папските владения и в старата неаполитанска територия, която за щастие днес се намира под по-добро управление, въпреки че още страда от този хронически недъг.

Но може би ще се запитаме как самите селяни, дребните чифликчии, продавачите, занаятчиите, земеделците, овчарите, могат да търпят едно толкова ненормално положение.

Това именно учудва всички, особено в Англия. Английският народ, който толкова бавно разбира собствените си работи, е неспособен да си обясни тези на другите народи. Или пък, протестирал ли е например някога саксонският земевладелец против някоя чуждестранна война, колкото жестока и разрушителна да е била тя, щом като тази война донася увеличение на цената на житото или сланината? Естествено не! Това достатъчно обяснява дългото търпение на италианския селянин към разбойничеството.

Когато селският хлебар получава една песета за един хляб от килограм и половина, докато истинската му цена в съседния град е само тридесет сантима; когато земеделецът иска същата цена за един черен овесен или ечемичен хляб със същото тегло и когато жена му печели също една песета за всяка изпрана риза на разбойника, тъй като разбойничката смята, че е недостойно тя да се занимава с тая неприятна подробност на домакинството; когато овчарят иска и получава тройно повече за една коза, яре или овца, и когато цената на всичко необходимо за облеклото или изхранването на разбойника следва същата своеволна прогресия, не трябва да се учудваме на търпимостта на италианския селянин към тези толкова щедри клиенти.

Колкото до обидите, притесненията и опасностите, на които са изложени селяните от страна на тия хора извън законите, това е чиста илюзия. Те могат да загубят само своя живот, а разбойниците съвсем не целят това. Защото би означавало да убият кокошката и да се лишат по този начин от яйцата й.

А колкото до притесненията, и английският земеделец понася също толкова, ако не и повече, под формата на непосилни такси и намеси от страна на някой нескромен полицай. А колкото до обидите, отправени до някоя съпруга или хубава дъщеря, италианският селянин няма защо да се оплаква повече от търговеца от всеки английски град, ежегодно изложен на произвола на едно покварено войнство.

И така, според мнението на италианския селянин, разбойничеството съвсем не е толкова люта язва, както ние сме склонни да вярваме.

Все пак от време на време някои сцени на отвратителна жестокост доказват, че разбойниците не винаги са много лесно поносими.

Тези възмутителни случки стават обикновено в местности, още незасегнати от разбойничество или дълго време освободени от него — там, където собствениците, смятайки се в безопасност, опитват да се настанят по земите си, за да приберат своите доходи, тъй като поне половината от тях по време на върлуването на крадците влизат в джобовете на техните чифликчии.

Да държат собствениците далеч от земите им, това е неизменната цел на владетелите, които се възползват от тяхното отсъствие, и в това може би е най-главната причина, която ги кара да бъдат толкова снизходителни към разбойничеството.

Когато разбойниците се появяват отново в някои области, напуснати от тях за известно време, за да извършат само някой обикновен грабеж или да се настанят там за постоянно, връщането им се отбелязва с жалки сцени.

Собствениците са останали по домовете си било защото не им се иска да напуснат жилищата си, било защото не могат да разполагат с движимите си имущества без разорителни жертви.

Те живеят там като се осланят на щастието си, понякога на благоволението на съдбата и често на едно постоянно опразване на кесията им с данък, плащан на крадците, само за да не бъдат обезпокоявани.

В края на краищата това е само едно временно положение, толкова тежко, колкото и несигурно.

Бащата на Луиджи Тореани кмет на селото, в което живееше, собственик на значителни имения в областта, се намираше именно в това положение. Дългият период на спокойствие го беше накарал да се надява, че занапред е спасен от нашествието на разбойниците. Доверието му в бъдещето беше дори толкова голямо, че без страх се противопостави на престъпленията на разбойниците, като преследваше някои от тях по времето, когато беше още възможно да се прилагат законите.

Но времената се бяха изменили. Папата, погълнат от своите неприятности с външните си врагове еретици, не се грижеше много за вътрешните размирици. Колкото до кардинал Антонели, какво го засягаха всекидневно отправяните му оплаквания за постоянно растящата наглост и престъпленията на разбойниците! Дали този истински потомък на Императорите, този модерен Цезар Борджия, нямаше особени причини да окуражава разбойничеството?

За тази именно опасност, която заплашваше неговия баща, говореше Луиджи. Хенри Хардинг правилно беше доловил смисъла на пасажа в писмото на приятеля си.

Същата вечер, когато разбойниците бяха нахлули в село Вал д’Орно, кметът бе осведомен за нещо, което му вдъхна повече тревоги за бъдещето от всеки друг път.

Дръзкото поведение на шайката само по себе си доказваше пълното му безсилие в случай, че разбойниците намерят за добре да осквернят законите на гостоприемството.

Но това, което научи, беше нещо по-сериозно и засягаше лично неговото семейство, състоящо се само от него и дъщеря му Лучета.

Читателят вече знае за какво се отнася. Хората бяха видели Корвино да хвърля красноречиви погледи към неговата дъщеря, нещо, което в Италия означаваше, че в сърцето на разбойника се бяха породили нежни чувства.

Франциско Тореани знаеше какво значи това. Той познаваше добре очарованието на дъщеря си, красотата на която беше прочута не само във Вал д’Орно, но и в цялата околност. Тя бе направила силно впечатление в Рим и по време на един кратък престой във Вечния град бе заобиколена от графове и кардинали, тъй като червените принцове на църквата не са никак безразлични към усмивките на хубавите жени.

Корвино виждаше Лучета едва за втори път, но кметът беше предупреден, че това бе предостатъчно, и че една трета среща би мога да почерни дома му.

Хората не бяха пропуснали да прибавят, че младото момиче не беше насърчило с нищо смелите погледи на разбойника. Напротив, на всички беше известно, че тя изпитваше съвсем заслужено презрение към този проклетник. Задоволили се бяха само да отправят крадешком едно предупреждение към бащата и го посъветваха да не допуска нова среща между дъщеря си и Корвино.

Как трябваше да постъпи? Това беше най-голямата му грижа.

В деня на разбойническото нападение кметът забеляза нещо необикновено в държанието на дъщеря си. Тя изглеждаше необичайно обезпокоена.

Баща й я запита на какво се дължи това.

— Днес не приличаш на себе си, дете мое!

— Истина е, татко, признавам го.

— Да не би да имаш да се оплакваш от някого или от нещо?

— Не… не точно това. Мисля за някого и ми е мъчно.

— За някого? За кого, мило дете?

— За младия англичанин, доведен от тези проклетници. Ако това беше моят брат Луиджи!

— Наистина!

— Какво мислиш, че ще му направят? Животът му в опасност ли е?

— Не… животът му не… тоест, ако приятелите му изпратят исканите за неговия откуп пари.

— Но ако няма приятели, нещо, което е възможно? Беше бедно облечен и все пак имаше вид на благородник. Не си ли на моето мнение?

— Не обърнах внимание на това, мое дете, бях погълнат от общинската работа.

— Татко, знаеш ли какво разправя нашата прислужничка Анета? Казали са й го тая сутрин.

— Какво?

— Че този млад англичанин бил художник… както нашия Луиджи. Странно!

— Много е възможно. Повечето англичани, които живеят в Рим, са художници. Дохождат да изучават