пленничество. От малкото прозорче на килията си той присъстваше на много необикновени сцени и би могъл да види много повече, ако прозорецът беше поставен малко по-ниско. Само някоя особено интересна случка можеше да го изтръгне от леглото му от папратови листа, тъй като бе принуден да гледа привдигнат на пръсти.

Изминаха няколко дни, без да настъпи някаква промяна в положението на затворник. Той стигна до заключението, че задържането му не е обикновена шега и че пленничеството му застрашава да трае до безкрайност. Ето защо от този момент трябваше да повярва на историите за разбойниците, чути по време на краткия престой в Рим и на които както повечето свои сънародници трудно би повярвал. Самият той бе жалък пример за тяхната истинност и дори изпитваше чувство на гняв към приятеля си Луиджи, чието препоръчително писмо го бе поставило в толкова трудно положение. Писмото се намираше още у него, тъй като разбойниците се бяха задоволили да му вземат само кесията и скъпоценностите.

Той го извади от джоба си и започна да го препрочита с единствената цел да убие времето. Пасажът, на който отначало не бе обърнал голямо внимание, сега му направи особено впечатление. „Предполагам, пишеше Луиджи, че моята сестра Лучета е станала вече голямо момиче. — Бдете грижовно над нея до моето завръщане. Надявам се, че тогава ще бъда в състояние да ви доведа тук и да ви изтръгна от опасността, от която се страхувахме.“

Когато по време на пътуването си към Вечния град Хенри Хардинг прочете това изречение от писмото, предадено му разпечатано, той не отдаде никакво значение на смисъла му. Сметна, че се отнася само до лошото материално положение на семейството на приятеля си, положение, което младият художник се надяваше рано или късно да подобри благодарение на майсторската си четка. Освен това Бел Менъринг, тази неблагодарница, занимаваше твърде много ума му, за да спира мисълта си върху нещо друго, дори върху сестрата на Луиджи, колкото и да бе пораснала по времето, когато бе писал писмото си.

Но сега, в самотата на килията си, спохождан непрестанно от образа на хубавото младо момиче, което бе забелязал през първия ден на пленничеството си, Хенри започна да тълкува това двусмислено изречение по друг начин. Дали Луиджи наистина говореше за бедността?

Напротив, не правеше ли намек за някаква истинска опасност, като тази, която заплашваше прелестната дъщеря на кмета? Единствено тази мисъл смущаваше младия човек. Каква би била неговата мъка, ако се отнасяше до сестрата на скъпия му приятел Луиджи.

Слънцето залязваше. Мракът, който все повече проникваше в килията на затворника, го принуди да сгъне писмото и да го прибере в джоба си. Съдържанието му не спираше да го занимава, когато чу гласове точно под прозореца. Всичко, което можеше да разсее еднообразието на затворничеството, естествено привличаше неговото внимание. И сега Хенри се приближи веднага до прозореца и се превърна цял в слух, защото му се стори, че чува познато име.

Точно мислеше за Луиджи Тореани! Разбойниците не произнесоха това име, а друго, тясно свързано с неговото — името на Лучета, сестрата на Луиджи, което прочитането на писмото му беше припомнило.

Хенри Хардинг често бе слушал своя приятел да говори за единствената си сестра. Притаил дъх, той се вслуша с жив интерес. Хвана с две ръце напречната желязна пръчка на прозореца и доближи ухото си до отвора. В околните селища не липсваха Лучети, но особеното предразположение на ума му го караше да мисли, че се отнася именно за тази, която го засягаше лично.

— Тя ще бъде следващата ни плячка — каза разбойникът, който бе произнесъл името на Лучета. — Можеш да бъдеш сигурен.

— А защо? — попита другият. — Въпреки своята гордост и достойнство старият кмет не би могъл да плати откупа на една фуста. За какво би ни послужило такова едно пленяване.

— За какво? Това е работа на главатаря, а не наша. Всичко, което знам е, че момичето му е влязло в очи. Видях го много добре миналата нощ. Сигурно би я отвлякъл, ако не се боеше от Попета, истински дявол и господарка на всичко отгоре. Стига да не става въпрос за жени, тя търпи, без да се оплаква, грубостите и дори ударите на Корвино. Чу ли за веселата сцена между главатаря и благоверната му, на която бяхме свидетели в долината Малфи?

