тормансианите се изпънаха почитателно и наведоха глави по един и същ начин.

— Говори великият и мъдър Чойо Чагас. Неговите думи към пришълците са: «Вие дойдохте тук, на планетата на щастието, лекия живот и леката смърт. Необикновено добрият народ на Ян-Ях не ви отказва гостоприемството си. Поживейте с нас, поучете се и разкажете за вашата мъдрост, благополучие и справедлива уредба на живота в ония незнайни бездни на небето, от които дойдохте толкова неочаквано!»

Ораторът млъкна. Земляните очакваха продължението на речта, но сановникът прибра хартийката, изправи се и махна с ръка. Тормансианите отговориха със силен рев.

Фай Родис погледна спътниците си и Чеди би могла да се закълне, че зелените очи върху безстрастното лице на ръководителката и? се смееха като на палава ученичка.

Вратата на борда на колата се отвори и Родис се качи на спуснатото стъпало. Роботът-деветоножка, който на Земята се наричаше СДФ, се устреми подир нея. Старшият сановник направи протестиращ жест. Веднага иззад гърба му се появи набит, облечен в лилаво човек с нашивка, подобна на око, от лявата страна на гърдите. Фай Родис вече беше се качила в колата, а СДФ се бе вкопчил с предните си крайници в ръба на стъпалото, когато човекът в лилаво енергично ритна робота право по капака от оксидиран метал. Предупредителният вик замръзна на устните на Родис, която се обърна твърде късно. Тормансианинът излетя във въздуха, описа дъга и падна в гъстия бодлив храсталак. Лицата на стражите се изкривиха от ярост. Те бяха готови да се нахвърлят върху СДФ и насочваха към него дулата на нагръдните си апарати. Фай Родис простря ръка над своя робот, свали заграждащия лицето и? щит и за пръв път силният глас на жената от Земята се разнесе на планетата Ян-Ях без предаващо устройство.

— По-внимателно! Това е обикновена машина, която се използува като сандъче за вещи, носач, секретар и пазач. Машината е напълно безвредна, но е устроена така, че изстреляният в робота куршум ще отлети назад със същата сила, а ударът може да възбуди поле на отблъскване, както се случи сега. Помогнете на вашия слуга да се измъкне от храстите и не обръщайте внимание на нашите механични слуги!

Запратеният в тръните тормансианин се мяташе и виеше от злоба. Стражите и двамата сановници отстъпиха заднишката. Те повече не се опитаха да пречат на роботите и седемте СДФ се покатериха в колата.

Земляните за последен път хвърлиха поглед към «Тъмен пламък». Уютното и защитено късче от родната им планета стоеше като изоставено сред прашната поляна на ярко осветената от чуждото светило равнина. Хората от Земята знаеха, че шестимата останали в кораба непрекъснато ги наблюдават, но тъмнината в дълбините на люка и галерията изглеждаше непроницаема.

Подчинявайки се на знака на сановника — «змиеносеца», както го кръсти Евиза, — астронавтите се отпуснаха на дълбоките меки седалки и колата, бавно люлеейки се и подскачайки, се понесе по неравния път. Някъде под тях бучаха моторите. Вдигна се кафеникав фин прах, който закри купола на «Тъмен пламък». Фуниите на мощен компресор издухваха праха назад. Земляните се огледаха. Съпровождащите ги, начело с двамата «змиеносци», бяха седнали настрана от тях и не проявяваха нито дружелюбие, нито враждебност, нито дори просто любопитство. Но Родис долови жаден и страхлив интерес в погледите, които те хвърляха крадешком към тях. Така биха могли да се държат малките деца от далечното минало на Земята, които знаели, че в къщи ще ядат бой, ако се въртят край пришълци и се запознават с тях. Кацането на земляните се пазеше в тайна. Лудо препускащата кола отначало не привличаше вниманието на все по- многобройните пешеходци или на хората във високите, опасно люлеещи се при движение коли. Но слуховете за гостите от Земята по някакъв начин се разнесоха из град Средище на Мъдростта. След четири земни часа, когато колите започнаха да наближават столицата на планетата, от двете страни на широкия път вече се тълпяха хора, всички без изключение млади, в работни дрехи с еднообразна кройка, но с различни цветове. Назад останаха кафявите сухи равнини. Много тъмната и плътна зеленина на горичките се редуваше с правилните геометрични форми на обработените ниви, а дългите редици от ниски къщурки — с масивни кубове, очевидно заводски сгради.

