилни да ги размахат за полет; коленичили деца, прегърнали камъка, който завинаги беше покрил родителите им.

След идването си на новата планета човекът беше заличил от нея породилия се тук живот, беше оставил само жалки късчета от едновремешната биологична хармония. Той беше построил тези градове и храмове, възгордян от делата си, бе издигнал паметници на най-преуспелите в покоряването на природата или в създаването на илюзиите на властта и славата. И каква беше равносметката? Изоставени градове и завинаги забравени гробища… А днес останките на хората от светлия свят на Земята ще се смесят с праха от безименните гробове, с останките от безполезен живот.

«Безполезен и безсмислен?» Тивиса потръпна. На Земята никога не беше и? минавало през ум, че животът, устремен към дълбините на вселената, изпълнен с радостта да помагаш на другите, да събираш красота, да опознаваш новото, да усещаш собствената си сила, може да се окаже безсмислен. Но тук!…

Тивиса толкова ярко си представи милиардите ясни детски очи, гледащи света, без да знаят за злото и мъката, с които е пълен той; безбройните жени, чакащи щастие с любов и надежда и полягащи като трева под смъртоносния вятър на живота; мъжете, чието доверие и достойнство са премазани от тежкия валяк на лъжливата власт; животните, чиито ноздри се разширяват, ушите им стрижат, а очите се озъртат в напрегнато внимание, за да запазят мимолетния си като искрица живот. Защо? В името на какво е този живот? Тук, в обкръжението на смъртта и на безобразие деградиралата мисъл, този древен въпрос беше изострен от съзнанието за опасността.

Жестоката печал на последните минути измъчваше Тивиса, когато погледът и? се прикова върху статуята на една девойка с покривало. Безстрашното лице, гордите очертания на тялото, отчаяно вкопчаните ръце изразяваха цялата трагична сила на тъгата по миналото и упоритата вяра в красотата на бъдното, чието противоречиво съчетание съставлява човек.

Тор Лик гледаше възлюбената си; външно Тивиса беше спокойна, но Тор чувствуваше, че тя е напрегната като натисната докрай пружина.

Тивиса се озърна през рамо и го погледна с такава нежност, че Тор усети остра болка в сърцето.

— Тихе! Батериите изгасват! Ела тук.

Тълпата почувствува, че нещо не е наред, и се доближи предпазливо до бариерата. Още няколко минути. Земляните отстъпиха чак до портата, до последния СДФ. Симфонията «Стражи на мрака» замря след дългата, проточена нота. Тор Лик измъкна двуострото чукче на разрядника, прегърна Тивиса и подаде ръка на Ген Атал.

— Може да не излезе нищо — тревожно каза Тор, — батериите са много изтощени…

— Тогава с инфразвука! — Ген Атал издърпа ръката си. —

Той има самостоятелен заряд! Кулата ще рухне и след смъртта си няма да попаднем в мръсни ръце!

Тивиса и Тор погледнаха нагоре към гигантската старинна кула, която затуляше чистото вечерно небе.

— Нека! — съгласи се Тивиса. — Дръж ме по-здраво, Афи!

Ген Атал обърна рупора към тълпата. Двата СДФ до малките стълбчета сякаш въздъхнаха: защитното поле беше угаснало. С див вой «отмъстителите» се втурнаха към тримата прегърнати земляни. Ниският, неописуемо страшен рев на инфразвука спря, отхвърли, разпиля предните редици, но задните напираха, като тъпчеха падналите. Ген Атал включи цялата сила на заряда: фигурите се запремятаха, изпопадаха, запълзяха с вопли навън, но не можаха да избягат: колосалната кула рухна неотвратимо, погребвайки земляните и нападателите и затрупвайки древните гробове.

Вир Норин и Евиза Танет, които пристигнаха в Кин-Нан-Те със самолет, завариха цяла войска от «Лилави». Купчината развалини от рухналата кула вече беше разчистена, труповете на «оскърбителите» махнати, оцелелите — изчезнали.

Телата на тримата земляни лежаха в гробищата в една беседка от червен камък. Тивиса и Тор докрай бяха останали прегърнати. Оцелелите им лица бяха запазили отражението на предсмъртния порив на безгранична нежност. Ген Атал разпознаха само по скафандъра.

Евиза и Тор ги освободиха от защитното облекло, което изследователите все пак не можаха да свалят, и пристъпиха към погребалния обред. Една много силна искра от СДФ — и на каменната плоча останаха само контурите на телата, очертани от слой фина пепел. С няма тъга Евиза и Вир събраха и смесиха пепелта: загиналите земляни се сливаха завинаги.

Платинената урна и трите СДФ със следи от несполучливи опити за разбиване по капаците бяха откарани на «Тъмен пламък».

Родис получи покана от Съвета на Четиримата. Властелините на планетата и? изразяваха съболезнование по повод гибелта на тримата гости от Земята. Случайно или преднамерено, Съветът се събра в черната зала, наречена от земляните Зала на мрака.

