закона, нямаше от какво да се страхуват, нито какво да губят. Едно престъпление повече нямаше да увеличи отговорността им пред правосъдието, а за да го извършат им трябваха само причина и случай. Такъв беше именно случаят сега. Колкото до причината, той можеше да съди за нея по поведението на разбойниците през нощта на престоя им в селото. Може би той би видял повече, ако не бе присъствала Попета, участничка в последния набег. Току що чутият разговор разсейваше всичките му съмнения. Корвино бе хвърлил око на сестрата на Луиджи Тореани. Какъв щеше да бъде резултатът от тази гнусна страст? Хенри го отгатваше много добре.

Колкото до случая, шайката имаше всички възможности да го предизвика. Селото приличаше на стадо без куче и овчар. Разпуснатостта на разбойниците и безнаказаното им пребиваване там доказваха, че те могат да се върнат в градчето, когато пожелаят. Възможно беше да не им позволят да останат там. Но и най-краткият престой беше достатъчен за целта, която си поставяха. Подобни отвличания бяха нещо обикновено в разбойническия живот и те имаха навик да ги вършат с невиждана сръчност и учудваща бързина.

Корвино и шайката му можеха всеки момент да отвлекат Лучета Тореани и половината момичета на Вал д’Орно, така се наричаше градецът без да се опасяват, че ще срещнат някаква съпротива. След подобно престъпление те щяха сигурно да бъдат преследвани от стражарите или папската гвардия. Но преследването можеше и да им се размине. Това щеше да зависи само от обстоятелствата и от добрата воля на укривателите.

Ще минат вероятно с някое привидно преследване и всичко ще се ограничи с това.

Никой в Англия не би повярвал на подобни неща, ако те наскоро не бяха потвърдени от неоспорими доказателства. След пристигането си в Рим Хенри впрочем бе събрал достоверни сведения за социалното и политическото положение в Италия, както и за разбойническите шайки. Така че той не можеше да храни никакво съмнение за опасността, на която бе изложена сестрата на Луиджи Тореани.

Той смяташе, че има само един човек, който би могъл да я спаси от ужасната участ, която я очакваше. Бе една жена, ако може така да се окачестви същество като Кара Попета. И така мислите на пленника се насочиха към съпругата или любовницата на главатаря.

Ако той беше свободен, благодарение на придобития опит не би имал нужда да се осланя на една толкова несигурна защита. Беше убеден, че щеше да излезе от килията си само за да бъде хвърлен в някой още по-страшен затвор до завръщането на изпратения в Англия пратеник и до заплащането на неговия откуп.

За първи път той беше доволен, че се е подчинил на Корвино. Ако по това време бе узнал онова, което знаеше сега, той не би имал нужда от настояванията на главатаря, за да направи по-трогателна молбата към баща си. Надяваше се тази молба да бъде благосклонно приета и парите да пристигнат навреме, за да му позволят да се възползва от свободата си. Беше решил как да си послужи с нея.

Но ако откупът не пристигнеше? Това също беше напълно възможно. Някога споменът за Бел Менъринг го правеше равнодушен към различните неприятни събития от живота. Сега той мислеше с горчивина за лишаването си от наследство и за отказа на баща му да даде предварително нищожната сума, която съставяше цялото му наследство. Нима не беше възможно също така да откаже да заплати и откупа му?

Задълбочен в този хаос от мъчителни размисли, затворникът прекара без да мигне дългите часове на нощта ту излегнат върху леглото си от листа, ту крачещ из тясната килия с надеждата, че движението ще възбуди достатъчно силно неговото въображение, за да му позволи най-сетне да начертае един план, способен да осигури не толкова личното му спасение, колкото това на Лучета Тореани.

На разсъмване той още не бе стигнал до решение. Трябваше да се осланя на малката надежда да види по-скоро пристигането на откупа си, а в противен случай — на съмнителната намеса на Попета.

