— Ами ако… — В ръката му се появи пиличка и той разсеяно започна да си пили ноктите. — Грешиш?

— Не греша — каза тя с повече убеденост, отколкото изпитваше.

— Ами ако е имало Мерлин…

— Нямало е. — Имало ли е!

— И крал Артур…

— Не е възможно. — Възможно ли беше!

— И всичко останало, което върви с твоята така наречена легенда? — Той протегна ръка и се загледа критично в ноктите си.

— Никога. — Може би!

— Нека предположим и че… — Погледът му срещна нейния. — Мерлин, който е доста добър в магиите и това, което вие наричате наука…

— Магьосник необикновен — прошепна тя.

— …е искал светът да повярва, че всичко това, което е създал и обичал с цялото си сърце и душа, не е нищо повече от една приказка. Разказ. Мит. Легенда. И е използвал магията си, за да накара света да повярва в това?

Погледът му оковаваше нейния, а въпросът й беше съвсем тих в тишината на параклиса.

— Защо?

— За да го спася от хулите на историята. За да запазя онова, което за един кратък период от време беше най-доброто, което може да предложи един човек. Не от науката си или познанията си, а от самия себе си. Неговата лоялност, неговата храброст, неговата чест. — Погледът му пареше нейния с огън, който проникваше в нея и изгаряше душата й. — Не трая дълго. Природата на хората от плът и кръв бе обрекла предварително всичко на провал. Но за малко той беше един изключителен човек и никога не постигна същото съвършенство.

— Звучи надуто. — Гласът й бе станал писклив от страх и нарастващата увереност за това, което вече подозираше: не беше сън, не беше кома, не беше халюцинация, не беше измислица. — Е… Какво общо има всичко това с мен?

— С теб? С теб!

Мерлин се изправи като ангел на отмъщението и сърцето й падна в петите. Тя потисна импулса да се свие и се насили да не помръдне, да задържи раменете си изпънати, главата — високо вдигната. И се молеше коленете да не й изневерят. Той вдигна дългия си показалец към нея и тя не би се изненадала, ако видеше от него да излизат пламъци.

— Ти не вярваш.

— Е… кой вярва? — Изплаши се от глупавите си думи. Това едва ли беше подходящият начин да успокоиш ядосан магьосник.

— Но останалите не се разхождат насам-натам, проповядвайки липсата си на вяра, съмненията си, скептицизма си… които отиват далеч извън стените на университета и — бих добавил — в класни стаи, пълни с млади, невинни умове.

— Чакай, задръж малко, приятел. — Негодуванието измести страха. — Млади, невинни умове? Аз преподавам в университет. Най-младите ми студенти са вече мъже и едва ли бих използвала за някого от тях определението „невинен“.

— Ти окуражаваш скептицизма им!

Тя се втренчи във възмутения магьосник.

— А не си ли искал точно това? Току-що каза, че си обгърнал Артур и компанията му с магията си, за да попречиш на хората да ги видят в истинската им светлина. Да попречиш на хората да ги съдят така, както се съдят истинските хора от историята и от времето. Не мога да разбера какъв ти е проблемът. Правя точно това, което искаш.

Мерлин изтупа въображаема прашинка от рамото си.

— Промених мнението си.

— Променил си мнението си? Какво искаш да кажеш?

Мерлин сви рамене.

— Не съм безгрешен. Аз съм просто човек.

— За малко да ме заблудиш.

— Е, „човек“ може би не е съвсем точно казано. Както и да е. Исках да кажа, че с минаването на столетията все повече и повече се дразня, когато моите постижения и постиженията на Артур и другите все повече и повече се възприемат единствено като детски приказки за лека нощ.

— Това ли било? За това ли е всичко? — Заля я вълна от облекчение. — Не се коси, приятелю. Изгарям от желание да променя отношението си към малкия ти свят. Всъщност дори ще казвам на студентите — лично, — че вярвам в Мерлин и Артур и всичко останало. Фасулска работа. Сега, когато се разбрахме по този въпрос — тя кимна доволно, — защо просто не затворя очи, за да можеш да ме върнеш вкъщи? В библиотеката, в болницата, където и да е. По твой избор. За мен няма значение. — Тя стисна здраво очи. — Готова съм.

Нищо не се случи.

— Хайде. Давай.

Пак нищо.

Тя въздъхна и отвори очи.

— Да не би да трябва да си ударя задника в тавана и да кажа, че няма по-хубаво място от дома, или какво?

Мерлин се подсмихна.

— Е, това вече беше приказка.

— О, разбирам. Не вярвай в Оз, но вярвай в Камелот. Така ли става? — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Няма да ме върнеш вкъщи, така ли?

— Страхувам се, че не. Поне не още.

— И защо? Вече ме убеди поне във възможността за съществуването на всичко това. — Тя махна нетърпеливо с ръка към параклиса. — Независимо дали е истинско или не, признавам, че съм готова да преосмисля позицията си. В такъв случай… защо да не мога да си тръгна?

— Най-вече заради него. — Мерлин кимна към рицаря.

— Него? Та той дори не изглежда жив. — Теса пристъпи към неподвижната фигура и я разгледа по- отблизо. — Виждаш ли, той не диша.

— О, диша, и още как. Просто ти не го виждаш.

Тя се поколеба за миг, после сложи ръка на гърба му, точно под широките рамене.

— Не, определено не диша. Не усещам никакво движение.

— Не го усещаш, защото още не сме на същото ниво на съществуване, на което е той. — Челото му се сбърчи замислено. — Може би не съм обяснил всичко толкова обстойно, колкото трябваше.

— Така ли мислите, господин Магьосник?

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Ние се намираме — аз и ти — между миговете. Съществуваме в пространството между последното му вдишване и следващото.

— Не разбирам. — Тя сви вежди, опитвайки се да схване това така наречено обяснение. — Да не искаш да кажеш, че ние се движим на бързи обороти, а той е изключен?

— Аз не бих го казал така, но предполагам, че описанието ти е доста подходящо. — Мерлин сви рамене. — Много зависи от гледната точка. Времето е относително, скъпа моя. Вашият Алберт Айнщайн го е разбрал.

— Имаш предвид теорията за относителността и целостта на времето и пространството?

— О, впечатлен съм. — В погледа му проблесна закачлива искрица. — Бих си помислил, че теориите на Айнщайн също са митове за теб. В крайна сметка, и те не могат да се докоснат и да се видят.

— Може би не, но Айнщайн е бил истински. — Тя се усмихна лукаво. — А ти не си.

— Аз го научих на всичко, което знаеше — промърмори тихо Мерлин.

Теса изохка.