Безстрастна и неподвижна, Родис изслуша права кратката реч на Чойо Чагас. Председателят на Съвета на Четиримата очевидно очакваше тя също да му отговори с реч, но Родис мълчеше. Никой не се решаваше да наруши тревожната тишина. Най-сетне Фай Родис се приближи до Чойо Чагас.

— Много неща научих на вашата планета — каза тя сдържано — и сега разбирам как може да лъже човек, когато е принуден от застрашителното положение. Но защо лъже оня, който е облечен с могъществото на голямата власт, със сила, която му се дава от цялата пирамида на човечеството на Ян-Ях, на чийто връх се намира той? За какво му е това? Или цялата система на вашия живот толкова е пропита от лъжата, че дори властелините са нейни роби?

Чойо Чагас стана, пребледнял. Разтегли здраво стиснатите си устни и изсъска:

— Какво?! Как се осмелявате…

— Ръководена от достойни намерения, аз се осмелявам на всичко. Вие ме уверихте, че самолетите са изпратени, и ми напомнихте, че вашите заповеди се изпълняват безпрекословно. На второто обръщение ми отговорихте, че самолетите били забавени от бурята и си пробивали път през нея. Моето невежество в планетографията на Ян-Ях ме накара да ви повярвам, но Ген Атал и Тор Лик са изследвали атмосферата, отгатнали са лъжата и успяха да ни предупредят, преди да загинат.

Родис млъкна. Лицето на Чойо Чагас се разкриви. Той извика с фалцет така, че залата екна;

— Ген Ши!

— Слушам, велики председателю!

— Да се изясни кой е пилотирал самолетите, кой е съобщил за бурята и кой е командувал операцията. Всички да бъдат доведени тук! Аз лично ще проведа разследването!

— Моля ви, председателю на Съвета! — Фай Родис долепи длани и приведе глава. — Не са нужни повече жертви — те и без това са много. Вашите стражи избиха много хора в град Кин-Нан-Те, а ние — Родис за пръв път трепна — загубихме нашите близки.

— Вие не разбирате — злобно и? възрази Чойо Чагас, — че виновниците безчестят мен, Съвета и всички нас, представяйки ни като лъжци и лицемери.

— Но какво ще се промени, ако те бъдат наказани?

— Всичко! Нарушителите на заповедта ще получат заслуженото, вие ще се убедите в искреността на нашите намерения и в правдивостта на нашето лице.

Фай Родис гледаше замислено Чойо Чагас.

Немият упрек на Фай Родис стана непоносим за властелина на Торманс. Той се отпусна на креслото, приведе се от неудобство и разпусна Съвета с махване на ръка.

Фай Родис се изкачи по стълбата до «земното» крило на двореца, готвейки се за мъчителен разговор с Гриф Рифт. Командирът настояваше това да стане на четири очи. Родис разбираше, че тази молба е предизвикана единствено от неговото желание да съсредоточи волята си само върху нея.

Те се озоваха лице срещу лице, както ако Родис влезеше в пилотската кабина и седнеше между стената и пулта. Невидимата граница на контакта на фронталните страни на стереопрожекциите побираше в себе си цялото разделящо ги разстояние. Рифт и Родис, както и всички земляни с развита и тренирана психика, се разбираха почти без думи — думите служеха само за потвърждаване на чувствата.

И когато срещна погледа на Гриф Рифт, съзерцаващ с упрек «сигналите на живота» — зелените светлинки, които бяха вече само четири, Фай Родис каза твърдо:

— Това е невъзможно, Рифт. Бягството, отстъплението, наричайте го както искате, е невъзможно. Невъзможно е, след като ние посяхме надежда, след като от тази надежда започна да покълва вяра!…

Командирът на звездолета се надигна тежко. Стиснал едрите си юмруци, леко изгърбен, той гледаше втренчено право в зелените очи жената, която не можеше да не обича. После се изправи, пое си дъх. Цялото му същество изразяваше възмущение.

— Проклетата планета не заслужава и една хилядна от нашите загуби. Тук още не са готови за нищо добро! Ние не можем да допущаме такива жертви! — Рифт посочи с ръка угасналите завинаги «сигнали на живота».

Родис се приближи чак до границата, която разделяше проекциите им.

— Успокойте се, Гриф — каза тя меко и тихо, вдигайки към него печалното си лице. — Ние, двамата, след като сме осветени в знание, за каквото тук нямат дори и представа, не можем да живеем и да бъдем свободни, докато съществуват нещастни. Как да прекрачим прага на висшата радост, когато тук цяла планета се намира в инферното, заляна от море от мъки? Какво са в сравнение с това моят и вашият живот, животът на всички ни? Попитайте тримата ми спътници!

— Знам какво ще кажат — отговори Гриф Рифт, избягвайки да гледа Родис. Той вече беше се овладял. — Ще кажат, че самото им присъствие е