нашата живопис и скулптура от древността. Бедното момче! Жалко, но не можем да направим нищо за него. Нещастието би било още по-голямо, ако е някой английски благородник — исканият от разбойниците откуп би бил само по-голям. Ако видят, че не може да плати, може би ще му върнат свободата.

— Надявам се и бих била много щастлива.

— А защо, дете мое? На какво се дължи твоят интерес към този младеж? Имаше и други пленници. Корвино доведе трима със себе си и ти не изпитваш никакво съжаление към тях.

— Не ги видях, татко, но него… не забравяй, че е художник! Помисли си само, ако брат ми Луиджи беше подложен на същите изпитания в Англия!

— Няма такава опасност. Дай Боже и ние да живеем в такава страна… при едно правителство, където всичко е осигурено — съществуването и богатството, и…

Кметът се спря. Спомни си за съвета, който току що му бяха дали.

— А защо да не идем в Англия… при Луиджи — подхвана Лучета. — В последното си писмо той ни казва, че е напреднал много в професията си. Може би на връщане младият англичанин ще се спре тук — би могъл да го разпиташ и да поискаш сведения за родината му. Ако това, което казваш, е истина, защо да не идем там?

— Там или другаде, където и да е, но ние не можем да останем повече в Италия. Папата е много зает с външните си работи, за да може да зашити поданиците си. Да, мило дете, днес повече от всякога мисля да напусна Вал д’Орно. Почти съм решен да приема предложението на синьор Бардони да откупи имението ми. Цената, която предлага, е много по-ниска от стойността му, но във времето, в което живеем… Какъв е този шум?

Лучета изтича до прозореца.

— Какво виждаш? — попита баща й.

— Войници — отвърна тя. — Ето, една дълга върволица се изкачва по улицата. Сигурно са тръгнали по следите на разбойниците?

— Да, но те няма да ги хванат. Никога не успяват в това. Пристигат точно тогава, когато е вече късно. Дръпни се от прозореца, дете мое. Ще сляза да ги посрещна. Трябва да им намеря квартири, храна, вино, и което е още по-лошо, няма да искат да платят нищо. Не е чудно, че нашите селяни предпочитат да оказват гостоприемство на разбойниците, които заплащат редовно всичките си разноски. Уви! Не е завидна длъжност да си кмет в такова едно място. Ако старият Бардони иска, ще има едновременно именията ми и длъжността ми. Сигурно ще се справи по-добре от мен, тъй като аз така и не се научих и няма да се науча да се разправям с разбойниците.

При тези думи кметът взе официалния си жезъл и като тури шапката си излезе на улицата да посрещне папските войски.

— Един висш офицер! — си каза девойката, като погледна крадешком през прозореца. — Дали ще бъде достатъчно смел, за да тръгне след разбойниците и да освободи този хубав младеж. Ах! Ако стореше това, с удоволствие бих му подарила една усмивка за награда. Бедният художник! Точно като брат ми Луиджи. Бих искала да знам дали има сестра, която да мисли за него! Може би има някоя…

Младото момиче не посмя да произнесе думата „любима“, но само при тая мисъл лицето й се помрачи. Тя не смееше да си признае, че ако беше уверена в противното, щеше да бъде очарована.

— О! — извика тя, като хвърли отново поглед към улицата, — офицерът иде насам с татко и го придружава друг, по-млад офицер. Сигурно идват да обядват… Едва ще имам време да се понаглася.

И тя напусна стаята, в която скоро влязоха кметът и двамата военни, негови гости.

Село Вал д’Орно беше окупирано от военните; нямаше вече опасност от ново посещение на разбойниците.

Войниците, около стотина души, бяха разквартирувани у по-видни жители, докато офицерите бяха настанени в хотела.

Капитанът, който не искаше да живее под скромния покрив на странноприемницата, успя да си намери по-удобна квартира и се настани у старейшината на селото — у самия кмет.

