В Индия царувал едно време цар, по име Асока. На младини той бил гневлив: за нищо и никакво пламвал. Но като знаел, че това е голяма слабост за човека, Асока сполучил да обуздае избухливостта си и да стане спокоен и търпелив.

Царят давал с добрия си живот пример на своите поданици — да закрилят слабите, да помагат на бедните и болните, да не се гордеят, да обичат всички. Той въвел справедливи закони, изградил болници, направил градини, изкопал кладенци за пътниците и стадата, посадил край пътищата овощни дървета.

В Индия живее птиче, наречено кунала. То има кротки и хубави очи. Цар Асока имал син, чиито очи били тъй хубави и кротки, каквито са тия на птичето. Затова го кръстили Кунала.

Асока обичал и сина си, и жена си, царицата Падмявати. Но тя заболяла още когато била млада. Преди да издъхне, повикала мъжа си и му рекла:

— След като умра, ще дойде друга на мое място. Тя ще бъде царица на Индия. Може да ти роди деца. Навярно тя не ще обича моя син. Ала аз няма да видя мир на оня свят, додето той не порасте.

Царят разбрал какво иска да каже умиращата царица и отговорил:

— Не се безпокой, обична Падмявати! Кълна ти се, че каквото и да стане, аз ще обичам Кунала и той ще бъде наследник на престола ми.

Падмявати умряла. Асока се оженил за една млада и хубава жена, по име Сиди. Царският син Кунала пораснал. Със своята доброта, кротост, скромност и трудолюбие той спечелил обичта на целия народ. Когато станал момък, оженил се за Мадави — една хубава и нежна мома, добра като него.

Двете семейства живеели отначало в мир и сговор. Но ето че Сиди родила на Асока син. Тя била горда, обичала властта, па била и много хитра. Откак добила момчето, само за едно мислела: какво да направи, та нейният син да замести Кунала и да наследи престола на баща си. Тя мразела завареника си, но криела умело своята омраза.

Веднъж Асока паднал тежко болен. Тая болест изненадала всички околни, защото царят бил здрав и силен: пръв път боледувал през живота си. Разни лекари го церили, ала никой не успял да го излекува. След като всички се отчаяли и вече очаквали неговата смърт, при болния влязла царицата и почнала да го лекува с магии. За няколко дена го излекувала.

Когато Асока оздравял, той поблагодарил от сърце на Сиди.

— Ти ми върна живота и здравето — рекъл царят. — Никога няма да забравя тази голяма добрина.

А тя му казала:

— Стига да пожелаеш, можеш веднага да ми се отплатиш.

— С какво?

— Като обявиш за престолонаследник сина, що ти родих.

— На драго сърце бих направил това — казал Асока. — Но аз съм и човек, и цар: не мога да потъпча честната си дума. Преди да умре Падмявати, аз й се заклех, че Кунала ще наследи моята корона.

— Голяма работа! — рекла Сиди огорчена. — Клетвата е умряла заедно с онази, на която си се заклел.

— Не — отсякъл царят, — аз бих се по-скоро отказал от царуването, отколкото да наруша клетвата, която съм дал комуто и да било. Искай нещо друго в замяна на услугата!

— Добре — казала Сиди недоволно. — Позволи ми тогава само един ден да управлявам. Аз ще ти кажа кой ще бъде тоя ден.

Царят се съгласил.

Денят скоро дошъл.

Далече от столнината се намирал градът Таксокила, дето управлявали хора, назначени от Асока. Градът бил много богат. Царицата надумала управителите да наложат на гражданите големи данъци. След това пратила там подкупени мъже — да подбудят народа към бунт.

Градът въстанал. Подучени от хората на царицата, гражданите пратили в столицата неколцина души да се оплачат на царя. Те му казали, че искат да махне дотогавашните управители и да им прати Кунала.

— Само твоят син — рекли те — ще може да внесе ред, като ни даде справедливи закони и като усмири бунтовниците.

Тъкмо тоя ден, когато били дошли пратениците, Сиди поискала от царя да й даде печата от слонова кост, с който се подпечатвали всички царски заповеди. Той й го дал, както бил обещал.

Когато пратениците изказали на царя своето желание, Сиди заявила, че наистина само князът, когото целият народ обича, би могъл мирно и без насилия да внесе ред в Таксокила. Като чул тия думи, Асока се смутил. Той подозрял, че жена му крои нещо лошо.

— Не е ли опасно — рекъл — да пращаме Кунала в оня разбунтуван град? Таксокилци може да го убият.

Сиди се оскърбила.

— Щом нямаш доверие в мене — рекла тя, — прави каквото знаеш! Вземи си печата! Ти забравяш, че си ми дал тоя ден властта.

Царят трябвало да устои на обещание си. Той не взел печата. Па и сам Кунала, като видял, че може да бъде полезен, се съгласил да отиде в Таксокила.

Но Асока настоял синът му да тръгне с войска. Князът се възпротивил.

— Войска бавно се събира — казал той. — Пък и аз не обичам да се пролива кръв. Нима с многобройна войска, цвилещи коне, ревящи слонове, гръмливи колесници, барабани и тръби ще накараме хората да живеят в мир? Аз ще вървя сам.

Той се сбогувал с жена си Мадави, яхнал коня си и се понесъл към разбунтувания град.

Ала той не видял, че след него препуска втори конник, изпратен от царицата.

Тоя човек носел заповед, подпечатана с царския печат.

Кунала препускал белия си кон към далечния град. Той изминал села, бърда, планини и потоци, оризища, градини и ниви. Новината, че князът иде, се разнесла скоро в града. Всички накичили къщите си със знамена и килими и излезли да го посрещнат.

Пред вратите на града Кунала се спрял. Първенците го помолили да прости на бунтовниците: те не били недоволни от царя, а от управителите, които им наложили тежки данъци.

— Добре — казал князът. — Бъдете спокойни! Аз ще дам всекиму заслуженото.

И той влязъл в града тържествено, под звуците на много тръби, рогове и барабани.

Кунала намалил данъците и назначил други управители. Гражданите, много доволни от тая промяна, проводили пратеници при Асока да му изкажат своята вярност и да му благодарят, че е пратил мъдрия княз да внесе мир в града.

Ала надвечер пристигнал вторият конник, който предал на градските първенци заповедта. Те я отворили и с ужас прочели, че трябва да извадят очите на Кунала, който бил най-голям враг на царя и предател на държавата. Още се казвало, че след като князът бъде ослепен, никой гражданин не бива да му се притече на помощ с каквото и да било. Забранявало се дори да се споменава името на царския син.

Първенците не знаели какво да сторят. Не им се искало да покажат заповедта на княза, който им се видял толкова добър, колкото умен. Тая заповед била несправедлива и жестока. Цяла нощ се разговаряли те, без да решат какво да правят.

Най-после си казали:

— Какво ще стане с нас, ако не изпълним царската повеля? Мигар ще ни пощади оня, който се е озлобил срещу родния си син? Кунала желае доброто на всички, а баща му заповядва да го ослепим. Не се ли покорим, той ще ни убие.

На заранта те отнесли заповедта на княза. Кунала я прочел и рекъл:

— Тази повеля трябва да се изпълни, защото носи царския печат. Направете, каквото ви се заповядва.

Той знаел, че баща му не може да е издал тая безчовечна повеля. Разбрал, че то ще да е работа на царицата, която е измолила от баща му пълна власт за един ден. Но както и да е, решил да се покори на заповедта, скрепена с бащиния му печат.

— Направете, каквото ви е заповядано — повторил той.

Народът узнал за страшната заповед. На главния площад се събрали хора. Когато дошъл Кунала, всички