— Не е по-добро положението и с произведенията на изкуството — отбеляза Ген Атал. — В домовете на Музиката, Живописта и Скулптурата е изложено само онова, което се харесва на Съвета на Четиримата и на най-близките им хора. Всичко останало, старо и ново, е струпано в заключени, непосещавани от никого здания. Аз надникнах в едно от тях. Там има купища сплъстени платна и хаотични пирамиди от статуи, покрити с дебел слой прах. Сърцето ми се сви, когато видях тези гробища на колосален творчески труд, мечти и надежди, «реализирани» по такъв начин от човечеството на Ян-Ях!
— Общо взето, всичко е ясно — каза Евиза Танет. — Докато стоим тук, ние няма да видим нищо друго освен онова, което искат да ни покажат. И следователно ще отнесем на Земята чудовищно изопачена картина на живота на Торманс и нашата експедиция ще допринесе твърде малка полза!
— И какво предлагате? — попита Вир Норин.
— Да навлезем в кипежа на обикновения живот на планетата — убедено му отговори Евиза. — Тези дни ще можем да свалим скафандрите си и нашият метален облик няма да смущава околните.
— Да свалим скафандрите си? А оръжието на убийците? — възкликна Ген Атал.
— И въпреки всичко това ще се наложи — спокойно каза Родис, — иначе хората на Торманс ще странят от нас. А единствено чрез тях ние ще получим истинска представа за живота тук, за целите и смисъла му. Смешно е да разчитаме, че нашата седморка ще разкопае огромните залежи от изоставена информация и ще може да се ориентира в нея. На нас ни трябват хора от различни места, от различни обществени слоеве и професии. Тук професията е много важна, те не я сменят през целия си живот.
— И независимо от това работят зле — отбеляза Чеди. — Тивиса и Тор разглеждаха биологичните институти на планетата и са поразени от невероятната занемареност на резерватите и парковете: изтощени, измиращи гори и напълно изродена фауна. Час по-скоро ни свалете скафандрите, Евиза!
— Ще трябва да потърпите още пет-шест дена.
Астронавтите започнаха да се разотиват по стаите си, за да подготвят поредното предаване за «Тъмен пламък».
— Нали искахте да видите Веда Конг? Тогава елате — неочаквано се обърна Родис към Чеди.
Дълго мълчалият черен СДФ заситни от ъгъла към канапето. Фай Родис извади от него една «звездичка» за паметна машина с още непокътната обвивка и разгъна станиола. Рубиненочервеният цвят говореше за биография с лирична насока. Няколко манипулации на Родис — и пред високата, драпирана в синьо стена се появи живо видение. Стереофилмите от ЕВП по нищо не отстъпваха на съвременните. От отдавна отминалите векове се появи Веда Конг и седна пред Родис и Чеди на едно изящно изплетено метално кресло от онова време.
— Сложих я на пета писта — каза шепнешком развълнуваната Родис. — Нещо, което и аз самата още не съм виждала — последното десетилетие от живота и?. Когато приключила разшифроването на военната история на четвъртия период от ЕРС.
Чеди беше се настанила в отсрещния ъгъл на канапето и виждаше пред себе си едновременно Веда Конг и Фай Родис, съвсем като две седнали една срещу друга жени, жената от Ерата на Великия пръстен и жената от Ерата на срещналите се ръце… Всяка ученичка на Земята знаеше за Веда Конг, изследователка на страшните подземия на ЕРС, героиня от древни приказки, възлюбена на двама прочути хора от своето време — на Ерг Ноор и Дар Ветер, приятелка на легендарния Рен Боз. Чеди сравняваше познатия образ с живата продължителка на нейното дело. На Фай Родис не и? се беше наложило да се промъква през дебели каменни стени и през опасностите на предпазните устройства. В бездната на Космоса на разстояние, невъобразимо дори за хората от епохата на Веда Конг, тя бе намерила цяла планета, сякаш оцеляла от онези критични времена на земното човечество. Чеди с детско възхищение разглеждаше финото лице на Веда, нежно, с ласкави сиви очи и мечтателна усмивка. Главата и? беше леко приведена под тежестта на огромните плитки. Годините не бяха се отразили върху моминската стройност на нейната фигура, но като я сравняваше с филмите от младините на Веда, Чеди остана с чувството, че скрита тъга пронизва цялото същество на тази жена.