Това гостоприемство не му беше оказано с голямо удоволствие — при други обстоятелства то дори никога не би му било дадено.

Но времената бяха лоши и разбойниците вилнееха. Би било много непредпазливо от страна на селяните да не се покажат достатъчно гостоприемни към официалните си защитници.

Франциско Тореани беше принуден да се показва поне привидно любезен към папските войници. Беше заподозрян, че симпатизира на либералната партия, която, под водачеството на Мацини заплашваше да възстанови отново римската република.

Следен от властите, кметът на Вал д’Орно беше заставен да се отнася предпазливо с папските офицери.

Вярно е, че поискването на квартира от капитана беше направено много учтиво, но по начин, който му даваше да разбере, че не би допуснал отказ, нито пък би го извинил.

Кметът се видя принуден да се подчини и офицерът напусна странноприемницата, придружен от своя слуга, който носеше багажа му, като по този начин освободи повече място за своите подчинени.

Това държание се стори странно на Тореани, но той не каза нито дума.

— Това е някой шпионин — помисли си той. — Получил е нареждания от Антонели!

Колкото и вероятно да му се виждаше това обяснение, то всъщност беше напълно погрешно. Капитанът, граф Гвардиоли, не беше получил никакво нареждане от този род, макар че според всички изгледи не би пропуснал да съобщи на Ватикана за политическите разбирания на кмета на Вал д’Орно.

Желанието му да се възползва от гостоприемството на старейшината се дължеше на една мисъл, която бе минала през ума му по време на първото му посещение.

Причината беше много по-проста. Бе забелязал дъщерята на кмета в момента, когато тя прекосяваше коридора, а капитанът, граф Гвардиоли, не беше от тия, които си затварят очите пред едно толкова привлекателно видение.

Бедната Лучета! Беше обкръжена отвсякъде! От една страна — капитанът на разбойниците, от друга — капитанът на папската гвардия! Тя бе наистина в опасност! Но за щастие не знаеше нищо за намерението на Корвино, въпреки че веднага бе забелязала любезното държание на капитана.

Граф Гвардиоли беше от мъжете, които откровено смятат, че никой не може да им устои — един истински италиански победител на женски сърца с външност, в която имаше едновременно нещо прелъстително и пиратско, с блестящи от ум очи, с два реда бели зъби и с черни абаносови, извити във форма на спирала около страните му мустачки. Едно младо момиче би трябвало да бъде необикновено заето с други мисли, за да устои срещу любовните атаки на такъв блестящ офицер.

Това бяха обикновено думите, с които той имаше навик да се перчи с глупаво задоволство пред своите другари.

Без съмнение в покварените среди на апостолическия град успехите му трябва да са били многобройни. Не можеше да бъде друго, като се има предвид тройният му ореол: не беше ли граф, капитан, кавалер, а освен това неуморен любител на приключения.

При първото виждане на Лучета Тореани графът изпита едно силно, близко до екстаз чувство. Стори му се, че е открил едно съкровище, досега скрито от мъжките погледи. Каква победа, ако би му се удало да го покаже пред света!

Това сигурно не беше много трудно. Би ли могло едно обикновено момиче да устои на ухажването на един дворцов мъж, украсен с висока титла, и капитан на всичко отгоре.

Но макар да идеше направо от града на Цезарите, той не можа да каже като славния Юлий: Дойдох, видях, победих. Наистина дойде и видя, но след цяла седмица, прекарана под един покрив, той беше толкова далече от победата, че дори не бе успял да направи и най-малко впечатление на скромната овчарка. Напротив, бе се превърнал на неин най-покорен роб. Любовта му към хубавата Лучета се засили толкова много, че стана известна на всички, включително на неговите офицери и войници.

Заслепен от тази безумна страст, той нямаше сила да я скрие — изгарящ от желания, забравил най- елементарните правила на доброто държание, той се натрапваше на младото момиче така, че ставаше