прилично на гущер.
Студентката до мен изпищя.
— Трикратно благословен Хермес — затюхка се старият студент от другата ми страна, — какво е това, демон ли?
— Не, огнен дух — тихо отвърнах аз, — саламандър. Дяволски опасна твар, когато я заобиколят толкова глупаци.
Непрекъснато следях какво става на игрището. Огненото изчадие показваше изкуството си — подскачаше, премяташе се, нещо си мърмореше, изхвърляше дълги огнени езици. Наблизо стоеше пожарникар в пълно църковно одеяние. Той правеше необходимите жестове и не позволяваше на саламандъра да причини вреда. Всичко трябваше да е о кей. Като че ли. Запалих цигара, тресеше ме.
Много лошо е да следваш примера на Локи. В ноздрите ми непрекъснато нахлуваше смрад на опасност, отровна, кисела, заплашителна смрад.
Отстрани всичко изглеждаше красиво, обаче. В кристала отново се появи Аберкомби. Той ръкопляскаше, ала Джини седеше намръщена и разтревожена. Между големите й зелени очи се беше образувала бръчица. И на нея това не й харесваше. Пак превключих на Макилрайт, на любителя на шегичките Макилрайт.
Вероятно аз бях единственият от присъстващите, който забеляза какво стана. Макилрайт махна с жезъла си, на саламандъра му пораснаха крила. Жестикулиращият, олюляващият се назад-напред тлъстичък пожарникар естествено се оказа точно на пътя на крилата му. Сякаш се сблъска с парен валяк, като куршум излетя към небето. Саламандърът започна да се полюшва, мигновен скок — и изтъня, източи се нагоре, стана по-висок от стените. Мярна ни се нещо въртящо се, ослепително блестящо, с размазани очертания и изчадието изчезна.
Цигарата ми пламна като факел и аз я хвърлих. Почти без да мисля, изхвърлих и бутилката, която държах. За миг тя се нажежи до бяло и водката избухна със син пламък. Тълпата закрещя. Всички хвърлиха цигарите си, тупаха се по джобовете, където се запалваха кибритите им, изхвърляха бутилки. Кралицата на красотата пронизително пищеше: тънкото й одеяние пламна. Тя го съдра от себе си — тъкмо навреме, за да не й причини сериозни изгаряния, и хукна, плачейки, през игрището. Гола. При други обстоятелства това зрелище щеше да ме заинтересува.
Саламандърът спря да се мята безпорядъчно и се материализира до вратата на игрището. Стълбовете започнаха да димят. Непоносимо сияние, рев и пламтяща трева. Пожарникарят крещеше заклинания, спусна се към саламандъра. От отворената му паст се изви дълъг огнен език. Ясно чух звънък смях и изчадието отново изчезна. Говорителят от радиоуредбата, който би трябвало да успокоява зрителите, отчаяно запищя, когато огънят избухна под носа му. Петхилядната тълпа се втурна светкавично към изхода, драскайки, хапейки, тъпчейки повалените. Изпаднали в паника, хората бяха обхванати от сляпо желание да се измъкнат оттук.
Скачайки по пейки и върху глави, аз се измъкнах на игрището — тази луда блъсканица по трибуните беше смъртоносна.
— Джини! Ела тук, Джини, тук е безопасно!
Тя не би могла да ме чуе в този грохот, но сама се досети. Мъкнеше за ръката онемелия от ужас Аберкомби. Ние се спогледахме, около нас царяха огън и разрушение. Джини извади от чантичката си сгъваема вълшебна пръчка.
В затвореното помещение на съблекалнята „грифоните“ кипяха. В буквалния смисъл на думата, защото саламандърът се материализира и игриво се уви около водопроводните тръби. Завиха сирени и над нас засноваха полицейски метли, осветени от луната. Полицията се мъчеше да спре паниката. Саламандърът тутакси подпали една метла, ездачът слезе ниско и скочи. Пламтящата пръчка с трясък рухна в тревата.