Разбойничеството, каквото съществува в южната част на Европа, едва сега започва да добива публична известност.

Знаеше се, поне се предполагаше, че в Испания, Италия и Гърция крадците се скитали на шайки, ограбвали пътниците, дори извършвали убийства.

Но тези случаи минаваха за изключение и хората смятаха сценичните образи на разбойниците за обикновени преувеличения както по отношение на силата им, така и по отношение на живописния живот на тия шайки от осъдени от правосъдието люде.

Разбойници имаше, не можеше да се отрече това, но те бяха малко на брой и доста разпръснати, уединени из планинските убежища или скрити в някоя гъста гора, откъдето излизаха само крадешком и твърде рядко по широките пътища или из необитаемите области на страната.

За нещастие този начин на виждане на нещата далеч не беше точен. Сега, и то от много време насам вместо да се крият в пещерите и по непроходими планински убежища, италианските разбойници се показват открито дори в най-гъсто населените равнини и не е рядко събитие те да превземат някое село и да се настанят най-нахално там за няколко дена. С право човек може да се учуди от безсилието на управленията, които допускат подобно положение на нещата. Но това не им пречи да съществуват, често въпреки усилията на тия управления, а понякога благодарение на някое тайно съучастие, предимно на римска и неаполитанска територия.

За да се обяснят причините на това съучастие, би трябвало да се засегнат религиозно-политически въпроси, обяснението на които би ни отвлякло от същността на романа.

Мотивът, който кара управленията да допускат съществуването на разбойниците, е същият, който в Ирландия „насърчава и подпомага“ Оранжизма, една организация, почти толкова достойна за презрение, колкото и разбойничеството.

Това е вечната история на световния деспотизъм: разделяй и владей. Независимо дали е принц или свещеник, ако деспотът не успее да разедини народа по друг начин, той пуска в действие отвратителната организация на разбойничеството.

Ако в Италия съществуваха две различни религии, както в Ирландия, разбойничеството би изчезнало, защото би станало безпредметно. В борбата си за политическа независимост двете партии щяха да се дебнат постоянно една друга, като всяка от тях щеше да предпочете робството пред свободата, ако би трябвало да я подели с един омразен съперник.

Тъй като в Италия има само едно вероизповедание, необходимо е да се намери някой друг начин за борба против стремежите на населението за свобода. Деспотизмът е разбрал каква полза би могъл да извлече от разбойничеството. Само с това се обясняваше неговото продължително съществуване.

Хората извън Италия не разбират добре естеството на тази ужасна социална язва. Те само могат да предполагат, че е доста неприятно да се живее в една страна, където грабежът и убийството се извършват свободно посред бял ден.

Така мислят без съмнение чувствителните хора, израснали под влиянието на едно либерално възпитание.

Но тази социална класа е много рядко явление там, където царува разбойничеството, тъй като засегнатите области отдавна вече са оставени във владение на селяните и дребните чифликчии.

Земеделският стопанин не би помислил никога да се установи в земите си. Там той би бил изложен всеки ден на опасността не да бъде убит, нещо, което би било голяма глупост от страна на разбойниците, а да бъде грабнат и отвлечен в планината, където те ще го задържат като пленник, докато приятелите му съберат една достатъчно голяма сума, която да задоволи алчността на шайката. Ако откупът бъде отказан, когато има възможност да се плати, тогава пленникът може да бъде сигурен, че ще бъде обесен или застрелян, без други церемонии.

Като знае това от свой личен опит или от този на съседите си, италианският собственик взема мерки да живее в някой окупиран от гарнизон на редовна армия град, или там, където може да намери ефикасна защита.

Той е на сигурно място само в пределите на този град. На една миля от предградията, понякога и в техните очертания той е изложен на опасността да бъде отвлечен дори пред очите на приятели и съграждани.

Да се отрече това би значело да се отрече неоспорим факт. Подобни случки стават много често в