силите с мене в равна борба, бих превърнал вашата лукава веселост във вик за прошка. Но вие не ще посмеете, защото знаете, че само един миг би ми бил достатъчен, за да покажа на непрокопсаниците около вас, че не сте достоен да ви следват. Вие убихте жена си, за да я заместите с друга… Не с вас, госпожо — прибави той, като се поклони подигравателно пред издайницата на Попета, — но с друга, която Бог закриля и която никога не ще стъпи в този ад. Вие можете да ме убиете, да ме нарежете на късове, но бъдете сигурен — смъртта ми не ще остане ненаказана. Моята родина Англия ще узнае за вашето престъпление и въпреки нахалната увереност, която черпите от вашата предполагаема безопасност, вие ще бъдете преследвани като кучета, сгащени във вашите мръсни жилища чак до планината, прогонени и избити като вълци, защото вие сте по-лоши от кучетата!

Последните думи от тази закана се изгубиха всред яростните викове на тълпата.

— Какво ни интересува вашата родина? — изреваха разбойниците. — Не искаме и да знаем за Англия.

— Проклета да бъде Англия! — извика Доги Дик.

— По дяволите Англия! — изкрещяха в хор останалите. — Също Франция и Италия, а с тях и папата… Всички да вървят по дяволите!… Какво могат да ни направят? Ние сме извън тяхната власт. Но вие сте под нашата, синьор и ние ще ви го докажем!

И като извадиха своите ками от поясите си, те размахаха лъскавите им остриета пред очите на пленника.

Хенри вече бе започнал да се разкайва за своята непредпазливост и да смята, че последният му час е настъпил, когато капитанът се намеси, за да го запази от разярените си хора.

Това поведение го изненада, защото Корвино бе отвърнал на неговата закана с поглед, в който се четеше пъклена ненавист.

Учудването му не трая дълго.

— Спрете! — извика главатарят със силен глас. — Колко сте глупави, защо се тревожите от джавкането на този английски булдог… ваш пленник? Да не би да искате да убиете кокошката, която ще ви снесе златно яйце? И то яйце, което струва тридесет хиляди песети! Вие сте луди, момчета! Оставете аз да се занимавам с тази работа. Нека най-напред получим яйцето, което с Божия благословия и с помощта на Мадоната ще изтръгнем от бащиното гнездо, а после…

— Да, да! — екнаха няколко гласа, като прекъснаха образното сравнение на своя главатар. — Да вземем яйцето! Да заставим старата птица да го снесе! Рикардо ни уверяваше, че той имал възможност да го направи.

— Потвърждавам това — кимна Доги Дик. — И никой не знае по-добре от мен какви яйца има той… Три години съм бил негов горски пазач.

И при тази шега, която се стори доста безвкусна на италианските му слушатели, но която пленникът отлично разбра, той избухна в смях.

— Достатъчно! — изрева Корвино, — губим си времето… Може би — прибави той със зверски поглед — караме и нашия приятел, художника, да губи търпение. Хайде, синьор, ще оставим на тази хубава глава слуховите й органи. Кутрето на лявата ви ръка ни стига засега. Ако не е достатъчно, за да изтръгнем яйцето, за което току-що говорихме, ще опитаме с цялата ръка. Ако и тя не успее, ще трябва да се откажем от омлета, на който разчитахме.

Тази духовитост бе приета с общ смях.

— Точно така, ние няма да свършим така скоро с вас — прибави духовитият разбойник. — Но, за да докажем на почтения ви баща, че не сме злопаметни, за да му докажем колко ние, италианците, го превъзхождаме по щедрост, ще му изпратим една телешка глава с кожата, ушите и всички нейни части.

Тези ужасни думи бяха поздравени с единодушни аплодисменти. И всички ками се прибраха в калъфите.

