Пол Андерсън
Светещо мълчание1
Запомнете: всичко, което ще чуете, е най-голямата тайна от времето на Манхатънския проект. Ние опипахме живота ви докато още бяхте с опикани гащички.
Не, мамка му, не сме банда милитаристи, откачили от жажда за власт. Да не си мислите, че не искам да изкрещя истината на целия свят?! Но тя може да подтикне към война, да унищожи цивилизацията.
Надявам се вие като историк да разберете причините за нашето мълчание. Макиавели — това е символ на хладнокръвието и реализма… Чел съм книгите му, странна ми е вашата изненада. Да, моите знания по физика и математика ми позволяват да работя на „Астро“, но нима това означава, че съм пън? Много съм пътешествал, господине, и съм пропилял в музеите повече време, отколкото в кръчмите. Затова моите колеги от лунната експедиция ме гледаха подозрително. Не бяха роботи, но знаеха повече, отколкото може да побере една човешка глава.
Ако копнем по-дълбоко, те просто се страхуваха да си спомнят за „Мадоната край скалите“ от Лондонския музей; най-добрата Мадона, смаза всичките ми знания. Точно затова на генералната репетиция се опънах и реших да разкажа всичко, което знам по астронавигация.
Сигурно това раздразни Бейрдж. Между нас не е имало спорове. По това време „Бенджамин Франклин“ се бе разстиковал от орбиталната станция и се движеше към Луната. Бяхме великолепен екип от трима. Бейрдж — пилот и щурман, Ернандес — инженер, аз — механик. С управлението на кораба можеше да се справи един човек, останалите бяха за сигурност, всеки можеше да замени другия.
Летяхме по зададения курс и се радвахме на смаляващата се Земя. На фона на звездното небе Луната изглеждаше страхотно — тъпо е да вярвате на снимките…
В кораба беше такава тишина, че трябваше да си говорим непрекъснато, за да не откачим. Един от тези разговори помня добре, защото засягаше секретността на полета.
Земята висеше като сапфир сред мрака и звездите. Дългите бели потоци на северното сияние се развяваха край полюса като флагове.
— Май в полезрението е Русия — казах.
Бейрдж хвърли око на хронометъра и на висящото на стената разписание.
— Да — промърмори той, — през терминатора минава Сибир.
— Следят ли ни? — попита Ернандес.
— Сигурно — отговорих, на орбиталните им станции има добри телескопи.
— Много им пука дали ще се врежем в някой метеор…
— Ако се случи, едва ли ще страдат — съгласих се аз. — Но едва ли ще организират диверсия. Следят ни всички, които не ги мързи.
— Мислиш ли, че с тази диверсия може да започне война? — попита Бейрдж. — Тъпо е. Никой няма да унищожи държава, като знае, че и неговата ще бъде разрушена. И то заради трима човека на един малък кораб…
— Така е — не исках да споря. — Но едното може да повлече друго. Една протестна нота и край. При наличието на междуконтинентални ракети с термоядрени бойни глави успехът е сигурен. Най-важната задача на политиците е да запазят статуквото, а в същото време увеличаващото се напрежение прави статуквото доста нестабилно. Да не си мислите, че правителството ни изпраща на Луната, без да получава някакви военни предимства? Не, дявол да го вземе. Първо — прибавяме още една точка. Освен това сме признали, че Луната е международна територия под контрола на ООН.
— И дълго ли ще го има този баланс? — попита Ернандес.
— Е, ако се появи някаква нова технология, например екран, който може да защити цял континент, тогава студената война…
— Я млъкнете! — изкрещя Бейрдж. — И двамата много дрънкате.
