един по-широк. На около двеста крачки по-нататък се мержелееше постройката, която бяха видели. Метнаха се върху седлата и бързо изминаха разстоянието до къщата.

Оказа се минка, селска колиба, оградена с кирпичен зид, зад който се виждаше и порутен хамбар. Имаше три етажа, включително таван, и малки, препречени с решетки прозорци. Сано слезе от коня и въздъхна дълбоко, разпознавайки вече описаната картина.

— Виж покрива — каза той на Хирата. — Не ти ли прилича на самурайски шлем?

Направен от напластена рошава слама, покривът извиваше рязко навън между първото и второто ниво в странични крила, които напомняха наушници на самурайски шлем. От втория етаж нататък се издигаше полегато над тавана, след което се заостряше до един-единствен връх. Външните греди се пресичаха, образувайки издадености, подобни на рога, увенчаващи генералския шлем. Но мястото изглеждаше напълно необитаемо, изоставено от цяла вечност.

Хирата се изкашля неловко и каза:

— Сумимасен, простете, сосакан сама. Ако тази къща е притежание на убиеца, регистрите за собственост биха могли да ни разкрият самоличността му.

Сано погледна помощника си с неизпитвано до този момент уважение.

— Добра идея — похвали го той. — Ако не го заловим тази нощ, щом се върнем в града, ще проучим регистрите. А сега нека огледаме наоколо.

Завързаха конете си от вътрешната страна на зида и обиколиха имота. Зад къщата попаднаха на обрасла пътека, която вероятно водеше към града. По нея нямаше скорошни следи от копита или стъпки — явно отдавна никой не бе минавал оттам.

— Да влезем вътре — предложи Сано.

От дисагите си взеха свещи и кибрит и прекосиха застланата с каменни плочи пътека към входната врата. Къщата не беше заключена, но по всичко личеше, че отдавна тук не бе стъпвал човешки крак. Запалиха свещите си и предпазливо влязоха вътре.

Трепкащите пламъчета осветиха едно-единствено просторно помещение с пръстен под и неизмазани стени. Гредите, които крепяха горните етажи, бяха опушени от някогашни огньове в глиненото огнище. Помещението беше празно, почти толкова студено и влажно, колкото и навън, без каквито и да било признаци, че е било обитавано скоро. Сано бе обзет от съмнения.

— Може би използва някоя от стаите на горния етаж — Хирата бе застанал в подножието на една паянтова стълба, водеща до квадратен отвор в тавана.

Сано огледа стълбата. Покатери се на втория етаж и се озова в малко празно помещение, вероятно спалня, с дъсчен под и малък прозорец. През прокъсана хартиена врата се стигаше до други две стаи, а вита стълба отвеждаше до таванското помещение. Сано изчака Хирата да се появи през отвора.

— Претърси стаите, а аз ще огледам тавана — нареди той и се качи по втората стълба. С глава и рамене в таванското помещение, той спря и вдигна свещта, за да огледа подобното на шатра пространство.

На пода дървените греди образуваха изкусен рисунък от пресичащи се ивици. Таванът се издигаше скосен нагоре към върха на покрива. От сламата между гредите долитаха скърцане и шумолене — горе беше пълно с гадини. Сано пристъпи предпазливо напред и в отсрещния край на помещението забеляза купчина предмети. Внимателно се отправи натам, но внезапният му силен писък раздра тишината. От сламата бе скочил огромен плъх, който тупна в краката му. Сано извика от изненада и неволно отскочи назад. Стъпи вън от гредата и краката му с трясък пропаднаха в не подсиления таван на стаята отдолу. Мъчейки се отчаяно да се задържи при пропадането, разпери ръце и усети силна болка, когато лактите му се закачиха за гредите около направената от него дупка.

— Сосакан сама — извика Хирата някъде отдолу и затича към него. — Какво стана? Ранен ли сте?

Опрян на ръце, Сано висеше във въздуха. Чувстваше се нелепо.

— Добре съм! — извика в отговор. — Само ела да ми помогнеш! — Хирата го избута нагоре през дупката.

Отново озовал се в таванското помещение, Сано стигна до купчината, която бе видял, и извика на Хирата: — Мисля, че открих нещо. Иди при стълбата и ми помогни да го смъкна.

