Освен това Дърк беше — както отричаше — ясночувец. Понякога си тананикаше насън разни мелодии, които две седмици по-късно изведнъж ставаха големи хитове. Е, това не беше толкова трудно да го организира човек.

Всъщност той винаги се беше задоволявал с най-минималното разследване, за да поддържа тези митове. Беше мързелив и онова, което правеше, беше просто да позволява на ентусиазираното хорско доверие да върши работата вместо него. Мързелът беше много важен — ако неговите предполагаеми подвизи в областта на паранормалното бяха подробни и точни, хората щяха да се отнесат с подозрение и да потърсят други обяснения. От друга страна, колкото по-мътни и двусмислени бяха неговите „предсказания“, толкова повече самонавивката на хората запълваше пропастта на недоверието.

Дърк никога не постигна кой знае какво с това — или поне така изглеждаше. Всъщност ползата му — по време на цялото си следване постоянно да бъде хранен и поен за чужда сметка — беше много по- значителна, отколкото някой би предположил, освен ако не седне и не тегли чертата.

И, разбира се, той никога не твърдеше — напротив, най-старателно отричаше, — че всичкото това има поне далечна връзка с истината.

Ето защо, когато дойде време за финала, той беше в добра позиция за осъществяване на една много блага и много хубава малка схема.

— Мили Боже! — Рег изведнъж рязко се сепна от нежната дрямка, в която се беше унесъл под влиянието на виното и рецитацията, и се огледа с няма изненада, но нищо не се беше променило.

Стиховете на Коулридж звънтяха сред топлата, доволна тишина, обхванала голямата зала. След нова бърза гримаса той отново се унесе в дрямка, но този път дремеше малко по-внимателно.

Онова лято Дърк се остави да го навият да направи — под хипноза! — твърдо предсказание, кои точно въпроси ще се паднат на изпита.

Той самият пръв беше пуснал идеята, като беше обяснил какво точно никога, при никакви обстоятелства не би посмял да направи, макар че наистина много би искал — просто заради възможността да опровергае приписваните му и твърдо отричани от него способности.

И тъкмо на тази внимателно подготвена почва той най-после се съгласи — само защото това щяло веднъж завинаги да сложи край на цялата тази тъпа — ужасно и досадно тъпа — история. Щеше да направи предсказанията си чрез автоматично писане под строго наблюдение, след това щяха да ги запечатат в плик и да ги депозират в банката, докато мине изпитът.

После, след изпита, щяха да ги отворят и да проверят доколко са били точни.

Не е за чудене, че доста големичък брой хора му предложиха доста големички рушвети, за да им позволи да хвърлят едно око на записаните от него предсказания, но идеята направо го хвърли в шок. Нямало да е честно, така рече…

Не мина много време и Дърк се остави на няколко пъти да го видят из града с притеснена и угрижена физиономия. Отначало, като го питаха какво му е, той само махаше с ръка, но веднъж се изпусна, че майка му трябвало да си направи някаква изключително скъпа операция на ченето, която по някакви причини, които той отказваше да сподели, трябвало да се направи абсолютно дискретно, само дето тя нямала парите за това.

Оттук пътят му надолу към приемането на дарения за предполагаемите медицински разходи на майка му в замяна на бърз поглед към писмените му предсказания за изпита се оказа доста стръмен и добре смазан, така че той успя да се плъзне по него с цената на възможно най-малко нерви. По-нататък изплува наяве и това, че единственият зъболекар, способен да осъществи тази тайнствена операция, бил някакъв източноевропеец, живеещ понастоящем в Малибу, и следователно се наложи курсът на даренията рязко да скочи. Дърк, разбира се, продължаваше да отрича, че способностите му отговарят на ширещата се мълва — всъщност отричаше изобщо да ги притежава, — и настояваше, че никога не би предприел подобно начинание — освен за да развенчае всичките тези слухове; наред с това, тъй като явно останалите хора на риск имаха вяра в неговите способности, каквато на самия него му липсваше, той беше щастлив да ги ангажира до такава степен, че да им позволява да плащат за свещената грация на майка му. За него изходът от това положение би бил единствено благоприятен.

Или поне така си мислеше той.

Въпросите, които беше предсказал чрез хипноза и автоматично писане, Дърк всъщност беше стъкмил с помощта на същото минимално разследване, което всеки студент би предприел преди изпит, като прегледа билетите от миналите изпити, за да установи има ли някаква закономерност в онова, което се пада, а след това бе направил и няколко интелигентни догадки за това, което би могло да се падне този път. Беше почти сигурен (както би бил всеки на неговото място), че е уцелил достатъчно голяма част от въпросите, за да останат лековерните доволни, и достатъчно малка, за да може цялото това начинание отстрани да изглежда