Знаех: наоколо е вечно спокойствие, не трябва да му привнасяме нашите вечни страхове, нашата жалка омраза. Но от друго страна — щом човекът, обременен с тези гадни товари, се стреми към Луната, значи е по-добър, отколкото се мисли…
Очакването ни убиваше. Очакването и свободният полет. Нулевата гравитация е удобна докато бодърстваш, но легнеш ли да спиш, инстинктите изневеряват, измъчват те кошмари. Не изпитвахме никакви романтични чувства, бяхме уморени и напрегнати. Мястото за кацане не бе определено точно, освен това се интересувахме от цялата лунна повърхност. Бяхме сигурни, че ще кацнем в някое от моретата на северния полюс — те са гладки, но в тях може да има някакви шибани изненади. Ако си спомняте, спуснахме се на склона на лунните Алпи, близо до кратера Платон. Не много подходящо място, но подходящо за нашия апарат.
Не бяхме на себе си, когато двигателите млъкнаха. Известно време седяхме като вкаменени, с прилепнали по гърбовете фланелки.
— Добре де — рече Бейрдж лениво. — Вече сме тук.
Разхлаби ремъците, намери микрофон и започна да повиква станцията. Ние с Ернандес надничахме през илюминаторите. Беше съвсем неестествено. Виждал съм пустини, но нито една от тях не блести толкова ярко и не изглежда толкова безжизнена. Нито една няма толкова огромни проядени скали.
После хвърлихме жребий. Ернандес загуби и трябваше да остане вътре, а на мен се падна да стъпя пръв на лунната повърхност. Нахлузихме скафандрите. Между другото, те са тежки дори на Луната.
Бяхме в сянката на кораба — абсолютно черна и сякаш отрязана с нож. Зад гърба ни бяха планини, отпред — нащърбена неравна повърхност в охра. Може би си спомняте, че кацнахме малко преди залез и трябваше да изкараме там две седмици. През нощта температурата пада до минус 250 градуса, а през деня можеш да се изпечеш.
— Хайде — рече Бейрдж, — тръгвай.
— Ще тръгна, а после?
— Давай, давай. Ти си първият човек на Луната.
— О, не — възразих. — Капитанът си ти. Дори не мога да си помисля… Отказвам се, шефе.
Може би сте прочели моята реч в печата. Там пише, че е импровизация, а всъщност я написа жената на един големец, която си вярваше в таланта на поетеса. Блудство със словото, нали? И Бейрдж искаше да го изрека!
— Почвай — каза.
— Мога ли да посъветвам капитана да запише в бордния журнал, че речта е произнесена?
— И ти си Юда! — изкрещя. — Но така и направи. По-късно. Надявам се. А с вас сме се разбрали, нали — никакво огласяване на факти. Беше в отвратително настроение и ми нареди да събера образци от почвата, спря камерата.
Взех няколко камъчета изплашен, че слънцето ще ме изпържи. Тъпо е, разбира се, но околният пейзаж беше съвсем чужд и гаден. Бейрдж снимаше.
— Ще бъда изненадан, ако уловиш тази светлина — казах. — На Земята няма нищо подобно.
Но не беше чиста истина. Не мога да опиша разликата. Мислех си за онези странни и уникални оттенъци на кървавочервеното преди урагани, за разни такива неща и си ги представях размножени в милиони приличащи си изображения.
— Все нещо ще се получи.
— Е, да, външно изображение — отвърнах. — Но за да се предаде усещането, е необходим майстор художник, а такива вече няма. Например Рембранд. Не, за него това ще е твърде грубо, студена светлина с температурата на адски огън…
— Млъкни! — ревът в слушалките едва не ми спука тъпанчетата. — Дано да пукнеш, както и твоят скапан Ренесанс!
Малко по-късно се върнахме на кораба. Бейрдж беше леко луднал, на границите на издръжливостта — и си беше прав, лунната повърхност не е най-подходящото място да се говори за изкуство.
Монтирахме датчиците. Докато те събират информацията, ще можем да хапнем и да подремнем. Слънцето слизаше към хоризонта, сенките се удължаваха. Ернандес проучи моите образци и рече, че макар