Огромното разнообразие на човешкия облик на Земята, особено през Ерата на общия труд, когато започнали да се сливат най-различни раси и народности, надминаваше всяко въображение. Всевъзможните нюанси на косите, очите, цвета на кожата и особеностите на телосложението се съчетаваха в потомците на кхмероевенко-индусите, испано-русо-японците, англо-полинезо-зулусо-норвежците, баско-итало-арабо-индонезийците и т.н. Изброяването на тези безбройни комбинации заемаше цели ролки с родословни дървета. Широтата на подбора на генетични съчетания гарантираше безкрайност на живота без израждане, тоест безкраен възход на човечеството. Щастието на Земята се състоеше в това, че човечеството бе възникнало от различни отдалечени групи и бе създало през историческия си път безброй културни и физически обособени единици. До Ерата на Великия пръстен човешкият тип на Земята беше станал по-съвършен и беше изместил многоликите типове от Ерата на общия труд. До края на тази ера хората се делели на две главни категории: неандерталоидна — здрава, с масивни кости и грубо телосложение — и кроманьоидна, с по-тънък скелет, с висок ръст, по-крехка психически и по-изтънчена в чувствата. Работата на генетиците беше да вземат от всяка най-хубавото и да ги слеят в едно, което те бяха направили през ЕВП. А до ЕСР чистотата на облика беше станала още по-ясно изразена, както забелязваше Чеди, сравнявайки аскетичната твърдост на сякаш изсеченото от камък лице на Фай Родис и по-мекия лик на Веда Конг.
Фай Родис отразяваше още едно стъпало от повишаването на енергията и универсалността на човека, съзнателно изработвана в едно общество, което избягва гибелната специализация. Фай Родис във всяко отношение изглеждаше по-яка, по-твърда от жената от ЕВП — и по очертанията на силното си тяло със здрав скелет, и по стойката на главата и? върху високата, но не тънка шия, и по непреклонния поглед на очите, които бяха по-раздалечени, отколкото на Веда, и по съответно по-голямата ширина на челото и брадичката.
Родис и вътрешно се различаваше от Веда Конг. Ако с Веда всеки би се сприятелил безусловно и доверчиво, то Родис сякаш беше заградена с черта, за чието преодоляване се изискваха увереност и усилие. Ако Веда будеше любов от пръв поглед, то Родис — преклонение и известен страх.
Веда Конг заговори на невидимата аудитория:
— Две песни от военния период от ЕРС, преведени неотдавна от Тир Твист. Мелодиите са оставени без промяна.
Нечии ръце подадоха на Веда лек музикален инструмент с широк плосък резонатор и открити струни, опънати на дълъг гриф. Пръстите и? изтръгваха протяжните звънтящи звуци на една проста и тъжна като капещи сълзи мелодия.
— «Молитва за куршума» — каза Веда и нейният нисък силен глас изпълни голямата стая на двореца.
Обръщение към някакъв бог с молба да изпрати на човека гибел в боя, защото в живота му вече нищо не е останало.
— «Куршум смъртоносен прати срещу мене, нали си безкрайно добър» — повтори Чеди. — Как е могло обществото да докара един явно храбър и спокоен човек дотам да се моли за куршум?
Другата песен и? се стори още по-невероятна:
Веда Конг пееше, приведена над тъжно и страшно кънтящите струни. Една непозната болезнена бръчка загрозяваше създадените и? за искрена усмивка устни.
Щом изображението изчезна, Фай Родис стана и каза с болка:
— Веда Конг е чувствувала по-добре от нас цялата тежест на страданието, което са понесли прадедите ни.
— Нима антихуманизмът е бил разпространен толкова широко през ЕРС, нима той е определял хода на целия живот? — попита Чеди.
— За щастие не. И все пак антихуманизмът е пронизвал всичко, дори и изкуството. Най-големите поети от онези времена са си позволявали стихове като тези. — Родис произнесе ниско и гръмко: — «Бягат страхливците — огън, стрелци! Куршум парабелен за вас, бегълци!»
— Невъзможно! — изуми се Чеди. — Какво е парабел?
— Джобно огнестрелно оръжие.
— Но това сериозно ли е? Да се открива огън по бягащите, които се спасяват от опасността? — Чеди стана мрачна.
— Най-сериозно.
— И докъде е довело всичко това?
Вместо да и? отговори, Родис отвори страничната стена на СДФ и извади продълговатия ромбоиден калъф на кристаловълновия орган. Издигна го на раздалечените пръсти на лявата си ръка и прекара няколко пъти над него дланта на дясната. Зазвуча музика, могъща и сърдита, разливаща се като вълна, в която потъваха и се задавяха дисонансните акорди на провлечени звуци. Но тези сподавени жалби се засилваха, сливаха се и се сплитаха във вихър от проклятия и насмешки.
Чеди неволно се сви.
Ту понижавайки се, ту повишавайки се, звуците с вой се разливаха в сподавено ръмжене. В този хаос на рязко менящата се, игрива мелодия се включи гласът на Фай Родис:
