се приближиха очевидно главатарите — полуголият, с вързаната на кок коса, и татуираният — заедно със своите приятели. Жените си приличаха като сестри, те кълчеха вървешком кльощавите си бедра.

— Кои сте вие? — попита Тивиса на езика на Ян-Ях.

— А вие кои сте? — попита на свой ред татуираният, тоя говореше на «долното», примитивно наречие на планетата, с неговото неясно произношение, изяждане на съгласните и рязко повишаване на тона в края на фразата.

— Ваши гости от Земята!

Четиримата прихнаха да се смеят и започнаха да сочат Тивиса с пръсти. Смехът се поде от цялата тълпа.

— Защо се смеете?

— Наши гости! — изрева полуголият, наблягайки на първата дума. — Скоро ти ще станеш наша… — и направи жест, който не оставяше съмнение относно съдбата на Тивиса.

Жената от Земята не се смути и каза, без да трепне.

— Нима вие не разбирате, че се търкаляте към бездна, от която няма връщане, че натрупаната във вас злоба се насочва срещу вас самите? Че сте се превърнали в свои собствени палачи и мъчители?

Едната от жените, злобна, настръхнала като разярена котка, внезапно се приближи до Тивиса.

— Ние отмъщаваме, отмъщаваме, отмъщаваме! — извика тя.

— На кого?

— На всички! На тях! И на умиращите като ням добитък, и на онези, които си изпросват живота, ставайки мекерета на господарите!

— А какво е мекере?

— Гнусен роб, който оправдава робството си, такъв, който мами другите и пълзи по корем пред господарите, който предава и убива тихомълком. О, как ги мразя!

«Тази жена е била подложена на тежко унижение, на насилие, което я е докарало до ръба на безумието» — помисли си Тивиса и попита тихо:

— Но кой ви е обидил? Именно вас, лично?

Лицето на жената се разкриви.

— А! Ти, чистата, красивата, всезнаещата! Бийте я, бийте ги всички! Защо стоите, страхливци?! — разкрещя се тя.

«Психопатка!» — помисли си Тивиса. Тя се вгледа в лицата на приближаващите се към нея хора и се ужаси; в тези очи нямаше никаква мисъл. От очите на тези хора я гледаше дивата и елементарна, плоска като чинийка душа на недоразвито дете.

И Тивиса се прибра през портата. И тъкмо навреме. Ген Атал, който наблюдаваше преговорите с ръка на бутона, включи защитата. Отхвърлените преследвачи се търкулнаха по плочите на древния площад.

Тивиса се хвана за бузата, както винаги в минути на разочарование и несполука.

— Какво друго можеше да направиш, Тихе? — попита Тор Лик, наричайки я с интимното име, измислено още по времето на Херкулесовите подвизи.

— Ах, ако вместо мен тук беше Фай Родис! — с болка каза Тивиса.

— Страх ме е, че и тя нямаше да постигне с тях нищо добро. Освен ако приложеше способността си да създава масова хипноза… Е, щеше да ги спре, а после? И ние ги спряхме, но няма да вземем да ги избиваме с лазерен лъч, за да спасим скъпоценните си кожи!

— О не, разбира се. — Тивиса млъкна и се вслуша в шума на тълпата, който се донасяше през оградата на гробищата.

— Може би на тях им трябват наркотици? — попита Ген Атал. — Помните ли колко широко са били разпространени наркотиците едно време, особено когато химията изобретила по-евтин и по-ефикасен наркотик от алкохола и тютюна?

— Не се съмнявам, че те имат опияти. Достатъчно е да ги погледнеш как се движат. Но същината на бедствието е другаде — те са загубили човечността си. Някога в древността се е случвало диви животни да възпитават малки деца, случайно изоставени на произвола на съдбата. Известни са деца-вълци, деца- павиани, дори момче-антилопа. Естествено, можели са да оцелеят само индивиди, надарени с особено здраве и умствени способности. И все пак те не са станали хора. Децата-вълци дори загубили способността си да ходят на два крака. Ето какво става с човек, когато инстинктите и преките потребности на тялото не са дисциплинирани от възпитанието.

— Тук няма нищо чудно — каза Тор Лик. — Отдавна е известно, че мозъкът на човека е станал могъщ, единствено развивайки се в социална среда. Първите години от живота на детето имат далеч по-голямо значение, отколкото са мислили по-рано. Но…

— Но обществото, а не стадото е възпитало човека — поде Тивиса. — Човекът е бил групово, но не стадно животно. А тълпата е стадо, тя не може да събира и запазва информация. Престъпно е да се лишават хората от знания, от истината; отвратителната лъжа е довела човека до пълна деградация. Ръководени само от най-примитивните си инстинкти, подобни хора се групират в стадо, където главното развлечение са садистичните удоволствия. И е невъзможно да преустроиш психиката им, както и психиката на децата-вълци, с апелиране направо към човешките им чувства. Трябва да се измислят специални методи… Все пак аз много съжалявам, че Родис не е с нас.

— Какво ни пречи да я повикаме тук? — попита Тор.

— Афи, ти не се ли досети, че Родис остана като заложница в двореца на властелините? — каза Ген Атал. — И ще стои там, докато всички ние не се завърнем в «Тъмен пламък».

