свещения вигвам, като изригнаха страшни заплахи към пленниците.

Внимателните очи на Армстронг откриха посред тълпата самозвания пратеник с белите пера. Той викаше и танцуваше по-шумно от другите и с ръмжене и подскачане незабелязано се приближаваше към входа на свещения вигвам. Сред общия шум той успя да произнесе няколко английски думи, които достигнаха до пленниците.

— Сиуксите глупави! Червената стрела… ще освободи бели… две-три минути…

Като че ли в потвърждение на тези обещания страшен гръм разцепи небето, а светкавицата освети ярко вътрешността на вигвама. Сред грозните трясъци, които сякаш искаха да разрушат лагера, Червената стрела се метна встрани от тълпата и за миг успя да се скрие при пленниците, като спусна след себе си платнището. Нова светкавица сякаш изгори всичко наоколо, а гърмът накара хората да налягат по земята в суеверен страх. Сред внезапната тишина се чу силен вой и връхлетя страшен вятър, който засипа с пясък лицата.

— Ураган — прошепна Чарли, — познавам гласа му.

— Да — отзова се Червената стрела, — голям ураган… ще помете вигвам, хора, всичко… ние скоро бяга… река, скача вода, плува… хайде, хайде…

И наистина вън вече бурята вилнееше. Вигвамът се тресеше от вятъра и всеки миг можеше да се срути.

Чарли повдигна платнището на входа.

Ужасен мрак беше скрил огъня и хората, пясък пръскаше толкова силно, че никой, дори и пазачите, не беше останал наоколо.

— Ето нашия миг! — извика Чарли. — Сега или никога!

Той изскочи от вигвама и всички го последваха. Щом хукнаха в мрака, един глас прозвуча край тях:

— Движете се вляво!

Познаха Златната гривна.

— Прощавай, приятелю! — извика Армстронг.

Бегълците едва се придвижваха напред, хванати за ръце, за да се противопоставят по-успешно на прерийния вятър. Заслепяваше ги прах, мълнии ги оглушаваха, биеше ги едър град. Те се препъваха, падаха в някакви ями, ставаха отново и пак се втурваха напред.

След час пресичаха реката с плуване и щом стъпиха на отсрещния бряг, се ориентираха по звездите. Небето неочаквано светна и те поеха на югозапад по безкрайната прерия.

Вече не се страхуваха от индианците. Дори и да бяха открили бягството им, те трудно щяха да се организират, за да ги преследват, защото много време щеше да им трябва, докато съберат разпръснатите от бурята коне. А и едва ли щяха да се решат на такова нещо през нощта.

— По всичко изглежда, господин Мигюр, че още веднъж сполучихме да спасим скалповете си — каза през смях Чарли.

— Да — отвърна му кореспондентът, — трябва да благодарим на нашия приятел Червената стрела. Дължим му много!

Няколко дни по-късно в една звездна, но безлунна нощ комендантът Сейнт Ор, с пораснала за седмица брада, лежеше върху бизонска кожа в палатката си. Почти до краката му пращеше огън, запален направо на земята. До този огън капитан Сейнт Ор беше приседнал върху едно пънче и пушеше лулата си, като си играеше с ушите на едната от двете хрътки, които водеше постоянно със себе си.

Наоколо край такива огньове се бяха разположили спокойно уморените войници. Едни от тях се бяха излегнали, други седяха и пушеха, докато разговаряха помежду си. Зад огньовете бяха опънати в една редица палатки, които белееха в тъмнината, после се виждаха навързаните коне, а зад тях стояха като крепост товарните коли.

Изведнъж нощната тишина беше нарушена от виковете на часовоите: „Кой иде?“ Дочу се притичване, припрян разговор. Часовоите извикаха дежурните и адютантът Пейтън също се отправи нататък, за да се осведоми какво става.

Почти веднага той дотича обратно в палатката на полковника, едва сдържайки радостта си.

— Ех, че новина! — извика той. — Върна се младият Армстронг заедно с Марк Мегер и двамата индиански водачи… Сега са в караулното, полуголи и примрели от глад. Пристигат направо от лагера на сиуксите!

— Армстронг! — радостно извика полковникът и веднага скочи на крака. — Това се казва радостна новина. Щастлив съм да стисна ръката на този прекрасен младеж.

Но бързо се овладя и заговори като началник:

— Арестувайте го и му забранете да се среща с когото и да било. Преди всичко да му се даде необходимото, на него и на приятелите му, а после да ми се докладва кога ще е възможно да бъдат разпитани.

Адютантът се обърна кръгом и заедно с капитан Сейнт Ор тръгна към караулното.

Бежанците вече бяха заобиколени от цяла тълпа любопитни. Всеки бързаше да им предложи услугите си. Един им подаваше бутилка вино, друг — наметало, трети — запалена лула. Грижеха се за тях с онова съучастие, което събуждаше нещастният им вид.

Адютантът Пейтън не одобряваше заповедта на полковника и знаеше, че това е обикновена формалност, въпрос на дисциплина, затова се опита да подслади доколкото може горчивия хап, който им носете.

— Драги Армстронг — каза шепнешком той на младия офицер, — заповядано ми е да ви държа под арест. Разбира се от само себе си, че съм изцяло на вашите услуги, затова ми кажете какво ви е необходимо…

— Много е лесно за казване — рече през смях Франк, — най-напред да обядваме, защото от петнадесет часа не сме слагали нищо в уста. Добре, че забелязахме вашите огньове. И така — парче печено месо и осем часа сън. След това, давам дума, никакъв арест няма да ме огорчи.

Новината бързо беше обиколила лагера и от всички страни се стичаха любопитни офицери и войници. Искаха да видят призрака. Но трябваше наистина да се задоволят само с гледане — как този призрак и приятелите му лакомо лапаха обилния обяд, за който се беше постарал капитан Сейнт Ор.

След час лейтенант Армстронг; подкрепен от обяда и хубавото вино, облечен с чисти дрехи и така бодър, сякаш си беше отспал вече, бе отведен при полковник Сейнт Ор.

— Е, лейтенант, свършихте ли най-после веселите си скитания?

— Тъй вярно, господин полковник — отговори Франк скромно, но с твърдост в гласа.

— Напуснали сте отряда, за да проследите забелязаните следи?

— Тъй вярно, господин полковник.

— От доклада на вашия началник разбрах, че ви е разрешено да се отделите само за три дни. По каква причина нарушихте този срок?

— Защото имаше възможност да получа много важни сведения!

— Получихте ли тези сведения? — попита полковникът, като го гледаше в упор.

— Тъй вярно, господин полковник.

— Разказвайте, слушам ви.

— Сведенията са следните, господин полковник. Дакота се готвят да се обвържат в съюз със съседните си племена, а може би и с чернокраките. Начело на това движение стои образован вожд, смел, богат и способен. Неговите идеи, разбира се, са по-реалистични от тези на индианците. Той се опитва да им внуши, че е необходимо време, за да могат от тълпа да се превърнат във войска, да се обучат, да укрепне съюзът им и да станат истинска сила. Неговите идеи и планове, мога да се обзаложа за това, са повече миролюбиви, отколкото войнствени. Той предпочита да преговаря с правителството за условия, които поне малко да са изгодни за тях, отколкото да вдигне бунт. Но на съвета не беше чут и надделяха онези, които искаха война незабавно. Но каквото и да се случи, този вожд е с много знания и не се съмнявам, че той ще се види принуден да оглави воините и като отстъпи пред решението на съвета, да започне бойни действия. Такъв противник не е за пренебрегване. Ще разберете сериозността на моите думи, господин полковник,