— Сега — заповяда главатарят, като се обърна отново към разбойника, изпълняващ ролята на палач, — отрежи му този пръст. Не е нужно да се реже по-горе от второто кокалче. Режи при ставата и се старай да не повредиш тази толкова красива ръка. Остави й едно крайче, че да запълва пръста на ръкавицата — по този начин никой не ще забележи какво й липсва… Виждате ли, синьор — заключи подигравателно разбойникът, — че не искам да ощетя скъпоценната ви личност, освен с това, което е необходимо за целта ни. Ясно ми е, че се гордеете с нея и като знам какво се случи с Попета, бих бил отчаян, ако ви попречи да имате подобен успех и с прелестната Лучета.

Както обикновено, последната част от изречението бе произнесена от разбойника с тих, почти неразбираем глас.

Той не очакваше отговор. Ето защо младият англичанин не му каза нищо и не оказа също никаква съпротива, когато жестокият палач дръпна ръката му и само с един удар на ножа сръчно преряза кутрето му.

Това беше последното действие от драмата. Пленникът, върнат веднага обратно в тъмната си килия, бе изоставен на самотата и на съзерцанието на ръката си, завинаги лишила тялото му от симетрия.

Въпреки че живееше само на един час път до железницата от Лондон, генералът рядко отиваше в столицата повече от един път в годината. При тези пътувания той имаше повече за цел да посети старите си другари от индийската армия и клуба „Ориентъл“, отколкото да се представи на аристократическия свят.

Той оставаше в хотела близо две седмици, като прекарваше голяма част от времето си по улиците или в клуба и после се прибираше в имението си с достатъчно спомени за останалата част на годината.

Престоят му в града не преминаваше само в разговори със старите другари по оръжие. Една част от престоя си той посвещаваше на управлението на именията си — нещо, което изискваше поне едно посещение при неговия адвокат в Линкълн’с-ин Филдс.

Генералът отиваше в Лондон през сезона, когато там се намираше целият изискан свят и голяма част от селските благородници. Тогава парламентът имаше сесия, концертите бяха в своя разгар и елегантният свят отваряше салоните си.

Но нито едно от тези многобройни развлечения не привличаше стария офицер от индийската армия. Той напускаше жилището си, защото знаеше, че ще намери в Лондон хора като него, които не се срещат там през никое друго годишно време.

Пратеникът с мургавото лице, човекът, който уверяваше, че иде от папския град, се беше появил в Бичууд Парк в началото на този сезон и няколко лена след това генерал Хардинг предприе ежегодното си пътуване до Лондон.

Това посещение нямаше никаква връзка със странното съобщение, направено от едно още по-странно същество, за което генералът си спомняше само поради особено лошото впечатление, което му бе направило. Той се сещаше за него само за да оплаква поведението на сина си или за да си каже, че няма нито дума истина в историята за разбойниците, която му беше разправена.

Той нямаше никаква представа за начина, по който Хенри бе прекарал последните дванадесет месеца, тъй като не бе получавал никакви вести от сина си.

Беше писал веднъж на адвоката си, но единствено за да попита дали бе виждал Хенри.

Бяха му отговорили само, че младият Хардинг се е явил в адвокатската кантора преди около една година. Що се отнася до изплащането на хилядата лири стерлинги, за тях не се споменаваше нищо, тъй като генералът не бе направил и намек за това — дребничкият юрист, свикнал отдавна с практическия лаконизъм, беше сметнал за необходимо да отговори само за това, за което го питаха.

В прощалното си писмо Хенри бе споменал за своето намерение да напусне страната, нещо, което донякъде обясняваше факта, че никой в Лондон не бе чул нищо за него. Впрочем нищо не даваше повод да се мисли, че той не е заминал за Рим или за някой друг град на континента. Генералът си казваше, че това пътуване не би могло да му подейства зле и че по този начин синът му избягва лошите познанства, които би могъл да завърже в Лондон. Дори би бил много доволен да знае, че е в Рим, ако бе узнал за това по друг начин, а не чрез злокобното писмо, чието съдържание е вече известно на читателя. То доказваше, че ако наистина синът му е попаднал в ръцете на разбойници, той сигурно дружи с не по-малко лоши другари.