— Гледайте, те прескочиха стената! — възкликна Тивиса.

Обсаждащите бяха се досетили, че защитното поле прегражда само портата, и сега се катереха по стената. Скоро ревящата тълпа вече тичаше през гробищата, като се буташе и блъскаше по пътеките между паметниците. При сините глазирани стълбчета нападателите бяха отхвърлени назад. Заработиха двата ъглови СДФ. Ген Атал беше създал защитно поле с минимално напрежение, проницаемо за светлината и силното оръжие, каквото нападащите нямаха.

Земляните никога не бяха си представяли, че човек може да оскотее дотолкова. Вбесени от неуспеха си, жителите на Кин-Нан-Те крещяха ругатни, плезеха се, плюеха, разголваха и? показваха срамни от тяхно гледище части на тялото си, дори вършеха на показ естествените си нужди.

Ниският, приличащ на далечна гръмотевица сигнал на звездолета донесе небивало облекчение. Синята светлина на СДФ се замени от жълта. «Тъмен пламък» искаше връзка. Тор Лик изключи полето край портата, където на стража беше застанал Ген, и третият СДФ започна предаването.

Гриф Рифт попита:

— За колко време ще ви стигне кръговата защита?

— Всичко зависи от това, колко често ще ни щурмуват — отговори Тор.

— Вземете най-лошия вариант.

— Тогава максимум за осем часа.

Гриф Рифт надзърна в картата на Торманс.

— Нашият дискоид ще прелети тези седем хиляди километра за пет часа. Скоростната ракета би стигнала за един час, но тъй като не познаваме добре физиката на планетата, не можем да се прицелим с нужната точност. Я направете опит да си пробиете път и да излезете от града.

— Не бива. Страх ме е, че няма да мине без жертви.

— Прав сте, Тор. Затова няма смисъл да пращаме и дискоид. Нека тормансианите сами се оправят. Техните самолети също ще долетят до Кин-Нан-Те за не повече от пет-шест часа. Сега ще се свържа с Родис. Свързвам ТВФ с паметната машина. Дайте ми видеоканал за снимки. И се дръжте!

Тор Лик бързо предаде кръгова панорама и изключи връзката. Навреме! Ген Атал даде знак за опасност и третият СДФ отново прегради портата.

Времето течеше, а тълпата продължаваше да вилнее със същото упорство и тъпота край означените от сините стълбчета граници. Ген Атал се ядосваше, че не беше се сетил да вземе от звездолета батериите за психическо въздействие, които бяха донесени за в случай, че ги нападнат животни. Тези батерии щяха да разгонят подивелите тормансиани и да събудят у тях чувството на животински ужас. Подобно защитно устройство лесно можеше да бъде създадено и на «Тъмен пламък», но сега им оставаше само да чакат. Дивата тълпа можеше да бъде унищожена, но подобна мисъл изобщо не минаваше през ума на земляните.

По същото време в Градините на Цоам Фай Родис обясняваше на инженер Таел какво се е случило и го молеше веднага да изпрати самолети на помощ.

— Поради недостиг на гориво с полетите се разпорежда само Съветът на Четиримата.

— Тогава докладвайте веднага на Съвета, а още по-добре — направо на властелина.

Таел стоеше нерешително.

— Вие не разбирате ли с какъв малък запас от време разполагаме?! — учудено възкликна Родис. — Защо се бавите?

— За мен не е много просто да докладвам на властелина — прегракнало каза Таел, — по-бързо ще стане, ако вие лично…

— Защо не казахте веднага?! — и Фай Родис се устреми към покоите на председателя на Съвета на Четиримата.

За щастие днес Чойо Чагас не беше напущал двореца. След половин час Родис бе въведена в зелената стая, която вече беше станала постоянно място за срещите и? с властелина на Торманс.

— Аз бях предвидил подобна възможност — каза Чойо Чагас, след като разгледа предадената от звездолета снимка — затова управниците по места са настоявали пред вашите изследователи да се откажат от рискованото пътешествие.

— Но на тях никой не им е обяснил степента на опасността!

— Всеки зонален управител се срамува, по-точно страх го е да говори за тези вампири. Тях ги наричат «оскърбители на двете блага».

— На двете блага?

— Да, разбира се — на дългия живот и леката смърт. Те са се отказали и от едното, и от другото и затова трябва да бъдат унищожени. Държавата не може да търпи своеволия. Но те се спасяват в изоставените градове, а недостигът на транспорт затруднява борбата с тях и те си остават позор за зоналния управител.

— Грехота е да се бавим още — каза Родис, — загубените минути могат да костват живота на нашите другари. Те са добре защитени, но капацитетът на батериите е ограничен. Тесните, непроницаеми очи на Чойо Чагас бяха втренчени в Родис.

— Вашите деветоножки притежават убийствена сила. Спомням си как те сринаха една врата в този дворец — усмихна се язвително властелинът.

— Разбира се, всеки СДФ има лъч за рязане, инфразвук за събаряне на препятствия и най-сетне фокусирана искра… Но аз не ви разбирам!

— Толкова проницателна жена и да не може да разбере, че вместо да изразходват енергията за защитно поле, те трябва да избият негодниците.