Най-сетне под колелата на автомобила непоносимо заблестя огледално-стъклената настилка на улица, подобна на онези, които астронавтите бяха виждали в телевизионните предавания. Вместо да навлязат навътре в града, колите се отбиха по един път, заграден от двете страни с високи дървета с тъмно маслинени прави дънери. Дългите им клони, които приличаха на ветрила, бяха насочени към пътя и кулисообразно затуляха съседните дървета. Пътят се губеше в сянка като в дъното на сцена през безкрайни редици от декори. Внезапно дърветата-кулиси отстъпиха мястото си на троен ред ниски дървета, приличащи на жълти конуси, обърнати с основата нагоре. Между тях в триъгълните отвори на фона на тъмното лилаво небе се виждаше покритото с пъстри цветя било на хълма, който господствуваше над столицата. Една непрекъсната четириметрова синя стена заграждаше овалното пространство, в което се кълбеше, сякаш искаше да прелее навън, гъста гора от сребристозелени, подобни на елхи дървета. Тази градина или парк зад пъстрия килим на поляната изглеждаше прекрасна след сивкавите, кафявите и тъмношоколадовите степи, които се простираха под плътното лилаво небе от двете страни на тристакилометровия път от звездолета до столицата.

— Каква е тази горичка? — за пръв път наруши мълчанието Фай Родис, като се обърна към старшия «змиеносец».

— Градините на Цоам — отговори той с лек поклон, — мястото, където живее лично великият Чойо Чагас и неговите високопоставени помощници — членовете на Съвета на Четиримата.

— Нима не отиваме в града?

— Не. В своята безкрайна доброта и мъдрост великият ще ви приюти в градините на Цоам. Вие ще бъдете негови гости през цялото време, докато не напуснете планетата Ян-Ях. Ето че пристигнахме. Вътре не може да влиза никоя кола. — С изненадваща пъргавина старшият сановник отвори задната вратичка и се измъкна на стъклената плоскост на площадката пред портата. Той вдигна пред лицето си един лъскав диск и се скри в отворилия се отстрани проход. Вторият «змиеносец», който през цялото време беше мълчал, покани с жест гостите да слязат от колата.

Астронавтите се струпаха пред портата и взеха да се разтъпкват и да оправят тръбичките на биофилтрите си. Вир Норин и Чеди Даан се върнаха малко назад, за да обхванат с поглед многоетажната кула с вътрешни издатини и позлатени гребени, която служеше за вход на градините на Цоам.

— И тук змия! — възкликна Чеди. — Забелязахте ли: и на гърдите на сановниците, и на вратите на колите, и сега тук, на портата на двореца на владетеля.

— Няма нищо чудно — възрази астронавигаторът, — нали са от Земята, където този символ толкова често се е срещал в древните цивилизации. Не случайно змията е била избрана за символ на Сатаната и властта. Тя притежава способността да хипнотизира, прониква навсякъде и е отровна…

— Не мога да си представя как се избавят те от праха при такива фини и сложни архитектурни форми — каза, приближавайки се, Евиза Танет.

— Без човешки ръце едва ли минават, но това е опасно занимание — отговори Вир Норин.

— Следователно не се ценят нито ръцете, нито животът — заключи може би твърде прибързано Чеди.

Думите и? потънаха в гръмогласния рев, който се разнесе от малката куличка в центъра на арката над портата:

— Приветствувам ви, чужденци. Влезте без страх, защото тук вие се намирате под високата закрила на Съвета на Четиримата, върховните избраници на народа на Ян-Ях, и лично на мен, техния глава…

При последните думи огромните половинки на портата се разтвориха широко. Земляните се усмихнаха: уверенията на владетеля на Торманс бяха излишни — никой от тях не изпитваше дори и сянка от страх. Астронавтите тръгнаха по еластичните плочи, които поглъщаха звука на крачките им. Пътят описваше резки зигзаги, напомнящи знаците на мълнията, които открай време се употребяваха на Земята.

— Не са ли твърде много думите? — полувъпросително каза Чеди с едва доловим оттенък на нетърпение.