— Да, но така и не узнах подробностите.

— Беше заради една целувка. Нашият главатар харесал едно девойче, дъщеря на стария въглищар Поли. Малката кокетка не изглеждала недоволна. Корвино окачил на шията й една великолепна огърлица и придружил подаръка си с целувка, но не съм много сигурен в това. Както и да е, синьората видя и позна огърлицата, и така грубо я отскубна от момичето, че то падна на колене. Това беше поводът за сцената с главатаря.

— Тя вдигна кама срещу него, нали?

— Да, и щеше да го промуши, ако не й се бе извинил и обърнал работата на шега, което я успокои. Но каква хала! Господи! Очите й блестяха като огнената лава на Везувий!

— А момичето? Сигурно побърза да избяга?

— Разбира се, и добре направи, макар че ако бе останала, сигурен съм, Корвино никога не би се осмелил да я погледне. Той загуби едновременно и момичето, и златната верижка, защото Кара си присвои огърлицата и не я сваля от врата си, за да напомня, предполагам, на съпруга си за случката всеки път, когато е на гуляй със селските моми.

— Срещал ли се е главатарят друг път с момичето на Поли?

— Някои от нас така мислят, но знаеш, че след твоето заминаване ние напуснахме страната. Така и не сме мигнали от засади и си шепнехме, че сигурно и синьората има пръст в увеличаването на потерите. В края на краищата не мисля, че Корвино се е интересувал чак толкова много от дъщерята на въглищаря. Вероятно само се е поразпалил от пламенните погледи на момичето. Колкото до дъщерята на кмета, работата е съвсем друга. Знам, че той се отправя към селото с много по-голяма охота, отколкото където и да било другаде. Рискува много, като постъпва така. Знам го, но малко ме е грижа за това. Желае момичето, вярвай ми, и ще го има на всяка цена.

— Дявол да го вземе! Има добър вкус! Тя е прелестна и гордостта й я прави още по-привлекателна.

— О! Тая гордост скоро ще се изпари, щом падне веднъж в ръцете на Корвино. Той е точно човекът, който умее да опитомява такива госпожици.

— Бедната! Съжалявам я!

— Ех! Ти си луд, Томазо. Страх ме е, че престоят ти в папските затвори съвсем те е покварил. Какво би станало с нас нещастните скитници, ако не ни беше позволено от време на време да си вземаме по някоя любовница? Гонят ни като вълци, защо да не си позволим някое агнешко бутче, когато ни се удаде случай? Можем ли да укоряваме главатаря, че е харесал едно парче крехко месо, и то такова апетитно като Лучета Тореани?

Като придружи тази груба шега със силен смях, разбойникът се отдалечи, последван от своя другар.

Дотук Хенри бе слушал разговора на двамата разбойника с голяма погнуса. При тръгването им той се почувства, като ударен от гръм. Предчувствието му се превръщаше в поразяваща истина. Младото момиче, за което бяха говорили, беше Лучета Тореани, сестрата на Луиджи, прелестното създание от балкона, оттогава постоянен обект на мислите му!

Странно и жестоко съвпадение! Хенри бе поразен от удара и като изпусна желязната пръчка, се отпусна на пода на килията си.

Младият англичанин остана така известно време, изпаднал в едно състояние на духа, близко до обезумяване. Пленничеството му, отначало само едно неудобство, сега се бе превърнало в мъчение. Той вече не мислеше за собствените си неволи и малко се грижеше за тях. Бе изцяло погълнат от мисълта за опасностите, които заплашваха сестрата на приятеля му — това хубаво младо момиче, зърнато за миг, направило силно впечатление на въображението му. Толкова по-скъпа му бе тя благодарение на приятелството, което го свързваше с нейния брат. Тревогите му не бяха напразни. От личен опит той познаваше страшната сила на разбойниците, толкова по-опасна поради това, че тези мъже, вече извън