— Боже — закрещя Аберкомби, — саламандърът се отскубна на свобода!
— Не може да бъде! — мрачно се пошегувах аз. — Джини, нали си магьосница, няма ли да направиш нещо?
— Бих могла да го угася, но трябва да е до мен, докато чета заклинанието — каза Джини. Разпуснатите червеникави коси обрамчваха бледото й с високи скули лице и в безпорядък падаха върху раменете й, покрити с кожа. — Това е единственият ни шанс да ликвидираме магията, от която е роден. И той го знае!
Обхвана ме паника. Ала като си спомних за приятелчето Макилрайт, обърнах се и го сграбчих за врата.
— Ти какво, съвсем ли полудя?! — закрещях аз.
Останал без въздух, той отвори уста.
— Нищо не съм направил!
Разтърсих го, зъбите му изтракаха.
— Не говори глупости! Всичко видях!
Той рухна на земята.
— Беше само шега — захленчи Макилрайт. — Аз не знаех!
Да, помислих мрачно аз, безспорно това е истина. Защото там е белята с Изкуството, с всяка неразумна природна сила, овладяна от човека — огъня или динамита, атомната енергия или магията. Всеки хапльо, нагълтал се безразборно със знания, се опитва да направи нещо. Да започне може, но после… Днес хапльовците много ги тегли магията… Ала не винаги това „нещо“ може толкова лесно и да се спре.
Като във всички учебни заведения, и в „Трисмегист“ постоянен проблем са студентските пакости. Обикновено са безобидни. Например да се промъкнеш през нощта в женските спални с шапка невидимка. Или да провесиш на прозореца откраднатите от момичетата дамски принадлежности. Понякога шегите бяха забавни. Например веднъж съживиха статуята на предишния президент (достоен и заслужил уважението на всички човек) и тя премина през града, пеейки неприлични песни. Често шегите изобщо не бяха остроумни. Както когато Дин Уърсби беше превърнат от приятелите си в камък и три дни наред никой не го забелязваше.
Но
Пожарникарят кипеше от яд, опитвайки се да спре някоя полицейска метла. Наоколо се мятаха мътни пламъци, затова полицаите не го забелязваха.
— Какво смятате да правите? — попитах го аз.
— Трябва да изпратя служебен рапорт — рязко ми отвърна той.
— Смятам, че ни е необходим воден дух.
— Имам опит в работата с хидрите — предложи услугите си Вирджиния. — Тъй че аз съм с вас.
— Аз също — казах веднага.
Аберкомби сърдито ме погледна.
— А вие какво можете да направите?
— Аз съм върколак! — креснах му сърдито. — Когато съм вълк, за мен огънят не е опасен. Полезно нещо, нали?
— Чудесно, Стийв! — Джини ми се усмихна. Тази стара, толкова позната и на двама ни усмивка. Без да се замислям, аз я сграбчих, притиснах я до себе си и я целунах.
Не може да се каже, че шамарът не беше достатъчно енергичен. Подейства ми като ъперкът и аз седнах направо на задните си части.
— Не бива! — късо изрече Джини. — Тази, дявол я взел, проклета магия!
Видях, че в очите й струеше болка, като на звяр в клетка. Но разумът й бе длъжен да се подчинява на измислените от Малзиус правила.
— Това… е-е, тук не е място за жени — замърмори Аберкомби. — За такава очарователна жена като тебе… Позволи ми, скъпа, да те изпратя до вкъщи.
— Аз трябва да го направя — каза тя нетърпеливо. — Дявол да го вземе, какво мислят тези ченгета? Трябва да се махаме оттук.
— Тогава аз също тръгвам с вас — заяви Аберкомби. — Отбирам и от проклятия, и от благословии. Макар — ха-ха! — да се страхувам, че в това отношение не мога кой знае какво. Във всеки случай Департаментът на съкровищата не одобрява моите съкровища.
Дори в този миг, когато адът се пренесе на земята и бях зашеметен от гръмотевичното боботене, с