— И завоите — добави Евиза.

През гъстите дървета се забелязваха тромавите линии на архитектурата на двореца, проснал се тежко и злобно зад килима от жълти цветя, чиито остри, конически съцветия стърчаха твърдо и не се полюшваха от вятъра.

Грамадните, високи четири човешки боя врати изглеждаха тесни. Тъмните плоскости на вратите бяха покрити с лъскави метални пирамидки. Роботите СДФ, и седемте едновременно, неочаквано избързаха напред, издавайки пресеклив тревожен звън. Те се строиха пред вратите и преградиха пътя на астронавтите, но след няколко секунди млъкнаха и се отдръпнаха.

— По пирамидките на вратите тече ток — отговори на въпросителния поглед на Фай Родис излезлият напред Ген Атал.

— Да, но вече изключиха заряда — потвърди Тор Лик, който стоеше настрана и с явна неприязън изучаваше архитектурата на градините на Цоам.

Внезапно тъмната висока пролука на входа се разтвори безшумно и земляните влязоха в една зала с колосална височина, рязко разграничена на две части. Предната, с под от шестоъгълни огледални плочи, беше с два метра по-ниска от задната, постлана с дебел черножълт килим. Лъчите на високото светило проникваха през червенозлатни стъкла и затова издигнатата част от залата беше пронизана от някакво вълшебно сияние. Там бяха насядали в познатия вече ред неизменните четири фигури: едната отпред в центъра, трите други отляво и малко по-назад. В ниската част на залата цареше мътна светлина, която се процеждаше от тавана между гигантските метални змии, закрепени по издатините и раззинали зъбатите си уста над гостите от Земята. Огледалните плочки хвърляха неясни разливащи се сенки, засилвайки тревожния смут, който обземаше всеки, осмелил се да застане лице срещу лице със Съвета на Четиримата.

Очевидно властниците на Торманс вече бяха осведомени за всичко, засягащо земляните. Те не изразиха учудване, когато видяха забавните деветоножки, които ситнеха край лъщящите от метала крака на астронавтите. Подчинявайки се на знака на Фай Родис, и седемте СДФ се строиха в една линия на тъмния огледален под. Земляните спокойно се изкачиха по страничната стълба до възвишението и се спряха, мълчаливи и сериозни, без да свалят очи от властелина на планетата. Чойо Чагас изчака малко, изправи се и подаде ръка на Фай Родис. Същото, само че малко по-бързо, направиха и останалите трима. Само една секунда беше достатъчна на Родис, за да си спомни забравените на Земята древни форми на приветствие. Тя стисна ръката на властелина, както бяха правили преди хиляди години нейните прадеди, за да покажат, че нямат оръжие и лоши намерения. Впрочем оръжието едва ли наистина липсваше тук. Във всяка ниша в стената между блестящите прозорци се криеше едва видима фигура. Един, двама, трима… осем неподвижни човека наброи Тор Лик. Техните лица не изразяваха нищо друго освен заплашителна готовност. Не можеше да има съмнение, че при един-единствен знак тези вкаменени фигури ще се превърнат в механически изпълнители на всяка заповед. Да, на всяка, това личеше по тъпите им лица с масивни черепни кости, изпъкващи под гладката мургава кожа.

Евиза не се сдържа и закачливо изпрати на стражите най-чаровните погледи, на които беше способна. Понеже не забеляза никаква реакция, тя смени тактиката и изразът на лицето и стана трогнато-възхитен. Това подействува. По лицата на двамата застанали най-близо до нея стражи се плъзна лилава червенина.

Земляните седнаха на креслата с разперени във вид на ноктести лапи крачета. Астронавтите мълчаливо разглеждаха сложните рисунки на килима, а срещу тях, изучавайки с неучтиво втренчени погледи гостите, също мълком седяха членовете на Съвета на Четиримата. Мълчанието се проточи. Вир Норин и Фай Родис, които седяха най-близо до властелините, можеха да долавят шумното им дишане — дишането на хора, които са далеч от спорта, от физическия труд или аскетичното въздържание.

Чойо Чагас се спогледа с тънкия и жилав Гентло Ши, вече известен на гостите под съкратеното име Ген Ши, който отговаряше за мира и спокойствието на