После завлече двата големи конопени чувала до отвора на стълбата и внимателно ги спусна към Хирата. Слезе на долния етаж и двамата заедно изсипаха първия чувал. От него изпаднаха две квадратни с дъски с дължина около лакът и два остри клина, достатъчно дълги да минат през дъската и да приковат отсечена човешка глава.

— Тези са вещи са негови! Той е бил тук! — Сано едва сдържаше ликуването си. Прищя му се да се разкрещи от радост и да затанцува из помещението, но потисна този неподобаващ изблик на чувства и каза: — Да видим още с какво разполагаме.

Вторият чувал съдържаше дървено ведро и кутия с инструменти. В нея откриха трион, железен чук, пръчици тамян и стъкленица с руж. Хирата се изкашля неловко.

— И аз намерих нещо, сосакан сама — и той тръгна към съседното помещение.

Сано го последва. На пода имаше памучна постелка в синьо и бяло. Платът изглеждаше прекалено нов и непокътнат, за да е стоял във влажната къща твърде дълго. Убиецът Бундори вероятно я бе донесъл наскоро, подготвяйки се за поредното убийство.

— Добра работа — похвали Сано помощника си. Хирата засия в момчешка усмивка. — Ще отнесем тези неща в Едо като доказателство. Сега да се подготвим да го хванем.

Върнаха вещите на Убиеца Бундори в чувала и ги смъкнаха на приземния етаж. После излязоха отвън. Кобалтовосиньото небе вече бе осеяно със звезди, а сред тях плуваше растящият сърп на луната. Вятърът откъм мочурищата вече пронизваше. Сано и Хирата вкараха конете в къщата, хем да ги приберат на завет, хем да ги скрият от убиеца. После се настаниха близо до вратата и извадиха запасите си от мочи — твърди оризови питки, с които самураите засищаха глада си по време на дълги походи. Нахраниха се, Сано угаси свещите и двамата притихнаха в очакване на Убиеца Бундори.

Тишината бе тягостна, влажният студ ги пронизваше до кости. За да минава по-леко времето, а и за да удовлетвори любопитството си, Сано реши да опознае по-добре своя млад помощник, чиято вещина и всеотдайност така му бяха допаднали.

— От колко време си в полицията?

— От три години, сосакан сама. Откакто баща ми, който заемаше този пост преди мен, се пенсионира…

— Ти не беше ли дошинът, който успя да разбие бандата изнудвачи на търговци в Нихонбаши? — попита Сано. Престъпниците бяха пребили до смърт един отказал да плаща продавач и месеци все се изплъзваха от полицията.

— Да, сосакан сама — отговорът на Хирата бе лишен от всякакво самохвалство.

Още по-заинтригуван, Сано попита:

— Харесваш ли работата си?

— Да, разбира се! — в гласа на Хирата прозвуча примирение: — Тя си ми е дълг по наследство… — замълча за миг и после припряно довърши: — Но ако можех да избирам, бих предпочел да служа на вас, сосакан сама.

Сано се опита да види лицето на младия дошин в тъмното. Припомни си първата им среща, когато Хирата му заяви, че няма да съжалява, ако му позволи да работи за него в разследването.

— Защото така ще имаш по-големи възможности за издигане, затова ли?

Хирата отвърна с въздишка:

— Да, но не само затова. Може и да не знаете, сосакан сама, но в полицията нещата не са, както трябва… Много дошини вземат подкупи и пускат престъпниците на свобода. Позволяват на богатите и да се измъкват безнаказано и пращат бедните на палача. Арестуват невинни само за да приключат някой случай по-бързо и да си го добавят в досието. Законът е продажен, безчестен. А вие… вие сте различен.

Сано знаеше, че на новия си пост има право да се сдобие с лични васали, но се боеше, че ако Хирата се привържеше към него, също можеше да стане мишена на онези, които желаеха смъртта на личния следовател на шогуна. Затова предпазливо каза:

— Работили сме заедно само три дни, Хирата, ти изобщо не ме познаваш.

— Простете самонадеяността ми, сосакан сама — откъм младия дошин се чу шумолене, явно се